Глеб Горбовски

превод: Марко Марков

НАД ВОЛГА

Реката… Изведнъж замира
дъхът от толкоз красота
и висота. Сега разбираш
на щастието щедростта.

Мирише Волга на раздяла
и на Русия… До зора
в очите на добрия Ваня
е синя, влюбена, добра.

Стои от слънце той изцапан.
И в гълъбови небеса
под него движи се Земята
от неговите чудеса.

И вятърът с незнайна сила
разгаря факел, не глава…
Не е Русия промълвила
най-хубавите си слова.

***

Ще разкъсам яката си. За възглавница - няколко буци.
А в устата ще пари ледовита небесна вода…
Уморих се аз днес. До нощта се добрах на юмруци…
Капка пот, като птици, в бодливите храсти на мойта брада.

Тази песен аз пиша в размера на древните песни.
Зрял е този размер - тежък говор на вечни гори.
Слънцето гледам с очи натъжени и зли, неизвестни,
след това моят поглед под клепки железни гори.

И съм жив. Тишина, тишина. Само кръвта ме обхожда,
обикаля ме звяр и врана ме гали с перце.
Аз съм камък. Всичко видях и претеглих тревожно.
И от всичко най-тежко е голото мое сърце.