Виктор Юго

превод: Атанас Далчев

ИЗКУПЛЕНИЕ

Валеше сняг. Сразен в победата си смела,
глава навеждаше за първи път орелът.
Зловещи дни! Москва оставил в плам и чад,
Наполеон унил се връщаше назад.
Валеше сняг. Света бе зимата сковала.
След снежнобяла степ пак степ безкрайно бяла.
Не се познаваше ни стяг, ни капитан.
Довчера армия, днес стадо, тъмна сган.
Ни център, ни крила след тежката разруха.
Ранените подслон подирваха в търбуха
на мъртвите коне; накрай бивака прост
се виждаха, от студ замръзнали на пост,
тръбачите на кон, от скрежа побелели,
до медните тръби уста от лед допрели.
Снаряди и картеч с парцалите от сняг
валяха; свъсен, с лед по своя сив мустак,
от тръпки цял обзет, вървеше гренадирът.
Валеше все тъй сняг. Не спираха да свирят
фъртуни; кретаха по ледената степ
сломените бойци, без чизми и без хлеб.
Не бяха те войска, ни хора на войната,
бе някакъв кошмар, заскитан сред мъглата,
една процесия от призраци безчет.
И самотата зла израстваше отвред
пред техните очи, загледани безумно.
Небето и снега погребваха безшумно
безкрайната войска в безкраен бял саван.
И всеки мреше сам, от ужас обладан.
- О, изход няма ли от тоя край злокобен?
Два врага: цар и студ. Студът бе тук по-злобен.
Горяха раклите от всеки хвърлен топ.
А който легнеше, намираше си гроб.
Те бягаха; степта поглъщаше ги няма
и гънките от сняг в пустинята голяма
показваха, че там е полк до полк заспал.
Атилова съдба! Погром на Анибал!
Носилки, бегълци, коне, коли разбити
се блъскаха до смърт да прекосят реките,
хилядо лягаха, събуждаха се сто.
Ней, следван някога от армия, и то каква,
се бореше самичък с три казака.
Тревога всяка нощ! Атака след атака!
И пушки грабнали, те виждаха към тях
как мрачни, яростни летят сред снежен прах,
със викот див, като гласа на хищни птици,
ужасни конници, вихрушки от войници.
Тъй цяла армия загиваше в снега.
Прав, императорът я гледаше с тъга.
Приличаше на дъб, за сечене белязан:
във този великан, до този ден опазен,
като зловещ дървар се покачи смъртта
и той, секирата усетил във плътта,
изтръпнал гледаше на мъст злокобна ада
и клоните му как около него падат.
Войник и генерал умираха ведно.
А виждайки нощя по бялото платно
на шатъра му как се сянката му скита,
все още вярвайки в звездата му честита,
виняха живите в коварство ориста.
Страх неочаквано придави му гръдта.
И императорът, потресен и замаян,
към Бога в тоз погром обърна се отчаян;
той потрепера цял; разбра Наполеон,
че грях изкупваше, и каза с тъжен стон
пред тези снегове, със трупове покрити:
- Дали е казън туй, о, Боже, на войските?

Дочул да го зоват, преви той колене
и глас от сянката тогаз му рече: „Не”.

ПРАЗНИК У ТЕРЕЗА

Нощ: всичко се смълча; свещите догоряха;
в горите тъмни изворите възроптаха:
потулен славеят в припадналия хлад
запя като поет, като изгорник млад.
Под гъстия листак побягна всеки вече:
лудетина със смях разумния повлече;
любима със любим във сянката се скри
и смътно като в сън сред ласките дори
усещаха те как се смесва постепенно
с потайната им реч, със чувството смутено,
със тяхното сърце, с дъха им прималнял,
светликът тих и син на месеца огрял.

СЪС ВСЯКО УТРО
СТАРЕЦЪТ СЕ БУДИ

Със всяко утро старецът се буди в по-голяма сянка:
все повече умира той, една безпомощна останка.
Животът, възел вкоравен,
кълван от бързата душа, се разрушава по частица;
на воля за да отлети, завързаната тъмна птица
по нишка къса всеки ден.

О, чело бяло, от нощта припадаща и зла заляно,
умри! Един след друг гласът, ликът, набръчкван
непрестанно,
окото старо мълчешком
угасват - мой ли или ваш, такъв е жребият на
старият, -
тъй както вечер виждаме един след друг да се
затварят
прозорците на някой дом.