Ернесто Че Гевара

превод: Никола Инджов

ПЕСЕН ЗА НИЛ

Необятно е твоето минало,
непокорно море с два прилива.
Симфонията на неспокойните крокодили
обкръжи монолитната архитектура.
Човекът с молитви бъдеще разора
и с мисъл, внушена от живота.
Твоята тинеста кръв,
изпълни земите със звънки треви,
твоето сърцебиене с космически тласък
поведе Африка през вековете,
още преди каменните бикове да се появят.

Но колко време спа!
Четиридесет века до смелия вик,
който дръзкия ти мускул стресна!

Ако днес възпявам вчерашния мъртъв камък
и призовавам спомени от Тива,
то е, защото настоящето
увенчава твоето минало,
съществува във водите на Асуан
и във възвърнатия Суец.

Възпявам новия вик на твоето гърло,
възпявам дълбокия ек на тържествени стъпки
и се чувствувам песъчинка от твоята пустиня.

Възпявам ръката, вляла сигурност
в първичната сигурност на последния бедуин.
Песента ми отива към синовете твои,
защитили земята с верни народни оръжия
(Кой би могъл нагло да твърди,
че силата надделява над човешката вяра?)

Обожавам те и те приемам в моята душа
с цялата справедливост на твоята кръв.
Обичам те, защото побратимявам
моето зазоряване със зазоряването твое
и защото аз също чувствувам зъбите
на колониалната паст.
(Бдителни израелски челюсти!)
И звънти в слепоочието ми, в класическия ми ритъм
ехото на бомбите, взривени върху твоя
прямолинеен и спокоен брат Асуан,
но бомбите не могат да покорят
твоето неустрашимо бяло небе.

Днес, когато родината ми остана без посока
и пистолетът ми дими в незначителни подвизи,
твоята епопея пришпорва моите идеали,
припомня ми подтика на борбата
и дочувам камбаните на сюблимния вихър.

Ако твоят тласък не достигне бреговете на Плата
и ако твоят пример не прогони нейната дрямка,
ще понеса моите зеници, пълни с твое зачатие,
за да го пролея върху победената ми земя.
Накрая,
кой би могъл нагло да твърди,
че силата надделява над човешката воля?

АВТОПОРТРЕТ В ТЪМНО

От млад народ с тревист корен
(корен, непознал гнева на Америка)
аз ида при вас, северни братя.

Обременен от вик унил и вяра,
аз ида при вас, северни братя.
Ида, откъдето поемаме ние - хомо сапиенс,
през безкрайните подоблачни обряди.
Нося астма като кръст и в мене дълбоко
някаква несвързана метафора таи се.

Дълъг бе пътят и много голям товарът,
прахът на скитнически пътища ме покри,
а в корабокрушението на подмолната ми същност -
макар и да прозират спасителни крайбрежия -
плувам по насрещната вълна на прибоя
с участта на вечен корабокрушенец.

Сам съм срещу нощта неумолима
и не ми трябват сладникавите банкноти.
Европа ме мами с гласа на старо вино,
с лъха на бяла плът и с музейни предмети.

И с бодрата зора на новите страни
аз получавам в упор разсеяния изстрел
от песента на Маркс и Енгелс, която
Ленин поде - и народите отгласят.