Мая Борисова

превод: Марко Марков

ОТЗВУК

И, сякаш тръпка по лице,
ще мине самолет.
И в рамката си стъкълце
ще отзвъни с криле.

Не, не огромното стъкло,
не всичките стъкла,
а само то, а само то
ще пей като пчела.

Очаквало е този вик
на литналия звук
и в краткия небесен миг
откликва:
- Аз съм тук!

То неподвижно е, добро.
И взривната вълна
понася късчета сребро
и пръски светлина.

Когато хвърля ни тоз век
в непечеливш двубой,
на чий зов властен
точен ек
сме ние - аз, ти, той?

Какво към звездни висоти
стреми се и ечи?
И що за струнчица тупти
в гръдта ни
и звучи?

***
Как просто стих е да поправиш!
Отново
в пъпка ще поставиш
листа развил се, разцъфтял,
ще пъхнеш пъпката във клона
без стон и шум под небосклона,
ще вбиеш в ствола
клона бял.
А ствола нежно ще прегърнеш
и соковете му ще върнеш,
на клонките - растежа плах,
по-мил ще си
с една от тях…
От нея бляскаво, без звук
ще бликне лист,
но вече друг.
Това е в парка, в лесовете.
По-просто е със стиховете,
написани с добра ръка.
А става то почти така:
ридал си за любов под дъжд,
забравил си
и изведнъж
завръщаш се в онези дни
нещастен, разлюлян от трепет…
Но нещо в горкия си шепот
съзнателно
ще промениш.