Ласло Наги

превод: Григор Ленков

Спомен от едно очарование

Прозорецът на Жана Николова е разтворен
към светлина, тополи и море
от живи пъпки, към водовъртеж от пари -
но тя обръща гръб на пролетта,
напразни са виденията, яростния бой
на черните и жълти птички, кървавите капки
по човките, хвърчащите пера -
защото и на планината гръб обръща,
на среброжилестото чело, на бялата завеса
от снежни водопади; тя нехае,
че се боричкат мечки в ринга на дъгата,
че потъмнява младата зеленина,
разбивайки стените й ежеминутно,
че див глиган грухти срещу звездите, че изравя
със зурлата лилава мъничка пола,
че теменуга на луната той поднася -
защото и на планината гръб обръща,
на вечността обръща гръб,
на завъртелите се в звездни люлки сили
и на космическия крал, пулсиращ с ритъм друг,
на светещите трупове из Космоса,
на плуващите с дълги шлейфове комети -
гигантски вихър на материята, -
защото нашата трагедия е сто пъти по-интересна,
защото нашата трагедия е моята и твоя кръв
и сблъскването на душа с душа - и нищо
не са пред нея катастрофите космични, -
човекът в нея само блясва истински,
тя смита в нищото небесните нелепости,
от плещите й слитат пролети и птици,
опиянени странни същества; изчезва
светът и кулите му, съществува само тя
в коприната от нощ, но не от траур,
цъфти от огъня самоубийствен на поетите,
от гърлото й ангел бял се ражда,
ах, ангелът на съдбоносна страст - и рухва
параклисът на нейното самотно тяло,
изскача византиец с грива и крила,
пред прага на зъбите й застава,
започва да расте, превърнат в треска,
невероятен дял, блян на кръвта,
изпълва нажежения до бяло въздух,
разчупва се на две, главата му към мен полита,
като градушка бисерните му крила ме шибат,
короната му е огромна нощ за мен,
мой свят, пред който ням стоя,
магьосан от творенията на Гласа,
стоя на колене пред пепелището действителност,
където нищо е часовникът на настоящето,
а каменният календар на маите - скрижал,
защото чувам само омагьосващия Глас,
как литват мислите една след друга,
как по веригите от блеснали вълни
се рее вечната и тъмна платноходка,
а тук една усмивка струва цяло царство,
върти около себе си планети,
отсечени глави, балади с кървавочервени
листа от лавър, свити на венец,
за да боли сърцето; черните пиявици на веждите
трептят вместо небесната дъга
и с трясък боен шлем на хиляди парчета
разбива стъкления купол на небето,
за да избликнат сълзите неудържимо,
дордето долу ненаситните орли
като рала омръзналата мърша порят,
а яростта бушува, яростта бушува,
плющят неукротими знамена
и сабята облича булчина премяна,
да спи с тиранина; и зеленее
сред ледните дворци маслиново дръвче
и възвестява парцалива свобода
с рубините й: страшни рани в конските гърди,
защото този мит е вечен, вечна - вярата
и Лазар, който скита по зелените гори
и къса вехтата си риза о трънаците,
ала по хълмите, покрити с агнешки глави,
пристъпват почернелите тополи оплаквачки
с теб оплакват те, любов невинна,
заради теб на колене се свличат,
клетвопрестъпниците мрат и в кървав сняг
разкъсват седмото си покривало
и само тежкото проклятие цъфти,
в пропуканите си уста го вземам
и от Гласа се уча да проклинам,
любов живителна, заради нас крещя:
който ни, либе, раздели,
чумата да го затрие!