Пьотр Якубович

превод: Иванка Павлова

НАД РЕКАТА

Дълбока тишина. Стоеше
веслото в моята ръка
и сънната вълна влечеше
надолу лодката така.

Покрита с облак сив, луната
струеше блясък на рубин.
Звезда трептеше до звездата,
огрели свода син.

Да омагьоса с властно слово
света, днес някой бе решил,
но моите мечти сурово
от сън целебен бе лишил.

И тежка мисъл ме гнетеше:
стоях, подпрял чело с ръка,
а сънната вълна влечеше
надолу лодката така…

Надигаше се порив в мене,
но бях скован от таен страх.
Усещах как душата стене,
но сякаш онемял, мълчах.

В очите пареха сълзите,
кръвта пламтеше, бях готов
да оглася с молби вълните:
“Дари ме, Господи, с любов!”.

СОКРАТ

Сократ бе в своя кръг, готов
подир присъдата сурова
спокойно чашата с отрова
в ръце да вземе. А с любов
и с отчаяние в душата
бе коленичил Критиас.
Прегърнал го през колената,
говореше: “Живей за нас!
Конете чакат, късно става.
Подкупих стражата. Тръгни!”.
Великият мъдрец тогава
отвърна с упрек: “Престани!
Нима не съм бил воин, смело
воювал с меч и победил?
Виж бръчките по мойто чело,
снега, косата ми покрил.
На твоите молби послушен,
ако отстъпя в този бой,
помислил би и враг, и свой,
че съм измамник малодушен:
“Как го обграждахте с любов,
ума му хвален как ценяхте!
Смъртта да срещне бил готов
с презрение - това твърдяхте!”.
Ако остана твърд докрай,
учението ми правдиво
с пламенността си честна, знай,
през вековете ще е живо.
Това духа ми твърд крепи.
Какво са два-три сетни мига?…”

Взе чашата с отрова. “Стига!”
И без да трепне, я изпи.