Арпад Тот

превод: Александър Миланов

До прозореца стоя и във очите
през неизмерима далнина
от трептяща струя на звезда събирам
нежната далечна светлина.

Идва тя от билиони километри,
идва тя от ледни пустоти
и пътувала е хиляди години,
без по пътя да се изтощи.

Тя послание небесно е, успяло
до целта си да се добере -
щом клепачите като ковчег затворя,
мигом тя щастливо ще умре.

Учил съм, че светлината през кристали
ако учените прецедят,
в тъжната земя и тъжното ми тяло
сродни елементи ще съзрат.

И заключил я, просмукал я кръвта си,
тихо, в размисъл вглъбен, следя
как ридае във кръвта ми светлината,
колко древна скръб изплаква тя.

Страдат може би от самота звездите,
тези милиони сироти?
И че няма никога да се намерим
в хаоса от студ и пустоти?

О, звезда, защо ли плачеш? По-далече
са от теб сърцата в този свят!
Сириус ли по е надалеч от мене,
или който и да е събрат?

Ах, приятелство, ах, обич! Как ще стигнеш
от душа ти до душа, кажи!
Пращаме лъчи печални със очите,
помежду ни пустота лежи!

1923 г.