Вадим Кожинов

превод: Дафинка Станева

В класическата естетика трагичното се определя като една от формите на прекрасното, при това като една от висшите му форми. Ала в живота хората възприемат трагедията само в негативен план.

Но нищо не може да се направи, съдбата на човека е трагедийна. Мисля, че в известен смисъл човекът се ражда за трагедия и това трябва да се осъзнае, в това трябва да се види високият жребий, и в края на краищата - ще го кажа малко високопарно - божествеността на човека.

Когато говоря за това, че ние сега в някакъв смисъл можем да се приближим към феномена Есенин, аз преди всичко имам предвид: човека, който започва да постига културата, който по начало получава само полупросвещение, полукултура и понякога не може да се отърве от това до края на дните си.

В средствата за масова информация, в това число и по телевизията, се налага така или иначе мнението (то рядко бива в пряк, открит текст, по-често е с някакви намеци), че Есенин - това е явление, недостатъчно висококултурно.

Че той е човек, произлязъл от селячеството, не получил солидно образование, да кажем - който не е учил зад граница, не знаещ чужди езици. Друга работа е, казват, Борис Пастернак.

Могат да се назоват и още имена, които се пропагандират. На хора, които се намират в стадия на полукултурата, това им действа много силно.

Налагало ми се е да се сблъсквам с такива тежки явления, когато хората започват да потискат в себе си любовта към Есенин. На такива хора им се струва, че ако поставят в центъра на своя поетичен свят именно Есенин, като че ли в нещо изостават.

За да покажа колко погрешно е това, ще приведа за пример думите на самия Пастернак, действително забележителен поет и високообразован човек, на когото често противопоставят Есенин: той учи в Германия и въобще и в този смисъл не би се сравнявал с Есенин.

В края на живота си Пастернак пише съчинение, чиято задача е да се изкаже за поезията на своето време - тази негова работа се казва “Хора и положения”.

В нея има такива забележителни думи: “Есенин беше живо кълбо, пулсиращо с онази артистичност, която назоваваме висше Моцартово начало, Моцартова стихия”.

Това е удивително точно. И веднага мога да кажа, че Есенин в този смисъл може да се разглежда само в един ред с Пушкин.

„Летящо нагоре кълбо” т.е. целият той е проникнат от тази “Моцартова стихия”, „висшето Моцартово начало”.

Когато се замисли човек за това, преди всичко трябва да разбере, че културата не е само съвкупност от някакви знания, че това не е интелект в тесния смисъл на думата, а е преди всичко творчество.

Творчеството, разбира се, е свързано с определен сбор от знания, но е несъмнено, че поетът, който принадлежи към най-високото ниво на творчеството, има знанията, които са му необходими.

Очевидно е, че кръгът на познанията на Пастернак е бил много по-широк в много отношения, отколкото кръга на познанията на Есенин. Може да се каже и така: Пастернак е бил по-цивилизован поет от Есенин, ако употребим тази изтъркана дума, но Пастернак говори за Моцартовата стихия на Есенин и няма никакво съмнение, че с това той въздига Есенин над самия себе си.

Пастернак се стреми към това Моцартово начало цял живот. Той много се мени, преживява мъчителни търсения. На Есенин всичко това му е дадено от Бога.

На 20 години той пише като зрял поет. Съумява да попие в себе си такива потоци от живота, които му позволяват да достигне до най-значимите висоти.

И в такъв смисъл, ако говорим за истинско творчество, то, естествено, Есенин е централна и с никого несравнима фигура на своето време.

Това е несъмнено. За това не трябва да се спори и онези, които се опитват от тази гледна точка да противопоставят Пастернак на Есенин, трябва да се вслушат в думите на самия Пастернак.

Есенин е удивително явление и в още едно отношение: в поразителната обективност и пълнота на възприятието на Русия, чийто съвременник е бил.

Сега през цялото време спорят за това как би могло да съвместят, да помирят “червените” и „белите”. А в творчеството на Есенин това е въплътено изцяло органично.

Освен това той някак приема в себе си и третата тогавашна сила. В неговата поема “Страната на негодниците” има герой, когото той нарича Номах, зашифровайки Махно.

И поетът приема всички. Така, както Пушкин, защото Пушкин е бил близък с декабристите, но е бил и монархист.

Известният емигрант, публицист и мислител Георгий Федотов пише за Пушкин: “Певец на империята и свободата”. Поразително е казано, съединил е несъвместимото.

Така, както в „Медният конник” при него сякаш равна правота имат и Петър, Медният конник, и Евгений, когото този Меден конник сякаш сломява.

Това намираме и у Есенин, при това повече, отколкото където и да било другаде. Така също може да се посочи „Тихият Дон” на Шолохов, където всичко действително е съвместено и е показана относителната правота на онези сили, които участват в руската трагедия.

Излезе книга, написана от нашия известен поет и литературен деец Станислав Куняев и неговия син, млад изследовател. Книгата се казва “Божията свирка (Животоописание на Есенин)”.

В книгата за пръв път е показано колко многостранен е бил Есенин, как действително е умеел да изрази цялата пълнота на съвременната си действителност. И да примири всички.

Впрочем, него в еднаква степен са го приемали и искрените съветски хора, и антисъветските също. Той е бил кумир на емиграцията, да кажем, и за такъв поет като Георгий Иванов, напълно чужд на Съветска Русия.

Въпреки това той посвещава на Есенин възторжена статия, където отново показва, че да, Есенин стои по-високо от него.

Макар Георгий Иванов да си е знаел цената. Това е много важно да се каже. И тук ми се иска да припомня поразителната строфа от стихотворението на Есенин: “Остана ми една забава” от известния цикъл “Москва кръчмарска”

Заради всички простъпки и помисли
и, че не вярвах в благодатта,
оставете ме в руска рубашка
под иконите аз да умра. /Превод: Калина Тарасевич/

Той не отрича, че не вярва в благодатта, преминава през всичко и сякаш всичко е приел и всичко е отхвърлил, оставяйки само най-важното. Той е бил мелодия Божия и това е много точно изразено в названието на книгата на Куняеви „Божията свирка”.

В словото на Есенин звучи онова слово Божие, т.е. всеобемащото, вездесъщото слово. И мисля, че това е извънредно съществено, в смисъл на някакво вътрешно духовно разбиране - не философско, не логическо, а действително излизащо от заглъхналото в глъбината на човешката душа разбиране за това, че няма по-важен за нас поет, отколкото Есенин.

Сега, когато се разцепи общността на руските хора - едни проклинат революцията, а други се стремят да я защищават - на мен ми се струва, че ако те се задълбочат и вглъбят в Есенин, биха разбрали, че тяхното противопоставяне би се оказало такъв безнадежден безизходен спор за илюзии.

Не бива по никакъв начин да се твърди, че Есенин е антисъветски поет. Твърде много той е писал с пълна искреност за Русия Съветска. Но в същото време той не може и да я възхвалява. Прекрасно е разбирал, че страната преживява трагедия.

Малко преди смъртта си той пише изразителния стих: “онзи ураган отмина, от нас малко оцеляха”. Точно го е казал. Макар че преди всичко има предвид своите връстници, които били млади хора, а повече от половината загиват.

Страшна трагедия и ако се опитваш да отречеш това, значи ще отречеш самото съществуване на човечеството.

То е немислимо без трагедии. Трагедиите преследват човечеството от най-древни времена. От това не можеш никъде да се денеш и работата не е да го заклеймиш и прочие, а да осъзнаеш това, да го разбереш.

И това разбиране, дълбоко и остро, е способно нерядко да предотврати трагедията. Но за това трябва да се гледа с отворени очи. В поезията на Есенин това е въплътено с цялата пълнота и дълбочина.

Разбира се, не във вид на някакви разсъждения, но самият дух на неговата поезия, самата нейна интонация са изцяло трагедийни. За каквото и да пише, навсякъде просветва тази трагедия.

Въпреки че той я предчувства и преди революцията. Затова може да се говори за най-висока култура на неговата поезия. Това е култура, способна да види лицето на това, което става, но и да го предвиди.

Искам да поспоря с мисълта за това, че Есенин е светло начало. Мисля, че просто силата му е в това, че в него има и светло, и тъмно едновременно, в неразделно единство, защото и животът е такъв. И той казва сам за себе си: “Роза бяла с черна жаба да венчая аз исках в света”.

Поезията не е учение за нравственост, това е извънредно концентриране, мощно изражение на самата жизнена сила, която действително помага да се живее, когато не е възможно да се живее.

Относно славата. През 1945 година аз действително се сблъсках с Есенин - да си набавиш неговите книги тогава беше невъзможно, издаваха ги в много малки тиражи и веднага изчезваха, хората ги грабваха в движение.

От онези години съм си запазил тетрадка, в която съм записвал всичките любими стихове на Есенин. Така правеха много хора. И трябва да кажа, че в някакъв смисъл тогавашната му слава с петдесетгодишна давност е по-ценна, отколкото днешната.

Защото никой не го пропагандираше, почти никъде не се пишеше за него, а въпреки това хората го познаваха добре.

Не помня да съм се сблъсквал с явлението някой да не познава Есенин, при това не става дума за някакви там филолози. Най-обикновени хора знаеха Есенин и това е ценното.

Що се отнася за неговата призната слава на държавно ниво, мисля, че след 1955 година, когато започнаха широко да се издават неговите книги и излезе двутомник с огромен тираж 200 хиляди, неговата слава е постоянна.

И в тази слава вече се намеси този мотив, с който започнах разговора: намериха се такива сили. Това е напълно разбираемо. Впрочем, какви сили, те по същия начин се отнасят и към Русия - от отношението към Есенин се определя и отношението им към Русия.

Те започнаха да се опитват да въздействат върху съзнанието на хората, както впрочем се опитва да прави известният стихотворец Вознесенски, който заявява, че е ученик на Пастернак. Но не иска да види, че именно Пастернак говори за Моцартовото начало у Есенин.

Струва ми се, че сега дораснахме до Есенин и самият живот в неговото безобразие ни заставя най-накрая без всякакви ограничения да разберем Есенин - че той действително говори с цяла Русия, а не с част от нея, че е съумял да обхване всичко и в това е неговото превъзходство.

Защото другите поети, които са се обръщали ту на една, ту на друга страна и поред са били и сега (вече възрастни хора), които някога са били „ужасно съветски”, сега са “ужасно антисъветски”; „комунистически”, а сега „антикомунистически”.

Есенин не е грешал с това.Той се е стремил да види Русия изцяло. И е написал ярки слова и за Ленин, и за Махно, а също и за враговете на революцията.

Това стихотворение го знаят малко, тъй като в много издания е изрязано.

Снова пьют здесь, дерутся и плачут.
Под гармоники желтую грусть
Проклинают свои неудачи.
Вспоминают московскую Русь…

Жалко мне, что Октябрь суровый
Обманул их в своей пурге,
И уж удалью точится новой
Крепко спрятанный нож в сапоге.

Нет, таких не подмять, не рассеять.
Бесшабашность им гнилью дана.
Ты Расея, моя Расея,
Азиатская сторона.
1923 г.

Тези хора, които “точат нож в ботуша” против Октомври, той ги въвежда в стихове, но впрочем, той не прави от тях някакъв идеал, а говори, че „необуздаността им е дадена от неволята”.

Умението да се схване, да се постави пред читателя някое явление от живота в неговата противоречивост е много ценно свойство на поезията и поета.

Разбира се, в поезията на Есенин е въплътена философия. Но в какъв смисъл? Не в някаква философска система, макар че той се стреми към това.

Например в творбата “Ключовете на Мария”. Но това по-скоро даже не е философско творчество, а митотворчество в най-дълбокия и благороден смисъл на думата.

И в същото време, ако говорим за това, че Рус и светът присъстват в неговото творчество в своята пълнота - какво е философията в най-елементарното значение на думата?

Това е мисленето за най-общите основни закономерности на света и историята. И в неговата поезия това го има - разбира се не във вид на някакви силогизми, а като вътрешно движение на стиха, понякога даже в самия поетичен шум, който изпълва неговите строфи.
Русия е удивителна страна ето в какво отношение. Някога Тютчев е писал, че „В Русия само може да се вярва”. Почти едновременно с него Маркс в своя труд “Към историята на секретната дипломация на XVIII век” пише, че всеки, който е писал за Русия, винаги си е поставял задачата да докаже само нейното съществуване, че Русия не е някакъв неоспорим факт, а нещо, което се приема на вяра.

Определението на двама така несъвместими човека съвпада. Но защо пък така “на вяра”? Действително това е грамадна страна, една шеста част от Земята, с огромни богатства, със стотици хиляди хора, а в същото време неведнъж в историята тази страна се е разрушавала като че за един час.

Така е било в „смутното време” в началото на XVII век, така е било през 1917 година, това в някакъв смисъл (не бих казал, че така катастрофално) се случва и сега.

Това се обяснява с факта, че Русия (ще се възползвам от тоя термин) е страна идеократична, страна, в която господства някаква властваща идея.

Имаше идея на “православието, самодържавието, народността”, съществуваше идеята за комунизма. Сега, наистина, във властта, която съществува, не виждам никаква идея и поради това в такъв смисъл я смятам за ефимерна - Русия не може да живее така.

Достатъчно е да се дискредитира идеята и страната се разпада. Впрочем, през „смутното време” страната се разпада, защото изчезва носителят на тази идея - царят, божият помазаник.

Последователно умират тримата сина на Иван Грозни, династията се разцепва и страната се разпада.

От една страна, това е печалното свойство на Русия и, както пише Василий Розанов (имам предвид естествено статията не за Октомври 1917, а за февруари) “Русия излиня за три дни - нищо не остана, нито царство, нито войска…”

В определен смисъл това действително е било така. Впрочем, когато говорим за изключителната жестокост на борбата през 1917 година, длъжни сме да разберем, че тази жестокост се обяснява с желанието да се възстанови държавата.

Днес няма никакви основания да се смята, че дълбокия упадък, който преживяват у нас и държавността, и икономиката, и културата е свидетелство за това, че страната е загинала.

Двата предходни примера показват, че Русия може да се възроди, но за това е нужна някаква идея. И на мен ми се струва, че в някакъв смисъл ние сме длъжни да съединим онази идея, която предшестваше революцията, с идеята, която беше след нея. И мисля, че сега са най-сериозни тези идеологии, които така или иначе съединяват това.

За голямо съжаление има партии, които стоят на основата на патриотизма, но изцяло зачеркват седемдесет и петте следреволюционни години в историята на Русия.

Това е изключително безплодна работа.

Когато говорят за ужасните жертви на този период, отговарям, че това е онази трагедия, без която историята на човечеството е невъзможна.

И в някаква мяра свидетелства за избраността на Русия, а не за това каква нещастна страна е тя. Тази трагедия ще остане в историята на човечеството като най-велик негов опит.

У нас забравят за това, че по време на Френската революция, която Франция празнува всяка година на 14 юли с фанфари и възторг, по най-минимален брой във Франция загиват 4 милиона души, а това, съпоставено с Русия, е равно на 30 милиона.

И населението на Франция след този страшен спад не е могло да се възстанови в продължение на целия XVIII век.

Или да вземем епохата на Възраждането, от която така се възхищават, макар да са минали толкова векове. Това е била страшна епоха.

Дълбоко съм убеден, че ще минат някакви сто години и в руската революция ще започнат да виждат само героичната и романтичната страна, както сега се възприема епохата на Възраждането.

А междувременно нашият забележителен мислител А. Ф. Лосев в своята книга “Естетика на Възраждането” написа: “Кой е казал истината за епохата на Възраждането? Шекспир, защото всяка негова трагедия завършва с планина от трупове”. Спомнете си „Хамлет”, там въобще никой не остава между живите. И това става, без да има съвременни средства за унищожение.

Не искам да изглеждам розов оптимист, но не мисля, че имаме основание да смятаме, че се намираме в задънена улица. Предшестващата история не говори за това.

Въпреки че поезията на Есенин е трагична, че е проникната от скръб и понякога дори от отчаяние, в нея навсякъде има такава вътрешна сила, такава вътрешна енергия във всяко негово стихотворение, във всеки негов стих, че да! - “онзи ураган отмина, от нас малко оцеляха”, но цялата сила си остава в мен, както преди.

Дори когато говори за гибелта си, това е гибел на силен, мощен човек, който не може да се разтвори. И когато казва:

Я буду воспевать
всем существом в поэте
шестую часть земли,
с названьем кратким „Русь”
- то той й дава вечно съществуване.

——————————

Монологът е записан от Галина Орехалова,
вестник “Советская Россия”