Габриела Мистрал

превод: Атанас Далчев

СОНЕТИ ЗА СМЪРТТА

1.

От нишата студена, де мъртъв бе положен,
ще те сваля в земята, що слънцето огрява.
Не знаеха мъжете, че тя е мое ложе
и трябва да мечтаем на същото възглаве.

Ще те простра в земята, в прегръдките й неми,
подобно нежна майка детето си заспало,
и като люлка сладка земята ще приеме
изстрадалото твое и потъмняло тяло.

Земя и прах от рози ще сипя мълчалива
и в синкавата мека мъглица на луната
останките ти леки ще се топят пленени.

Ще си отида с песен за мойта мъст красива,
че в този ров потаен на никоя ръката
за твойта шепа кости не ще спори със мене!

2.
Умората ми дълга ще натежи обаче
и ще рече душата на свойта клета плът,
че повече не иска товара й да влачи
по пътя розов, дето доволните вървят.

До себе си ще чуеш как упорито рият
и друг покойник идва в града студен и ням.
Ще чакам търпеливо съвсем да ме покрият…
и после цяла вечност ще си говорим там!

Тогава ще узнаеш защо и неузряла
за гробовете тъмни плътта ти без насита,
бе нужно да заспиш ти отрано сън зловещ.

Ще блесне светлината, съдбите ни огряла:
ще разбереш, че двама събраха ни звездите
и ти, съюза скъсал, бе длъжен да умреш.

ДЕТЕТО, ОСТАВЕНО САМО

Дочула плач, се върнах от голата ровина
и приближих до прага на селска хижа бедна:
детенце от леглото ме кротичко погледна
и нежност безгранична опи ме като вино.

Бе майката далече, над нивата склонена:
потърсило гръдта й, детето будно писна.
Аз до гърдите свои неволно го притиснах
и в миг приспивна песен издигна се във мене.

През тихия прозорец ни гледаше луната.
Детето вече спеше и люлчината песен
заливаше с друг блясък гръдта ми по-богата.

И щом жената влезе там със сърце примряло,
видяла толкоз радост по моя лик унесен,
детето си остави, в ръцете ми заспало.