Димитрий Мережковски

превод: Владимир Попанастасов

(Балада)

Надменни старци и сенатори наред,
с обшивки пурпурни на тоги,
и мрачний понтифекс, посред жреци безчет,
стоят замислени и строги.

Тук-там центурион кон язди в прашен друм.
А под гора от коп’я медни,
във броня луспеста, кохорти с грозен шум
вървят под знамена победни.

Марк манлий, обкръжен от ликтори безброй,
с надменен жест в тълпата вещо
вкова внимание и горд промълви той
пред бездна зинала зловещо:

„Прощавай, роден край! Прости за сетен път,
родино плачуща в неволя!…
Не бой се ти, джелат! - Веч дойде ми редът -
за милост никого не моля!

Да се живее ли? Когато грозен враг
във кръв родината ни къпи?
Навсъде трупове, насилия и мрак!…
Навсъде - де кракът ми стъпи…

Догарят ми в сърце последните мечти…
Аз, твърд пред всякое нещасте,
горд чул бих ваший вик: „Народ, земи го ти!
Земи, разкъсай го на части!”

Тъй Манлий говори и тъжен поглед той
отправи мълком през мъглите
към оня тих простор, де Тибър в дневни зной
със шум си влачеше водите.

Той взря се към поля, обсети с цъфнал мак,
де, в ято, лястовички леко
се мернаха със шум и отлетяха пак
към чистия ефир далеко…

Той гледаше на тях натъжен и унил,
а при краката му щастливо
там в пукнатината цъфтеше карамфил,
прехрабван от скалаат дива.

Забрави всичко той, като видя това -
почти без мисъл и съзнане,
във тоя грозен миг с замаяна глава
той дишаше благоухане…

И страшният палач пристъпи в същи миг,
но той отблъсна го веднага
и сам във пропастта, спокоен и велик,
се хвърли горд с усмивка блага…

И в ужас притаи тълпата дъх и вик…

——————————

Славянска антология, 1910 г.