Илия Еврев

На 17 септемврий миналата година по почин на писателския съюз бе устроено в Академията на науките възпоменателно утро по случай 50-годишнината от смъртта на Захари Стоянов.

За пръв път след 50 години свободна и културна България отдаде заслужената почит и внимание към паметта и делото на един от големите свои синове.

С това свое дело Писателският съюз изтри едно срамно петно, което тежеше на съвестта на културна България, и пресече оная престъпна ръка на недорасли и самозвани критици, които се мъчеха да развенчаят творчеството на един от най-големите наши писатели, представяйки ни го като най-злъчния и дребнав политически журналист.

Цели петдесет години една престъпна съвест като че ли съзнателно водеше война срещу името и творчеството на най-големия български класик.

За да се убедим в това, достатъчно е да прехвърлим всички читанки, христоматии и литературни сборници, издавани през това време, за да видим колко малко или по-право нищо няма да срещнем от ония бисери, с които изобилства неговото творчество, най-вече епическите му „Записки по българските въстания”.

Ако има нещо, което да се окачестви като най-голям грях, който тежи на съветта на ония, които са ръководили просветната политика на България през последните петдесет години свободен живот, това е нехайството, проявено към творчеството на Захари Стоянов и опитът да бъде развенчан като писател.

Библейските мъдреци третират отцеубийството като най-голям грях. А тук имаме опит за отцеубийство, макар и несполучлив.

Захари Стоянов беше изпратен от Провидението, за да посочи култа и идолите на българската младеж: Ботйов, Левски, Каравелов, Бенковски, Караджата и плеяда други. Както Мойсей написа вечните скрижали на своя народ, така и Захари Стоянов създаде безсмъртни идеали на българския народ.

Велик е тоя народ, който не само ражда велики синове, но който живее с техните идеи, вдъхновява се от делата им и ги следва.

Захари Стоянов беше оня, който най-вярно ни обрисува живота и делата на безсмъртните български великани и описа най-великото дело на българския народ: Априлското въстание.

Само един голям наш съвременник оцени навреме Захари Стоянов и още преди двадесет години го нарече „един класик на българската проза - българския Тукидит”. Но и той понесе на времето немалко подигравки.

Днес, когато името на Захари Стоянов отново възкръсва, разни издатели и издателства се надпреварват да издават неговите съчинения, като пълнят печата с реклами и злъчни нападки един срещу други, всеки хвалейки своето издание като най-пълно и най-добре коригирано.

А това е още една гавра с името и творчеството на Захари Стоянов.

Вместо да сме свидетели на такава недостойна търговска полемика, по-хубаво би било, ако Академията на науките или Министерството на просветата направеше едно пълно народно издание на творчеството на Захари Стоянов.

Да бъде такова, каквото е излязло под оригиналното перо на Захари Стоянов без лустрото на литератори и издатели, които по такъв начин, може би, в някои случаи го осакатяват. Тогава ще имаме оригинално творчество на големия български класик.

От това издание могат да се съберат суми за издигането на един паметник, достоен за името и делото на този голям наш възрожденец.

Защото е срамно 50 години след смъртта на Захари Стоянов да няма дори една улица, кръстена на негово име - при наличността на толкова паметници за по-второстепенни личности, издигнати у нас.

За името и честта на свободна и културна България, това трябва да стане в най-скоро време.

——————————

в. „Час”, г. 5, бр. 126, 22.09.1940 г.