ПЕТЪР МАРИНОВ
1.
Талант извън времето няма. Той се ражда, за да събуди историята, да осмисли действителността и разкаже за нея така, че хората да му повярват. Това кара нашето уважение да коленичи пред талантливия, пред добрия човек, за когото казваме, че е докоснат от Божията ръка.
Талантливите хора ни карат да вярваме в правдата и свободата. Със своите творби - песни, стихове, картини, те правят живота ни по-извисен, богат, по-желан за живеене. Въздействат ни като изповед и вяра, като саможертва и същност на подвиг.
Издигат ни над битовите несгоди, над дребнавата амбициозност, изпълват ни с жажда да покоряваме висоти… Тласкат ни да полетим в небето, подсказват ни колко е по-хубаво всичко около нас и по-човешко.
И изтръгват от душата ни възклик: „О, миг, поспри!” Карат ни да усещаме как собственото ни щастие прави по-щастлив целия свят…
И тогава идва неустоимото - да направим нещо добро, нещо голямо, което да освети нашето име, да впечатли близките, приятелите ни и те да го споменават с уважение.
Искаме да променим света, който до вчера ни е изглеждал несъвършен. Замисляме се, какво да направим, за да го очовечим, да помогнем на хората да живеят по-добре, да бъдат по-добри. Да станем известни, а чрез нас и родът, който ни е дал корени и небе, селището, в което живеем, татковината. Боже Господи, как само звучи! И колко е вдъхновяващо… А всъщност, ние сме създадени да правим точно това.
Добротата е аксиома. Тя се храни със слънце и свобода. Ето защо добрият, талантливият човек може да се роди всякъде. Няма значение дали ще е под билковата хипноза на планината, или сред лудия танц на милионния град.
Историята се задъхва от примери. Добрият човек се ражда всеки миг, всеки час. Достатъчно е да имаме очи да го видим и уши да го чуем. И още по-важно - сърце, за да го посрещнем с любов. Да му помогнем да прогледне, за да вижда далече, далече напред.
2.
За оправдание на есеистичните ми слова, ще ви разкажа живота на моя следващ герой Петър Маринов. И въпреки, че неговата повест е писана, години преди за моята да има бял лист, аз съм сигурен, че неговите учители са щастливи.
Щастливи, че е оправдал надеждите в тяхното и в собственото си бъдеще. Станал е учител, историк, изследовател, краевед, общественик и най-ценното, станал е достоен човек. Дали е бил добър, преценете сами.
Човекородицата Мария го дарява с живот на 8 март 1903 година. Това става в с. Проглед, на връх планината Родопи, близо до Рожен, десет години след като е забито първото колче на селото.
Всичко е било още връх, където тлеели огнища със звезден жар, припламващи мечти за големи къщи и надежда за хубав живот на хора, напуснали Долно Дереке (Соколовци), подмамени от песента на свободата.
Именуват новороденото Петър - камък, тъй необходим за градежа на домове, крепости, паметници.
Синът на Петър - Александър Маринов (защитник на мъжете), казва за Проглед „малко селце с голяма история”.
Наистина, спомените му са свързани с поборници и духовни водачи. След като идват първите заселници, избягали от Османската империя и дошли при летните си колиби, водени от поп Васил Тодоров, решават да разкажат на най-високо място за теглата си зад границата, срязала като нож планината на две и да помолят защита от истинското отечество.
Потропват на вратата на Стефан Стамболов, министър-председател на Свободна България и изповядват за ограбващото решение на Берлинския конгрес, откъснало Родопите от целокупната земя българска и разделило брат от брата и сестра от сестрата.
Апостолът от две въстания (Старозагорското и Априлското), ги изслушва с вълнение, приветства тяхното българолюбие и им дава 30 златни турски лири да си помогнат при строителството на новите къщи.
Водени от племенния инстинкт, към чисто човешката благодарност за жеста, те предлагат на министър председателя да кръстят селото на неговото име - Стамболово.
Изглеждало им съвсем естествено, пък и някакси по-изискано, европейско. Стамболов възразил: „Селото е с име - Проглед? Какво му не харесвате? Проглед - една дума само, а вижте колко смисъл има в нея. Като прибавим и вашата гордост, че от дворовете му се вижда цяло Българско… Проглед е много хубаво име!”
Биографията на селото е свързана с капитан Петко войвода и поборническата му дейност в Чепеларе и Широка лъка, с Илия Гайдаров, опълченец от ВМРО, с ролята му на временен център (1903) на Македоно-Одринското революционно движение и посещението на главният съзаклятник, войводата Гоце Делчев.
Често в селото замръкват комити, а във всяка къща има оръжие. По време на Балканската война от 1912-а, край Проглед минава пътя на българската войска…
По това време Петър Маринов е 10-годишен и много от тези събития се запечатват в паметта му.
След като завършва начално образование в селото, той изявява желание да продължи да се учи и по-нагоре. Но баща му, Анастас Маринов е против. „Аз съм овчар и ти ще бъдеш овчар! Такъв е нашият кют (традиция)!” От векове овчарството е главен поминък за родопчани.
Окрилян от майка си, Петър бяга при по-голямата си сестра Дона, омъжена в Чепеларе. Тя го записва в местната прогимназия и пред него се отваря пътя към голямата му мечта - да се изучи като своите учители.
Там се докосва за първи път до книгите на Христо Попконстантинов, Стою Шишков, Васил Дечев. От тях черпи знания и любов към миналото на планината.
Разочарован от непослушанието на своя син и за назидание на другите си деца, Анастас Маринов се отказва от него.
Бащината сръдня обаче не е в състояние да спре ентусиазма ня младия мъж. Иска на всяка цена да продължи своето образование, макар да няма представа как може да стане това при безпаричието, в което е затънал той и цялото му семейство.
След завършване на прогимназиалния курс, майка му, като искрена християнка, го насочва към Духовната семинария „Св. св. Кирил и Методий” в Пловдив.
Там предлагат на своите ученици пълна държавна издръжка. Една сутрин Мария Маринова и нейният син тръгват пеш от Чепеларе за Пловдив. Майката изгаря от радост, че синът й ще се изучи и ще се върне в Проглед като свещеник.
Като семинарист Петър не е очарован от богословието, което му се предлага. Той има по-големи очаквания. Успокоява се, че все пак учението е на пълна държавна издръжка и факта, че нашите най-учени хора, от Възраждането насам, са стигнали върховете, напътствани от Българската православна църква.
В семинарията Маринов опознава българската, руската и западноевропейската литература. Чете Паисий и Ботев, Вазов и Яворов, Достоевски и Толстой, Юго и Балзак, Шилер и Гьоте…
Пловдив го среща с „Бараците”, самобитна група художници - Златю Бояджиев, Давид Перец, Васил Бараков, Здравко Александров, Владимир Рилски, с композитора Георги Райчев, писателя Йордан Ковачев…
Тези контакти го доближават до пловдивската бохема, оформят интереса му към изкуството и културата. Тук се сближава с корифея на родопознанието Стою Шишков, към чието дело и творчество храни изключително уважение още от Чепеларе.
Преподавателят от Френския мъжки колеж е изненадан от интереса у младия си земляк към историята, бита и културата на родопчани. Той поощрява неговия стремеж, като му предоставя достъп до своята библиотека и го напътства какво да чете…
Завързва се искрена и многогодишна дружба между достолепния учен и младия семинарист. Тази дружба е основание Петър Маринов да нарече Шишков свой „духовен баща”.
Педагогическият колектив в семинарията е комплектован от прекрасни учители, особено по хуманитарните и точните науки.
Те му дават солидни знания за живота. Получил нотна грамотност и нотопис, започва да свири на кавал и китара, умения, който използва по-късно при нотиране на родопските песни, издирени от него.
През 1925 г. Петър Маринов завършва Духовната семинария, но не става свещеник, а чиновник в Пощенската палата, чак след това постъпва като писар в Пловдивската митрополия.
За кратко време е назначен за секретар на Архиерейското наместничество в гр. Пещера.
Истинската му работа обаче, приготвена от съдбата, е съвсем друга.
През 1927 г. Маринов се жени за Христина Рашкова от Копривщица и създава семейство. Когато отива да се похвали на духовния си „баща”, Шишков го съветва да се откаже от чиновническата служба, защото освен дребни пари за съществуване, няма да му донесе нищо повече.
Най-добре е да отиде в Родопите и да прегърне обществените дела. Да събира народни умотворения - песни, предания, легенди, исторически сведения и документи за миналото, да пише и публикува в различни вестници и списания.
И най-главното, да работи сред българите мохамедани (наши братя и сестри) за културното им и просветно израстване.
Но как да се върне, когато с баща му няма никакви отношения, а отказвайки се от расото, е разочаровал и майка си? Тогава си спомня една максима, научена от книгите: „Мъжете не се раждат нито силни, нито смели, такива бурите ги създават!”
Загърбва своите колебания и през 1930-а заминава за Смолян със заръка от Митрополията да бъде назначен за секретар на Архиерейското наместничество.
Още от първия ден Петър Маринов се залавя да претворява идеите на Стою Шишков. Зареден с ентусиазъм и желание да успее, тръгва из родопските целини и пущинаци, из села и колиби да събира истории, фолклор, култура.
Прави битови описания на селища, местности, събития, хора. Пише статии, започва да публикува. През март 1930 г. в трета и четвърта книжка на списание „Родопски преглед” излиза дописката му: „Едно западнало занаятчийско съсловие в Родопите. Бележки върху икономическия строй на живота в Средните Родопи”.
Младият и никому известен сътрудник впечатлява главният редактор на изданието Никола Жалов, писателят Тома Попратилов - Садукей и Христо Караманджуков със свежото си перо, проницателния си поглед върху нещата, с оригиналния и смел изказ.
Когато Тома Садукей се оттегля от редакторството в „Родопски преглед”, Жалов, без никакво колебание кани Маринов да го замести.
От 1933 г. публикува редовно литературно-публицистични и обществено-политически дописки в сп. „Родопа” на Христо Караманджуков.
Между двамата започва безпрецедентно по своя характер и значение епистоларно сътрудничество, което държи обществената съвест „на крак” до края на дните им.
Местният вестник „Красногор” печати цели подлистници с исторически материали под заглавие „Смолен и околията в своето близко и далечно минало” - сто на брой до 1939-а. Спират поради ликвидирането на вестника.
И тогава, и сега публикациите на Петър Маринов се приемат като първи опит за написване Историята на Смолян. Те са интересно градиво, използвано от историци, етнографи, фолклористи.
През 1932 г. Смолян празнува 20-годишнината на своето Освобождение по време на Балканската война от 1912-а. Поканени са живите участници в Македоно-Одринското революционно движение и във войната.
На трибуната застават побелели от слава мъже в комитски и войнишки доспехи, които освен ентусиазиран възторг, изтръгват и по сълза от очите на присъстващите, дошли да ги аплодират с възгласи: „Слава вам!” и „Да живей!”
На празника е и 29-годишният Петър Маринов. Подведен от емоционалната тръпка, преминала като лъх по лицето на „смесеното” смолянско гражданство, той решава да документира спомените на тези герои, които един след друг гаснат като свещи на вятъра. Речено-сторено. Така мислят повечето талантливи и амбициозни млади хора.
Секретарят на Архиерейството в Смолян отделя няколко години от своя живот, за да реализира тази идея.
Посещава „опълченците” по домовете, записва на ръка техните преживелици, разочарования, хвалебствия, измислици и прочее - огромен емпиричен материал, готов да се превъплати в летопис, повест или нещо друго.
Появява се първата глава на роман със заглавие „Кръстатата гора”.
Името на църковния „храненик” прошумява редовно в ушите на четящите родопчани. Петър Маринов става известен не само в Смолянската духовна община, но и сред цялото общество.
Ала съдбата е намислила друго. Чак през 1970 г. идва ред на безценните записки.
Няколко фрагмента публикува в сп. „Родопи”, за да изпита въздействието им. То е повече от похвално.
Тогава ги предлага на Хайтов с уговорката да ги прегледа и ако го заинтригуват, да ги обработи и публикува, но без неговото име, защото комунистическата цензура в лицето на Кирил Василев и Никола Палагачев е наложила забрана върху името Петър Маринов.
Хайтов им придава литературна форма и ги систематизира в две книги с аналогичен предговор към тях.
Така се появяват „Родопските комити разказват” (1972) с автор Николай Хайтов и „Балканската война в спомените на съвременници и участници „(1973), без автор.
През 1936 г. Община Смолян му дава открит лист (разрешение) и 10 мъже, подлежащи на трудова повинност да извърши първите археологически разкопки в местността „Могилата” в горната част на града.
Резултатите от тези разкопки се превръщат в сензация за района. Разкрити са множество артефакти, които след като са почистени, биват описани надлежно и предадени на съхранение за експозицията на бъдещия исторически музей в Смолян.
Зидовете на раннохристиянската базилика са консервирани за по-добри времена, когато финансовите и научните възможности на общината ще бъдат достатъчни.
3.
1937-а е преломна в живота и дейността на Петър Маринов. На 3 май, по инициатива на 22-годишният Ариф Бейски (Камен Боляров), на 20 младежи българи мохамедани и двама християни - П. Маринов и Г. Петров е учредена културно-просветната и благотворителна организация Дружба „Родина”.
Тя е замислена като контрапункт на засиления натиск от страна на протурски и фанатизирани ислямски кръгове да откъснат българите мохамедани от българската нация.
Според устава, първоначалните цели на организацията се свеждат до няколко по-важни: да работи за взаимно опознаване, сближаване и подпомагане между българите мохамедани и българите християни в Родопската област; да събужда и култивира народностно чувство у българите от мохамеданско вероизповедание; да съдейства за стопанско и икономическо издигане на Родопския край.
В ръководството на Дружба „Родина” са избрани част от основателите сред които Камен Боляров за председател и членове Светослав Духовников, Маньо Шарков, Симеон Фисински и Петър Маринов, а Хр. Караманджуков приема да бъде деен съратник на организацията, докато тя съществува.
И сега най-любопитното, с протокол № 13 от 10 януари 1938 г., песента „Мила родино, ти си земен рай” е приета за химн (възпев) на Дружба „Родина”.
Историята ни напомня, че едва през 1964-а тя става химн на Република България.
Песен, проникнала чрез кръвта дълбоко в нас, за да изправя на крак националната ни гордост в мигове на сериозни изпитания и буен възторг.
Родинското движение се разраства бързо. За две-три години възникват клонове в 40 села в Смолянско, Златоградско, Маданско, Рудоземско, Ардинско, Неврокопско, Пещерско, Велинградско…
До 9 септември 1944 г. 80 хиляди родинци приемат български имена и, забележете, те извършват този родолюбив акт доброволно, по свое лично желание, без насилие и принуда, без партийно поръчение и партийна агитация, без личностно оскърбление.
Тогава общият брой на българите мохамедани в Родопите е около 100 хиляди души.
Като хора на интелектуалния труд и емоционалния трепет, освободени от обкова с бодлите на догмата, може да направете сами извод.
Осемдесет хиляди мъже, жени и деца захвърлят фесове, яшмаци и фереджета, променят своя бит, облекло, мислене и култура, изпълняват мюсюлманските ритуали и обреди на своя роден език, превеждат Корана на български…
Опростенчески и невярно би било да смятаме, че Петър Маринов, избран за секретар на Дружбата, е имал единствената задача да води протоколите от заседанията на ръководството и неговата кореспонденция. Напротив, той е летописецът.
Редактира сборник „Родина”, орган на културно-просветната и благотворителна организация, пропагандира чрез вестниците и списанията чудото, което шества в Родопите, пише 16 пиеси и драматизации за утрата и вечеринките на Дружба „Родина”, режисира, поставя на сцена…
Една част от драмите и комедиите са написани на родопски диалект, на „езика”, който хората говорят в Родопите, а ролите се изпълняват от самодейци - българи мохамедани в Смолян, Мадан, Чепеларе и други селища от региона.
Това драматургично богатство променя нагласата, мисленето, в голяма степен и действията на младите българи мохамедани, затова то представлява интерес и сега за езиковеди, етнографи, изкуствоведи.
От основаването на Дружба „Родина” през 1937-а до ликвидирането й през 1945 г. са отпечатани четири сборника „Родина”. Техен съставител и редактор е Петър Маринов.
Те са пъстри и многообразни като самия живот. На страниците му са литературни творби, статии, репортажи, очерци за известни не дотам популярни личности, историческите сведения за разломни събития в многовековната ни съдба, информации от и за българите мохамедани. Сборниците са своеобразна енциклопедия на живота в Родопите.
През 1942 г. Проглед празнува 50 години от своето рождение. Инициативният комитет за тържествата възлага на Петър Маринов и Васил Димитров (Янтай Кавалов) да напишат историята на селото и една година по-късно (1943) излиза от печат „Петдесет години Проглед”.
Тя е сред първите селищни монографии в Родопите, след „Миналото на Чепеларе” от Васил Дечев.
Петър Маринов доживява и 100-годишнината на селото (1992). Като доайен му възлагат да подготви нова книга. И на бял свят излиза „Сто години Проглед”.
Няма друго селища в Родопите, което може да се похвали с две книги за своя живот.
Тук е мястото да си припомним древната максима: „Градовете са големи не със своите площади, а със своите поети”.
4.
Странно нещо е съдбата. Има случаи, когато се обръщаме назад - гледаме и не вярваме, че отминалото е нашия живот. Неочаквани, чак разтърсващи промени обръщат преживяното с главата надолу.
Погива свежестта на темпераментния ни дух, красивото, огряно от искреност слово, изчезва вдъхновението, хуманизма, братолюбието… И тогава пред нас се изправя човекът злодей, способен единствено да ни засрами със своите деяния, или да ни принуди да проклинаме деня на собственото си рождество.
Прави са апостолите, когато прокламират пътищата Господни като непредвидими.
Такива са и човешките.
Идва 9 септември 1944 г. и Дружба „Родина” е обявена за фашистка организация. Смолянските ОФ-деятели, изплували от нищото, обвиняват родинци и преди всичко тяхното ръководството в тероризъм, което години наред прилага насилие и нехуманни методи в работата си, за да направи от българите мохамедани „българи”.
Най-преданите активисти са съдени, осъдени и разстреляни. Председателят на Дружба „Родина” Камен Боляров, служител на МВР в Смолян и Пловдив, е обявен за английски „шпионин”, осъден е на смърт и екзекутиран в Пловдивския затвор (1951).
Комунистическите управници на града Никола Палагачев, Кирил Василев, Райчо Гавраилов и др. изправят Петър Маринов и Светослав Духовников пред Народния съд.
И въпреки, че са съдени, и след това оправдани, организацията не е пощадена, а водачите й са изпратени в лагерите на смъртта - Белене и Ловеч.
Възстановено е носенето на фесовете, яшмаци, чалмите, фереджетата. Част от архива на Дружбата - сборниците „Родина”, е иззет и изгорен в двора на джамията в Смолян, а в края 1945-а започва постепенно връщане на турско-арабските имена на всички българи мохамедани.
Закриването й става на Национална конференция по българомохамеданския въпрос, проведена на 16 и 17 август 1947 г. в София от Дирекцията по вероизповедания към МС на НРБ.
За „подгряване” на обстановката, преди конференцията, в Смолян, Чепино, Девин и Чепеларе са организирани „всенародни” митинги, които заклеймяват Дружба „Родина” и реват: „Да се обеси Камен Боляров!”, „Да се обеси Христо Караманджуков!”, „Да се обеси Петър Маринов!”…
Когато Кирил Василев разбира, че Маринов е на свобода, полудява: „Съжалявам, че не разстрелях това куче в първите дни след 9 септември 1944-а като враг на народа!” (На кой народ?!) Възползвал се от лостовете на властта, той разпорежда: „Кракът на този фашист да не стъпва от Рожен насам!” И още: „Нашите вестници и списания няма да публикуват нито ред от неговите писания!”
Възрожденецът от Проглед понася стоически гаврата на съдбата. Той знае, че в живота, както и в изкуството, всяка мода идва и си отива.
Единственото, което не бива да забравяме, че всички сме бащи и синове на някого.
Каквото и да се случва, както и да ни обръща времето, ние трябва да се държим за корена, за родното, да бъдем с отечеството. Само тогава ще имаме собствена физиономия и лична съдба.
Низвергнат и омаскарен, Петър Маринов продължава да работи на ползу роду, пишейки за Родопа и нейните трудови хора.
И до сетния си дъх не престава да мисли за напредъка, националното осъзнаване и единството на родопските българи - мохамедани, християни и атеисти.
Прогонен от Смолян, безработен и чужд, известно време той е учител в с. Манастир.
През 1946 г., когато в Париж се водят преговори за разчистване на руините от Втората световна война, Балканите захапват България, като бивш сателит на Германия, а Гърция, освен репарации в размер на един милиард долара, иска директно Родопите (там не живеят българи), с намерение да довърши разорена България.
И започват българските тревоги, дипломатическите совалки, денонощните заседания на конференцията, търсенето на допълнителни документи.
Няма как да не се възхитим от решителността и красноречието, с което ръководителят на нашата делегация - министър-председателят Кимон Георгиев, председателят на Народното събрание Васил Коларов и външният министър Георги Кулишев защитават родината.
Те не само отхвърлят претенциите на южната ни съседка, а пледират тя да ни върне Егейска Тракия с излаза на Бяло море.
Почувствал се в безизходица, Васил Коларов изпраща свой сътрудник в Родопите незабавно да му достави сборниците „Родина”, като доказателство за българския характер на планината.
Оказва се, че всички екземпляри са похитени. Фанатизирани елементи, решили че е дошло тяхното време, ги изгарят на клада пред джамиите, заедно с още арабски и турски книги, преведени на български език.
Някой, сякаш от Провидението, подшушва на отчаяния пратеник да отиде в Проглед и потърси Петър Маринов, бивш секретар на Дружба „Родина” и редактор на „Енциклопедията”. Мисията е спасена.
Маринов им дава своите екземпляри. Благодарение на тях и на застъпничеството на съветската делегация (Молотов и Вишински), Родопите остават в пределите на българската държава.
В 1946 г. Маринов заминава със семейството си за Пловдив. Воден от поредната си мечта да има достъп до много извори, да разгръща пожълтели страници от историята на своя и на други народи, започва работа като секретар на Народната библиотека „Иван Вазов”.
Върнал се на попрището на своята младост, помъдрял, окастрен от брадвата на съдбата, тук подготвя фундаменталния си труд „Родопски и българомохамедански книгопис” с анотация за всичко писано за Родопите от античността до 1947-а.
Безценният Сизифовски труд е откупен от Българската академия на науките, но и до днес не е издаден. Защо ли, ами заради нашата българска „благодарност” и въпиюща завист.
5.
След свършването на работата му в Народната библиотека, Петър Маринов става учител и преподава в няколко градски училища, за да изхранва семейството си.
За да повиши мизерната си пенсия, в края на живота отива учител в с. Чурен и няколко години учи децата на преклонение и любов към родината.
Нервната и изнурителна работа на стари години не му пречи да мисли и пише за любимата планина.
Всичко се променя, само репресията срещу него остава непроменена.
Чак през 1970-а Кирил Василев и Никола Палагачев, заети със старчески грижи и гузна съвест, привидно го оставят на мира.
Тогава Николай Хайтов и списание „Родопи” му предоставя трибуна. Там публикува спомени, фолклорни материали, разкази на сладкодумици на родопско наречие, исторически текстове…
Отварят се вратите и на издателската му дейност. Първата работа, която излиза на книжния пазар след 10 ноември 1998 г. е лирическата му повест „Робинята”, последвана от историческия очерк „Българите мохамедани” и спомените му за видните общественици и народни будители Стою Шишков, Васил Дечев, Георги Чичовски, Димитър Хронев, Крум Савов, Минчо Маринов.
Малко след тях излиза художествено-документалната повест за двама братя от Доспатско, българи мохамедани, станали протестанти и четиритомната му романизирана автобиография „Някога…”.
И докато в началото на 90-те години на миналия век мнозина писатели „дисиденти”, продънват небето заради своите самиздат книги, Петър Маринов тихо, самоотвержено и без фанфари издаде десетки, написани на машина, прилично подвързани в стандартен формат, между които: „Из Беломорието, до Солун и обратно” - пътепис за изгубената му сестра Рада, 30 години миткала по широкия свят; „Краят на помохамеданчването на среднородопските българи. Салих ага и неговото време”; „Смолян в миналото”; „Христо Караманджуков. Спомени”; „За архивата на Рада Казалиева и „Историческия бележник”, „Балканската война 1912-1913 г. и българите мохамедани в Родопите”.
След кончината му, неговият син Александър Маринов върши издателски подвиг. Той публикува почти всичко от наследството на знаменития си баща и така книгите на Петър Маринов стигнат до масовия читател в Родопите и цяла България.
Писани преди много години и посветени на хора, живели отдавна, тези разкази, повести, драми, исторически хроники вълнуват, затрогват, пораждат съчувствие и сега.
Защото, както сам авторът казва, техен обект е любовта на човека към човека, на детето към родителите, на гражданите към отечеството. И вечните негови скърби и радости, тайната на неговото раждане, любов и смърт…
Петър Маринов живее почти един век. Умира в Пловдив на 6 декември 1998-а на 95 години. Дочакал т.нар. демократични промени в страната, той трепне от радост, че най-сетне и у нас ще има свобода на словото и печата.
За жалост, това е поредната му заблуда.
Дори и след 10 ноември 1989-а Възрожденецът от Проглед не намира покой. Синовете и дъщерите на авторите на след деветосептемврийските погроми го репресират по след десетоноемврийски модел - още по-злостно и нетърпимо, заради неговата „фашистка” и „антинародна” дейност.
Гаврят се наследниците на хора, които потъпкват с езическа страст възрожденското движение сред българите мохамедани.
Маринов изтърпява и тази „любов” необяснима.
И въпреки раните, въпреки кървящото си сърце, той никога и никого не обиди, не олигави, не обвини.
Защото знаеше, че делото на родинци е сътворено от талантливи творци, от синове и дъщери, предани на отечеството, дело - изповед, вяра и саможертва, дело, превърнало се в същност не на един, а на много човешки животи.
Март 2020 г.
——————————
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
МАРИНОВ, Ал., Петър Маринов, библиография, См. 2013
МАРИНОВ, П., Христо Караманджуков радетел за българщината в Родопите, Отзвук прес, См., 2011
МАРИНОВ, П., За архивата на Рада Казалиева и Историческия бележник, ИМН - Пловдив, 2008
НАЧЕВА, З., Христо Караманджуков и Родопите, ИК Тангра ТанНакРа, С., 2016
ПОРЕДИЦА „Дружба „Родина”, Българите мохамедани. Лъжи и спекулации, ИК Тангра ТанНакРа, С., 2019
