Светозар Казанджиев

Удивително малко знаем за него. Случвало се е приятели да ме питат, защо Регионалната библиотека в Смолян, носи неговото име? За мнозина той е тера инкогнита (напълно непознат).

Осъзнавам, че това не е негов проблем. Ние сме оставили част от нашия дух без памет и знание за много достойни предтечи, дали най-доброто от себе си, за да блести името на Родопа.

Николай Вранчев е писател, публицист, преводач, общественик. Владее старогръцки, френски, немски, английски и руски език. И най-важното, той е родопчанин. Делото му е съхранило възрожденския смисъл на чувството за родина - обхваща всички елементи - майка, род, език, фолклор, история, култура, природа.

Искам да го видя в цял ръст, какъвто е бил в живота и литературата. Какъвто го помнят неговите съвременници, какъвто си го представям аз.

Средновисок мъж около петдесетте, в костюм от трийсетте години на миналия век, с вратовръзка вързана на малък възел, губеща се под двуредово закопчаното му сако, гологлав, без нито един косъм на скалпа, затова пък с мустаци и кръгли диоптърни очила…

Изкачва бавно стълбите към Културния комплекс на града, спира на всяка площадка, но не от умора, а от любопитство всичко да забележи.

Идва на посещение в Двореца на книгата, който носи неговото име от 10 октомври 1985 г. В погледа му съзирам нотка на леко хаджичоневско притеснение, което постепенно минава в усмивка, заради честта, оказана му от следовниците. По стъпалата слиза групичка ученици, поздравява го, той им отвръща и се изчервява…

Николай Вранчев Хаджичонев е роден на 20 януари 1882 г. в с. Устово, днес квартал на гр. Смолян. Семейството на Вранчо и Мария Хаджичоневи е занаятчийско и от сой.

Бащата е радетел за черковни правдини и сред малцината устовци, посветени в тайните на Първото революционно братство, предвестник на ВМРО преди Освобождението.

Негови близки съратници са Петко Таков и Тодор Мавродиев. Двамата с Петко изпълняват херовикото (църковна песен), по време на служба в храм „Св. Никола”.

През 1890-а към църквата е основано Неделно училище, единственото в Ахъчелебийско (Смолянско) по това време. Вранчо Хаджичонев е сред ревностните му подръжници и настоятели. Училището е еднакво привлекателно, както за децата, така и за възрастните.

Николай Вранчев учи най-напред в Устово, а след това в Чепеларската прогимназия. Мечтата на Вранчо Хаджичонев да изучи двете си деца, го кара да изпрати сина в Пловдивската мъжка гимназия „Княз Александър I”.

Новобранецът е впечатлен от имената на българите учили в гимназията. Сред тях са: Васил Левски, Любен Каравелов, Тодор Каблешков, Иван Вазов, Пейо Яворов, Петко и Пенчо Славейкови…

Димитър Благоев е любимият му учител, който преподава български и руски език. Историята и литературата го привличат най-силно. Те му помагат да открие модерните, но все още забранени идеи на социализма.

През 1900-та година Вранчев завършва гимназията с отличие, а през 1903-а е приет за студент в Историко-филологическия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски”.

Заради обществените вълнения в страната, завихрили и него в своя водовъреж, той стига само до трети курс.

На 3 януари 1907 г., при откриване на Народния театър в София, студенти посрещат Фердинанд със снежни топки и освиркване.

Протестът е заради отнетата самостоятелност на висшето училище. Бунтът срещу короната се оказва фатален. На следващия ден дворецът издава княжески указ, с който закрива университета за шест месеца и уволнява всичките му професори.

Вранчев отива да следва в Дрезден и Лайпциг. Там посещава курсове по филология и философия.

Връщайки се от странство, идва за кратко в Устово. Първото, което впечатлява чаршията, е европейският му вид и облекло. В поведението си е стриктен, взискателен, организиран.

Пие кафе в един и същи час на деня и обезателно на таванския етаж на бащината му къща, откъдето се открива панорама към селото, Рожен, Петровица и Кървавата скала.

По неговото кафепиене устовци си сверявали часовника. Особено ревнив е към външната си опрятност - бръсне се всеки ден, по няколко пъти си мие ръцете, а когато излезе на улицата, ухае на чуждоземски парфюм.

Сестра му Щуда, майка му Мария, съседите са изумени от неговото словолюбие и жаждата, с която „поглъща” книгите.

Получил солидно филологическо образование, Николай Вранчев става учител в Българската мъжка педагогическа гимназия „Д-р „Петър Берон” в Одрин, възпитала плеяда българолюбци, осветили с подвиг Илинденско-Преображенското въстание и сетнешните борби на народа.

Там Вранчев се проявява като отличен последовател на своите учители. Когато извежда ученици на крепостта над града, за да видят строежа на новата сграда на българската гимназия - най-голямото и хубаво здание на духа, той им припомнял думите на немския пътешественик Ханс Дершвам: „От Одрин започва България!”

В поверителен доклад, директорът на гимназията Антон П. Стоилов пише за своя учител: „Теоретично и методически добре подготвен преподавател, грижлив ръководител и настойник на своите ученици, социалист по убеждения…”

Вранчев се сраства с историята на българската гимназия. В спомените си отбелязва: „С каква радост следяхме ний тоя строеж, какво нетърпение изпитвахме, че новата постройка много бавно се издига. Не знаехме, че не ще ни бъде съдено да работим там. Тъкмо беше довършена, Балканската война (1912) се обяви и на българската просвета в Одрин се тури край”.

Младият учител-социалист е преместен на работа в българската духовна семинария в Цариград, но за кратко.

Много скоро е изпратен в Солунската мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий” и учителствува в нея до 8 юни 1913-а.

В един от многото мрачни дни на войната, в пансиона нахлува гръцката жандармерия, опустошава го, изгонва учениците и превзема гимназията със сила.

На 17 юни тя е изцяло в гръцки ръце. След двете Балкански войни, Вранчев се връща в България. Работи като учител в Севлиево и Пловдив.

На 24 декември 1919 г. се включва в стачката на железничарите и пощенските работници, останала в историята като Голямата транспортна стачка, организирана от Работническият синдикат и БКП (тесни социалисти).

Участниците настояват за подобряване на живота им, след настъпилата рецесия в края на Първата световна война. Заради левия уклон и съпричастността му към стачкуващите, Вранчев е уволнен, без право да упражнява учителската професия.

Останал без работа, той се ориентира към нещо различно от преподаването, но свързано с училището.

Планира и осъществява собствен проект - Ученическа библиотека „Ралица”, направила своя прощъпалник с „Перси” от Есхил през 1916-а.

Познанията му по литература и чужди езици, които владее, се оказват решаващи в този момент. Започнал с „Перси”, открива, че идеята му е осъдена на успех и веднага се ориентира към образци на античната и западноевропейската литература.

Следват: „Едип цар” на Софокъл, „Хамлет”, „Крал Лир” и „Макбет” на Шекспир, „Чайлд Харолд” и „Манфред” на Байрон, „Фауст” на Гьоте, „Ад” на Данте, „Тартюф” на Молиер, „Евгений Онегин” на Пушкин, „Вилхелм Тел” на Шилер, „Сонети за Лаура” на Петрарка, „Книга на песните” на Хайне…

Преводите му са придружени с литературни бележки, статии, предговори, както и с оригинални студии на известни поети.

Когато „Ралица” влиза във всеки български дом, и всяко училище, а той се задъхва от работа, решава да предложи на читателя избрани части от старофренския епос „Песен за Роланд”, „Енеида” на Вергилий и „Дон Кихот” на Сервантес.

Те излизат в специална поредица „Най-хубавото”. На финала на колекцията, Вранчев изненадва аудиторията с превод на „Одисея” (1943) и „Илиада” (1944) на Омир.

Това е изключително яка работа, поставена на основата на цялото богатство на българския език. На места той е използвал думи и изрази от колоритните народни говори, не от желание за оригиналност, а епосът на Стария свят да звучи съвременно, близко до читателя.

Средношколецът да не вижда в него скучна антика, изровена от историческата пепел на вековете, а шедьовър закодирал паметта на човечеството.

Оценката на българската критика за превода на Омировия епос е бравурна. „Илиада” и „Одисея” са връх в преводаческата дейност на Вранчев. До 1948 г., когато спира да излиза библиотека „Ралица”, са отпечатани 50 книги. И то какви!

Това е духовен подвиг, извършен от един човек. Работа, която поставена в контекста на времето, е неоценима. Тя утвърждава този наш земляк като един от най-добрите познавачи на класическата западноевропейска и световна литература.

Но Вранчев не спира тук. Като истински родолюбец, той популяризира националната ни словесност в Европа. Превежда поезията на Ботев, Каравелов, Вазов, Яворов, на Петко и Пенчо Славейкови на други езици.

И още, сред творбите на великите майстори на изящната словесност, добавя и сборник с народна поезия „Най-хубавите народни песни” от различни фолклорни области на България.

В предговора на сборника Николай Вранчев пише:

„Както литературната работа на творците, така и литературното възпитание на читателите, трябва да започва от народното творчество. За човек, израснал сред народа, най-скъпа, най-съкровена и най-мила е народната поезия. В душата на народа има въплатена частица от нашата собствена душа. Народният живот, отразен във фолклора, ни вълнува и затрогва. Приказките, които ни е разказвала баба за царски синове и дъщери, за юнаци-великани и змейове, песните, които ни е пяла мама над люлката за самодиви и русалки, за стари времена, когато е имало поробване и турчене, за войводи и хайдути, които бродят по дебри и усои - всичко това е залегнало дълбоко в нас и чака само повод да се отключи и да зазвучи като стройна мелодия”.

Отношението на Вранчев към фолклора и въобще към народната култура, не е случайно. Месторождението, атмосферата в която расте, учителите - Стою Шишков, Христо Попконстантинов, Васил Дечев, от които научава първите уроци за битието в планината, оказват силно влияние при формиране на мирогледа му.

В Устово е засукал мляко от щедрата гръд на фолклора, там е усетил за първи път поетичността на народните песни.

Затова обикаля селата в Родопите, издирва най-даровитите им носители, записва ги и ги публикува във вестници, списания и сборници.

Като член на Българското народоучно дружество към БАН, чете лекции по фолклор пред гимназисти и студенти в Пловдив и София.

Към тях има изключителен интерес. Във спомените му, пък и в медийните съобщения от 30-те и 40-те години на миналия век научаваме, че идват да го слушат и светила на езикознанието като: академиците Александър Теодоров-Балан и Николай Кауфман, професорите Стефан Младенов и Райна Кацарова, много млади фолклористи и езиковеди.

Библиотека „Ралица” е предназначена за средношколци, а за по-малките ученици и децата, Николай Вранчев стъкмява втора поредица „Забава и поука” за превод на художествена литература. Тя излиза от 1924 до 1943 г.

Учителят в него е жив и не му дава покой. Където и да се намира, с каквото и да се занимава, той не престава да мисли за младите. Смята, че те са закърмени с много въздух, слънце и светлина, ала с малко хляб.

Целта му е децата и младежите да имат достъп до най-хубавото от нашата и световната класика, да са неподатливи на булевардната литература, която тогава, както впрочем и днес, стои нахално пред вратите на естетическото мироздание.

„Във време на свирепа фашистка диктатура да прокламираш идеите на прогреса и хуманизма - насърчава го писателят Тодор Влайков, - да възвисяваш непокорството и съпротивата като морална добродетел, да популяризираш примери на национално-освободителните движения като висша обществена поука, означава да имаш висока гражданска доблест, да стоиш на здрави естетически позиции”.

Измамно е да мислим, че работата му е безметежна. След разгрома на Септемврийското въстание (1923), властите тръгват по следите на Вранчев.

Кабинетът на Александър Цанков приема „Закон за защита на държавата”, който обявява всички леви организации за незаконни. Започват арести и убийства на техните лидери, мнозина са хвърлени в затвора.

В отговор на репресиите, крайно левите сили съставят отряди за бързо ликвидиране на хора, близки до правителството и местната власт.

В страната „избухва” необявена гражданска война. За да предпазят своя другар от неочакван арест, Тодор Влайков и Христо Караманджуков искат (1929) от Никола Найденов, министър на народното просвещение да му предложи някаква работа извън столицата.

В резултат на застъпничеството Вранчев е изпратен за окръжен училищен инспектор в Смолян. Но не задълго. Заради сътрудничество с прогресивни учители в планината, инспектирането му е прекратено след година и половина.

Тук Вранчев показва широките си познания в областта на просветата. Много от своите добри практики въвежда като норми в системата на обучение.

Помага за цялостното подобряване на просветното дело в Родопите. Училищата са доволни, учителите - обнадеждени.

Но от най-старата книга (Библията) знаем, че не остава ненаказано добро. Наклепан и предаден от „свои” на новия министър на просвещението проф. Александър Цанков, „новаторът” е светкавично уволнен.

Преживял много обиди и унижения, Николай Вранчев се връща в София. Раздялата с родния край го изпълва с печал. В столицата се настанява на ул. „Хан Аспарух” 67, в къщата на покойния вече проф. д-р Кръстю Кръстев, основател на литературния кръг „Мисъл”.

Макар да е станал на пръст, неговия дух витаел между стените на къщата, както и духът на Яворов, Пенчо Славейков, Петко Тодоров…

Вранчев завързва близко приятелство с Боян Пенев, Добри Немиров, Тодор Влайков. Те го въвеждат в софийската литературна бохема, насърчават го да търси свое място в националната словесница.

Заедно с преводаческата и организаторската работа, свързана с „Ралица” и библиотеката за деца „Забава и поука”, през 1933-а започва да издава вестник „Родопска мисъл”.

Изпълнен с мисли и знания, които иска да сподели с хората, Николай Вранчев има нужда от своя трибуна. Вестникът просъществувал до 1940 г.

Успоредно с това, при всяко идване в Родопите, той продължава да събира песни, предания, легенди. Анализира влиянието им върху различни автори и техните произведения. Натрупаният материал през годините обнародва в Сборника за народни умотворения на БАН (1939).

Освен в „Родопска мисъл”, свои статии, антрефилета и коментари по важни проблеми на своето време, печата във вестниците „Висини” и „Красногор”.

Като писател, който познава психологичния портрет, бита и душевността на родопчани, смята, че те са непоклатими като своята планина.

Техният общ корен - трако-славяно-български, е вбит дълбоко в земята и високо в небето. Той черпи сили директно от Космоса и ги съединява с вечността. Това е причината да устои на петвековната турска и гръцка асимилация.

Каквото и да се случи с родопчани, родословието им над земята, каквато и буря да го връхлети, коренът му няма да бъде изтръгнат и ще остане вовек български.

Когато пише за българите мохамедани, а неговите статии не са една и две, Вранчев е категоричен:

„Техните праотци са изпитали помохамеданчването по време на робството, но завинаги са останали наши братя, част от етническата ни цялост”.

Публицистичното му наследство е много родопско, българско и дълбоко патриотично. То се отличава със своята злободневност и актуалност, с острата си полемичност, с многообразието на темите - политически, социални, образователни, културни.

В него прозира истинският живот, осмислил нашето съществуване и извечния ни стремеж за равенство, братство и свобода, а все по-често откриваме, че той се опира на неравенството в любовта.

Защото когато човек обича майка си, родния край или родината, не се води по „счетоводните” книги на съвестта, а слуша сърцето си, което непрекъснато го напътства да дава повече, отколкото получава. Както майката обича своите деца.

Творческият портрет на Николай Вранчев не би бил пълен, ако не разгърнем страниците на неговото художествено творчество.

То не е мащабно, като преводаческото му дело, но за сметка на това е автентично и искрено. В него той е излял душата си с всички възторзи и благородни пориви.

В своя сборник „Родопа в нашата литература”, Анастас Примовски (негов близък роднина), пише за Вранчев следното:

„Лиричен и съзерцателен темперамент, склонен повече да живее в себе си и с чужди творения, отколкото да покаже на обществото своите творения. Той е избрал най-скромния и най-непосредствен литературен вид - пътеписа, спомена, разказа - най-лесния, но и най-мъчния. Неговите литературни работи са преди всичко изблик на преживяното, което дири изход в словесно въплащение. В тях той е цял като поет и писател, с всичката пълнота на своята душа и сърце, с най-съкровеното от вътрешния си живот. Оттам и тая завладяваща искреност, тази простота в израза, която е, може би, тайната на оня чар, с който ни облъхват неговите книги, и онова увлечение, с което те се четат”.

Въпреки, че личното му творчество не е така разнообразно като „Ралица”, но в замяна на това е сътворено на жив, образен, звънящ български език. Думите са заредени с любов, образите излъчват светлина. Напомнят за онзи сонет на Бодлер, в който се казва: „Природата е храм и живите клони/ със смътни думи си говорят в този храм” (преводът е на Кирил Кадийски).

Вранчев подхожда към заобикалящия го свят като поет и художник. „Висините на Орфей”, „По висините на Родопа”, „Там, где лимоните цъфтят. Пътни картини от Гърция. Видено и бленувано” и „У дома”, са облъхнати от свежест и красота, идеща от природата. Тя ни затрогва и изпълва с удоволствие.

„По висините на Родопа” и „У дома” са пряко свързани и посветени на родния край, а „Там где лимоните цъфтят” е пътепис за едно пътуване в Гърция.

Като творец, свързан със своя народ, като певец на изстраданата поезия в проза, сляла се с живота, пътните му бележки са свеж оазис сред пустотата на жанра в навечерието на Втората световна война.

В тях личи писателя с професионално перо, талантливия пътеписец и битоописател, авторът, съдбовно обвързан с родния край. Книгите му са изпълнени със свежест и доброта, завладяват ни със своята изповедност.

Особено „По висините на Родопа” (1930). Книгата е написана майсторски. Вярното наблюдение, точността на детайла, мисления монолог, водят към подтекст, който ни въвежда в една непозната и вълнуваща атмосфера. За мен тя е водеща сред останалите му книги.

Новият живот на родопчани, след двете Балкански и Първата световна война, природата, сякаш променила се, докато авторът е бил някъде, къщите, хората, провокират неговата поетичност, знанията му за живота.

Чувствителното око долавя образи на овчари, кучета, русалки, аги, войводи, комити, извежда типичните им черти, с техните верски различия и предразсъдъци, първичната им изостаналост, но заедно с това и тяхната хубост.

Хора - християни и мохамедани, но българи - смели в постъпките, възвишени в мечтите си. Зад „завоите” на неговата възхита изскачат селца и колиби, изкатерили зъберите на планината, нарисувани талантливо, с по няколко думи, но верни и толкова на място, че изведнъж научаваме всичко за тях. За старинността и за отсъствието им в своето бъдеще.

Ето описанието на Неделното училище в Устово:

„И седя, седя и гледам дълго. Ей, погледът ми започва да се замрежва. Пак вали сняг, бял и чист. Но той се стеле срещу по-високия връх - „Петровица”, кичи стройните борики с невестинско гиздило, покрива ливади и градини в Агоското и побелява ледения покров на реката.

Не, това не е София! Устово е това! И стаята от която гледам, не е моята. Аз съм в Неделното училище, най-хубавата стая в училището при църквата „Свети Никола”. Тя е на горния кат… Една отделена от слънцето със своите чисти едно от друго прозорци, с хубави миндери, направени по градски, тая стая, широка и светла, е кьошкет на училището. В делник служи обикновено за учителска стая, в празник - за Неделно училище”.

Стремежът на Вранчев към красотата, към доброто, придава мащабност на неговите вълнения. В съзнанието му остава завинаги като най-голямо чудо на Сътворението, човешката доброта.

Може да си голям писател, признава той, може да страдаш, майсторски да разказваш мъката и радостите на своя народ, но ако не си добър човек, няма кой да се трогне и развълнува от твоите сълзи. Подобно явление накърнява искреността на таланта. Няма никакъв смисълът да си добре, ако не си добър!

Книгите на Вранчев са написани просто и безизкуствено, на места са сравними с патоса и художественото въздействие на Хайневите описания.

Рецензентът на „По висините на Родопа”, сравнява пътеписите му с тези на Каралийчев. Доколко това е уместно, е въпрос на разбиране и естетически вкус.

Синът на проф. Иван Шишманов - Димитър Шишманов, ликвидиран от Народния съд, има предвид описанието на пътя между Асеновград и Устово, вдъхновил по някакъв начин и двамата писатели. Вранчев го е описал и опоетизирал в десетки страници, Ангел Каралийчев - в няколко реда.

Във вестник „Словото”, през 1930 г., Шишманов изтъква:

„Родопската природа около Райково, Устово в Пашмаклийско (Смолянско) с нейните диви и девствени гори, с широките пасища, с непристъпните й върхове, със своеобразните й хора, които живеят сред нея, са верно схванати от Вранчев и са предадени с яркост, каквато може да родят само искрената любов и възторга. Тясната връзка между автора и родните му места, е окриляла перото му и му е позволила с прости думи, чрез обикновения стил на разказване, да постигне в някои страници ярки художествени ефекти и вдъхновеност.”

Истина е, в Родопите черният цвят на скръбта и белия цвят на надеждата са вървели рамо до рамо през вековете, но никога не са се сливали. Ако това беше станало, сивото щеше да убие не само бялото и черното, а и всички цветове на дъгата. Можем ли си представи родния край лишен от багреното разточителство на фантазията? Не можем!

На няколко пъти в текста назовах Вранчев като поет. Защото наистина е такъв. Една тетрадка стихове лежат в неговия архив и чакат „археолога”, който ще ги извади на бял свят, за да изпълнят с чувства дефилетата на Черна и Бяла река. Предлагам ви едно от тях:

ПОВРАТ

Най-сетне пак при тебе се намерих
отново пак, о бащин доме мил,
уникнал, морен и сломен безмерно,
с тояга у ръка, нозе си изранил!

Не бех ли се простил с теб отколе,
не тръгнах ли далеко по света
да диря щастие, простори, волност
и да изпитам всяка земна красота?

А днес съм пак до тебе, доме мили,
пред теб глава смирено свеждам аз.
Оставих те младеж със буйни сили,
дойдох при тебе старец беловлас.

Ти пак така се дигаш в мрачината
висок и мощен, до звезди опрял
и гледаш своя блуден син в душата
пред порти тежки дъбови се спрял.

Назърташ от призори ти с очите
на тез, що оживяха своя век,
и каниш ме, кориш и питаш
как толкоз време преживех далек.

Да, зная, прав си, пропилех си дните
в блуждение, далеко по света,
баща и майка, братя и сестрите
без време в гроба отнела ги скръбта.

И да изкупя грехове си тежки
за сетен път честит да бъда аз,
дойдох, за да пороня сълзи жешки
и в тебе доме да умра тогаз.

Позната, нежна, мила поетика. Толкова близка до Дебеляновата в „Да се завърнеш в бащината къща”, до Лилиевата в „Тихата бащина стряха”, до ПенчоСлавейковата в „Ни лъх не дъхва над полени”, до РанБосилековата в „Родна стряха”…

Вникнете в лирическия текст, в искреността, с която Вранчев се изповядва пред бащиния дом, помислете за прошката, която моли блудния син и за едничката му молба - да бъде простен от паметта на целия род, вложил живота си в този дом „висок и мощен, до звезди опрел”.

Той иска да се слее отново с духа на своя род и своя народ. Всички сме изпитвали подобни чувства и сме носим подобен грях. Особено в Родопите, където отседналостта е губила често своето постоянство.

Човекът в модерните времена е страдалец, защото е нарушил семейно-родовите норми, казва Мирче Елиаде, с отдалечаването си от центъра на света, и копнее да се озове там, където „нищо не е било развалено”.

В този елегичен поплак, Николай Вранчев е изразил съкровеното желание на самотната душа, на несретника да измине обратния път към бащиния дом, да събуди носталгичния спомен за времето на щастието и хармонията, тържествували някога.

Казвам „самотна душа”, защото той, сторил толкова много за децата и младежите, за всички нас, в личния си живот остава сам - без жена, без деца, без семейство.

Дошъл като несретник от големия град, изпълнен с копнеж да се уедини в този познат, но забравен свят, да потърси утеха и душевен покой… Затова чувствата в „Поврат” са толкоз искрени и близки до нас.

Опитайте да си спомните, особено онези от вас, които имат достатъчно живот в годините, колко пъти сте изпитвали подобни чувства, колко пъти сте се разкайвали за стореното, далече от родния край, изправени на важен кръстопът, на който „светофарите” не работят.

Не сте ли въздъхвали поне веднъж с онова: „Някога, някога…”, след като не сте открили щастието и онзи успех, заради който сте жертвали всичко, а в момента сте победени от живота?…

И какво от това, възкликвам аз! Ако се откажем от опита да летим, означава ли, че сме се съгласили да пълзим? Тогава къде е смисълът на живота? И радостта, че слънцето отново изгрява.

Ето защо Регионалната библиотека в Смолян носи неговото име. Този родопчанин, живял достойно в живота и литературата, е част от нашия дух, от нашия художествен спомен за бъдното.

Когато вляза в Дворецът на книгата и застана пред неговия портрет, си спомням думите на Чарлз Дикенс: „Животът ни е даден със задължителното условие да го браним храбро до последния миг”.

Николай Вранчев го правеше със знание и перо. Длъжни сме и ние, без значение кой колко може. Защото той е пълен с възможности и ако вървим със завързани очи, няма да ги открием.

Април 2020 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

ВРАНЧЕВ, Н., Моят живот, автобиография, личен архив
ВРАНЧЕВ, Н., Най-хубавите народни песни, Библ. Ралица, кн. 11
ВРАНЧЕВ, Н., По висините на Родопа, С. 1930
ВРАНЧЕВ, Н., Юбилеен вестник за 120-годишнината от неговото рождение, См. 2007
ПРИМОВСКИ, Ан., Родопа в нашата литература, книга 9-та от поредицата Родопска мисъл, С., 1947
ВРАНЧЕВ, Н., Личен архив, Държавен архив Смолян
ПРИМОВСКИ, Н., Човекът и писателят с европейски измерения, сп. Родопи, кн.1, С., 2003