Продрум Димов

Житейският и творчески път на Константин Величков вече десетилетия наред привлича вниманието на не един и двама наши изследователи, видни интелектуалци, които не без основание изтъкват неговото твърде осезаемо, а в някои отношения и респектиращо присъствие в следосвобожденска България.

Сред тях се открояват имената на д-р Кръстьо Кръстев, Павел Генадиев, Велчо Велчев, Матей Геров, Иван Шишманов, Стефан Попвасилев, Илия Тодоров, а в по-ново време и на Йордан Колев, Ангел Тонов и други.

В тази поредица от усърдни величковеди задължително трябва да заеме своето подобаващо място известният български литературен историк, критик, публицист, писател и преводач Иван Сестримски.

Неговия невероятен афинитет към своеобразното енциклопедическо духовно наследство на Величков откриваме още в далечните му детски години в родното му място - Долна Баня.

Там за пръв път, разлиствайки любознателно старите читанки и христоматии, се запознава с неговия образ и докосва до школските му стихове. Тук за пръв път ще му попадне в ръцете и христоматията, съставена от Величков и Вазов, издадена през 1884 година от Драган Манчов в Пловдив.

По-късно, като гимназист в Пазарджик от 1930 до 1935 г., се сродява завинаги с този забележителен наш предшественик.

Влюбен безвъзвратно в него, през 1935 година бъдеещият писател произнася пламенно слово при откриването на паметника на Величков пред гимназията.

Потапяйки се в атмосферата на бурния и неспокоен свят на видния български възрожденец и ревностен строител на духовните основи на младата следосвобожденска България. Сестримски живее непрестанно с него и се заема да популяризира творчеството му.

През 1953 г. той успява да убеди един от най-запалените ни величковеди по онова време - Стефан Попвасилев, и двамата старателно подготвят за издаване двутомник от Величкови творби по повод предстоящата 100 годишнина от рождението му през 1955 г.

За съжаление скоро горещите им надежди са попарени „отгоре”. „Какъв писател е Константин Величков?!” - провикнал се, без много да му мисли тогавашният първи човек в държавата ни Вълко Червенков. За жалост подобни недомислия все още битуват и в наше време.
Двамата ортодоксални Величкови последователи обаче нямат намерение да слагат оръжие и продължават твърдо и неотстъпно да гонят своята цел.

Светва им пред очите, когато през 1958 г. се появяват на бял свят двата тома от избрани произведения на големия българин.

С това негаснещият ентусиазъм на Сестримски поставя началото на едно по-обхватно издаване на автора от Пазарджик след 9.09.1944 г. у нас.

Този насърчаващ успех като че ли още повече стимулира интересите му и той продължи в течение на десетилетия да се рови и открива все нови и нови, малко известни или изобщо неизвестни детайли от житейския и творчески път на автора на „В тъмница”.

Паралелно с това най-старателно, по възрожденски си правеше записки, които събираше в специални работни тетрадки.

Всяко ново откритие го вълнуваше, дълбоко удовлетворяваше, а неутолимото му желание да сподели не едно и две интересни неща с нашата общественост нерядко го отвеждаше по страниците на регионалния и централен печат.

И с течение на времето тези публикации придобиваха не само по брой, но и с приносното си съдържание все по-голяма значимост, обогатяваха литературната ни история с нови факти, случки, събития, свързани с разклатеното здраве и последните мъчителни мигове от живота на големия творец в изгнание.

Но никога не го напускаше мисълта за едно по-стойностно издаване на онова, което откроява по-цялостно и в по-голяма широта и дълбочина творческото наследство на писателя.

Скоро успява да увлече в неспирните си творчески усилия отново Стефан Попвасилев и през 1966 г. двамата предлагат на читателската ни общественост нов двутомник от избрани творби на автора.

В него този път са включени и стихотворения, преводи, драми и най-същественото и открояващото неговия творчески облик в областта на прозата - „В тъмницата”, „Писма от Рим”, литературна критика и избрани речи.

Наред с множеството публикации в родната ни периодика застъпеното в новия двутомник дава възможност да се запознаем в един поцялостен план с творческия и житейски портрет на Величков не сам окато възржденец, но и като драматург, поет, писател, държавник и публицист.

С това обаче усилията името на Величков да говори повече на нашето общество не спират до тук. По негова иницатива през 1977 г. издателството на БДНС предлага на читателите ни ново издание на „В тъмница”.

Все в това направление, той не може да се освободи нито за миг от пиетета си към Величковата тема и през 1979 г. под негова редакция излизат в самостоятелно издание преводите на големия син на Пазарджик, някои от които като Дантевият „Ад”, и днес са в златната съкровищница на българското преводаческо изкуство.

Ръководейки се непрестанно от високоблагородния си стремеж да постави най-сетне Константин Величков на заслужения творчески и граждански пиедестал, той не пропуска да се възполва от служебното си положение на редактор в най-престижното ни някога издателство - „Български писател”, и през 1980 г. под свое съставителство и редакция пуска на големия ни по онова време книжен пазар ново престижно издание, в което са включени върховите му произведениия - „В тъмница”, „Писма от Рим” и „Цариградски сонети”.

Не по-малък е и приносът на Иван Сестримски и при подготовката, редактирането на събраните съчинения та Константин Величков през 80-те години, обособени в пет тома.

За жалост издателство „Български писател” успя да издаде само четири от тях, а петият том беше заставен да хлопа по вратите на някоко издателства в течение на повече от две десетилетия, докато види бял свят най-сетне пез 2005 г.

А това една ли щеше да стане факт, ако с неговото съставяне и добросъвестна подготовка, с присъщата си настойчивост не се беше заел неуморимият Иван Сестримски.

Но в случая ми се ще да отбележа, че в упоритата си къртовска изследователска и издателска дейност той винаги се е опирал на творческото сътрудничество със Стефан Попвасилев, Борис Велчев, Илия Тодоров и други наши литературоведи, сродени с Величковата тема.

Останал съм с впечатление, че въпреки невероятната му заетост като редактор, публицист, литературен и исторически изследовател, критик и писател, като че ли чувстваше най-голямо удовлетворение, когато бродеше ненаситно из творческия и житейски свят на големия пазарджиклия.

Не случайно държеше толкова много да излезе Величковият пети том, който за жалост не можа да види, поради кончината му през 2004 г.

А въпреки че беше посветил цялото си същество на именития ни съгражданин, стореното за него все не го удовлетворяваше.

И затова и в едно от многобройните му писма до мене от 6 ноември 1995 г. сподели: „Наистина мисля за една моя книга, посветена на Констнатин Величков, за която споменах, когато се видяхме в Церово. Тя ще има евентуално следното работно засега заглавие: „Константин Величков. Фрагменти, житейски и творчески мигове”. В нея наред с интересни моменти от живота и творчеството му предвиждам анализи на по-значимите му произведения.”

За съжаление тази жадувана монография не беше реализирана, защото съдбата беше отброила вече сетния му земен ден.

Тя остана само под формата на работни наброски, които предоствихме за вечно съхранение в къща-музей „Константин Величков” - Пазарджик.

Заедно с този ръкопис още приживе, по негово горещо настояване предоставихме на музея стотици документи, архивни единици и други ценни материали от и за Величков.

Неговото неумолимо съкровено желание беше Пазарджик да се превърне в национален център за величковедение, за да се ползва от ученици, студенти, граждани и гости на родния град на пламенния творец и родолюбец.

Мисля, че от казаното до тук имаме достатъчно основание да наредим Иван Сестримски сред най-ревностните ни и всеотдайни величковеди.

Той с неугасващия си възрожденски патос, уникално родолюбие и забележително интелектуално пристрастие даде своя неоценим принос за развитието, популяризирането и утвърждаването на голямото житейско и творческо дело на Константин Величков.