Мирослав Минев

„Дионисий” - исторически роман от Петър Карапетров, София, издание на „Древна България”

Замахнал ръка през слънцето на нашите дни, Петър Карапетров от няколко години разгръща майсторски страниците на родната история, търси образите на великите знаци, останали върху платното на времето и се мъчи да разчете в оскъдните остатъци дирите на пламенната душа на далечните люде.

Един смел опит - да се надникне в тайното горнило, където е отляна сплавта на българската душа, наследила мистичност от душата на славяните, опарена от пороците на ромеите, калена от твърдостта на корави варвари - е и новият му роман „Дионисий”.

Из средата на героите, които носят по отделно характеристика на своето време и племенните особености на произхода си, се издига синтетичният образ на славянския първенец Добрент.

Славянин, зареял поглед по ослепителния блясък на чужда нему култура, силен като бранник, но слаб да устои на съблазните, поднесена с красота от ромеите, той изгаря в огъня на забранена и грешна любов.

Заради тази любов, без да бъде негова узряла необходимост кръста, той го приема като знак на културата, из чиято изтънченост струи забулена в измами любовта му. Чужд по душа на кръстния знак, жаден повече за мистиката, която той крие, но без да може да проникне в нея, завладян от външния блясък, той изгубва обаянието на кръста в мига, когато трябва да бъде спасен чрез него.

Върху примитивната глъбина, с която се разкрива душата на Добрент, по-силна замая остава култът на Дионисий - и слял в магичната сила на тоя култ славянската мистика с еротиката на слънчевите синове - Добрент се ражда с нова душа, откъснала от всички стихии най-ярки цветове.

Не по-малко силни са и образите на трите жени, между които е разпъната прераждащата се душа на Добрент.

От тях, макар и най-леко загатната, почти не отсенена от булото на една приказност, сякаш скрита из тайнствените дълбочини на славянския лес, е славянката Мила. Тя е първата магьосница, която е затопила душата си в душата на суровия жупан. Една дълбока идейност разгръща авторът чрез архитектониката на романа като ни дава по-късно Мила примирена християнка, а буйната душа на жупана оставя да се бори с кръста и да търси чрез него еротиката, която може да му даде ромейката; по-късно заради еротиката той отрече кръста.

Дионисевата мистерия, стилизирана в образа на Розада, завладява жадната за чувствени преживявания душа на варварина - жупан и той разкъсва връзката с ромейката и с огнена стихия се хвърля да търси еротичната любов на многобожието.

Тук авторът достига до силно чувствени картини и до една ярка драматичност, която оплела нишката на събитието, въпреки всички отклонения - разкрива вярната картина на един древен култ, тъй добре познат от Дионисиевите мистерии.

В мистерията и тъкмо чрез нея се извършва превръщението: християнският мистицизъм в първобитната душа на варварина не устоява на пантеистичната мистика на многобожието.

Кръстът е знак на зряла духовност, обожествяването на природата е чувствена стойност на еротиката. Между тия сложни извиви се нагъва превръщането на варварина в християнин и християнина във варварин.

Едно превръщение колкото дълбоко, толкова и мъчно за психологическо овладяване в рамките на една историчност. Но въпреки това, даровитият романист с историческа вярност в обстановката и с широк художествен замах, е успял да даде дълбоката трагедия на славянската душа в първите години на досег с византийската култура, разочарованията от нея и страстното търсене на примитива на българската душа.

Тя изпъква още по-силно върху цялата картинност, която с рядко майсторство художникът ни рисува. Върху пейзажите на славянската гора, дадени с няколко плоскости, се очертават подробности от живота и бита на древния славянин.

Петър Карапетров е майстор и на една своеобразна динамичност в разказа, която е тъй необходима за историческото повествование, за да създаде интерес и да поддържа напрежението от интригата.

Тя умело е построена - преплетена през всички събития - тя завладява чрез героите на историческата картина. Тъкмо това е най-голямото качество на автора: той не дава историята статично, а винаги като движение, което той владее и на което дава насока с точно определена задача, която си е предварително поставил.

——————————

сп. „Завети”, г. 2, кн. 3, 1935 г.