Творби на японски поети

превод: Христо Цанков-Дерижан

***
Цветът на дървесата
пак есен измени;
цветята и тревите
сланата ослани.

Но също е морето
и неизменно пак -
по гладките му люспи
от есен нито знак.

——————————

***
Мъгли пак гъсти се пластят.
Слана цветята пак попари.
И жеравите с плач летят
към езро Свети Иваре.

В душата ми е смут и мрак,
денят умира там далече…
През друга есен тоя грак
аз няма да го чуя вече…

——————————

***
В небето връх побила, няма,
сияе гордо Фузи-Яма.

Велика, както вечността,
възправя се открай света.

Чак в облаци глава й блясва -
по нея слънцето погасва.

Нерядко облак, плах и тих,
досегне я със трепет лих.

Там вечността тя въплощава,
обляна в блясък и във слава.

——————————

***
Във моята градина плод
един ли сочен, свеж узря?
И него птица не една
от модра вис съзря.

И птица подир птица, рой,
за плодове лети…
Отдавна всичко там презря -
една не дойде ти…

——————————

***
Идат есенни дни -
пак мъгли, тегота!
И скръбта ще смени
у сърце радостта.

Щом цветя те пленят,
откъсни ги сега:
догде още цъфтят
те на стройни стебла.

Утре в свежия лес
есен пак ще повей -
всичко, цъфнало днес,
ще обрули, отвей.

——————————

***
Сребърния глас
упоен славей
във гората лей,
пълен с нежна страст.

Из тръстта играй
сънено зефир.
Над заспалий вир
лунен лик сияй.

——————————

***
Белите цветя
вятърът орони;
нощна тъмнота
светъл ден прогони.

Бурно чувство с мир
времето изкупи.
Огледална шир
вятърът начупи.

——————————

***
Погледай, във дрезгавината,
на кървав фон вечерен,
се дигат бавно в небесата
рой птици - орляк черен.

И тъжний глас като замира,
каква тъга навява!
Едничък него не разбира
човек с душа корава.

——————————

***
Денят белее в тишината
на глуха, сладостна омая,
и бели облаци в безкрая
се трупат, рой, в далечината.

Не са те облаци, рой бели
в далечината необятна,
а пролетта е ароматна
със вишни, буйно разцъфтели.

——————————

***
Синя вечер заблестява
в сребърна мъгла:
жеравите отлетяват,
трепкат със крила.

Като плач и стон сърдечен
екне техний крик, -
зарад роден край далечен
спомян в тоя миг.

——————————

***
Летен вятър разпилява
нежните цветя -
в топъл дъх заруменява
бавно пролетта.

Там, зад хоризонт безбрежен,
трепне лилав мрак,
но дъхът свеж, благ и нежен,
е запазен пак.

В мойта блуза от коприна
сливовият цвят
като летен сън през зима
лъха аромат.

——————————

***
На тебе аз се доверих
като на кораб сред море;
със мисълта си те обвих
като бръшлянът зидове.

И боговете всеки ден
със чаша жертвена в ръка
аз умолявам: теб и мен
да ни запазят все така!

——————————

в. „Литературен глас”, г. 11, бр. 409, 16.11.1938 г.