Алфонс дьо Ламартин

превод: Иванка Павлова

О ти, която озари света-пустиня,
ти, странница и обитателка небесна,
която караш да блестят в среднощи сини
в очите ми - лъч на любов, в сърцето - песни.
Пред моя взор учуден покажи се цяла.
Коя е твоята родина? Твойто име?
Земята ли по майчински те е люляла,
или божествен полъх само си, кажи ми.

Отново утре ще съзреш ли светлината,
или в изгнание, в печал и недоимък
по трудния си път ще продължиш нататък.
Не знам родината ти, нито твойто име.
И все едно дали си гостенка небесна,
или си на Земята дъщеря прекрасна,
но остави ме цял живот най-нежни песни,
боготворене и любов да ти принасям.

Ако при нас да свърши твоят път, поискаш,
опора ми бъди, водач и позволи ми
праха с целувка тиха да докосна, ниско
склонил челото си над стъпките любими.
Но отлетиш ли ти от моя взор далече,
сестра на ангели, спомни си в небесата
за мен, дори и да не ме обичаш вече,
за няколкото дни щастливи на Земята.