ЕЗЕРОТО
превод: Христо Борина
Безспирно тласкани към брегове все нови
на безпросветна нощ из пътя отреден,
на времето сред океана бурен невга
не ще ли спрем поне за ден?
О, езеро! Едва година от тогава;
да дойдем двама пак бе нашата мечта.
А ето - сам съм аз на тоя камък,
де винаги стоеше тя.
Под тез скали все тъй вълните ти шумеха,
налитаха, разбиваха се все така,
и стигаше от ветра гонената пяна
до нейните крака.
Една нощ, спомняш ли си? Плавахме безмълвни
под ясното небе, осеяно с звезди,
и чуеше се само плеска на греблата
по гладките води.
Внезапно звуци чудни, пълни с страст и трепет
криле подеха и отекнаха в брега.
Заслушани, притихнаха дори вълните.
Тя пееше с тъга:
„О, време, време, спри летежа си безспирен,
дай да вкусим за миг и ний
от краткотрайните наслади на живота,
от най-красивите си дни!
Че малко ли нещастници през сълзи молят?
Лети над техните глави -
със дните им отнес и мъките жестоки,
щастливите ти забрави.
Ала напразно е молбата ми сърдечна:
шеметно миг след миг летят.
Аз шъпна на нощта: „Не бързай!”, а зората
веч руменей над ближний рът.
Да бързаме, любов, и ние! Нека страстно
от твоя дар се насладим!
За нас пристанище тук нема, дните бегат
и ний с тех чезнем като дим.”
Защо, о, време завистливо, дни на радост,
на щастие, любов и светлина
и дните на страдане и печал да бегат
с еднаква бързина?
И нема ли следа от тех поне следа нищожна
тук да остане? Та нима, един след друг
отминали, те нема нивга, нивга вече
пак да се върнат тук?
Незнайна вечност, минало безмълвно, бездни,
що става с тия дни, погълнати от вас?
Ще върнете ли невга радостите, що ни
отнимате тук всеки час?
О, езеро, скали и пещери самотни,
към вас е милостив Създателя Велик.
Вий ще пребъдете - пазете поне спомен
за тая нощ, за тоя миг!
За тоя спомен нека винаги нашъпва
покоя, който в хубави дни тук цари,
и бурята в дни мрачни, и над бреговете
нависналите там гори.
За него нека пей зефира, който с трепет
вълните гони и разбужда спящий бряг,
за него да мълвят звездите, що разливат
в тоз кът сребристия си зрак.
И тръстиката що въздиша, и тревите,
и вятъра, и дъхавите цветица,
и всичко нека викне тука: „Любов безмерна
гореше в техните сърца!”
——————————
сп. „Популярно списание”, г. 2, кн. 2, 1923 г.