ДЪЩЕРИЧКАТА
превод: Елка Няголова
ДЪЩЕРИЧКАТА
Нощ по Волга-матушка. Як ледът остана.
Майка свойта щерчица вози на шейната.
Гласно към виелицата моли се неспирно.
Моли и момичето си: само не умирай!
Скъпа, не умирай! Фрицът ли? Проклинам го!
Още малко, вижда се една от двете клиники.
Там, на оня бряг, знам, лекари очакват ни.
Потърпи, кръвчицата ми, само без мълчание!
Късове олово от твойта гръд ще вадят,
само ти, момичето ми, очите не затваряй!
Виж, любима моя, как широка Волга е…
Лед покри отдясно смълчаната девойка.
Помниш ли, съня си и мечтите дръзки?
От война по изгрев татко ще се върне.
Всичките твърдяха, че без вест изчезнал е.
В бой бил покосен на земята, черната.
Погледни, че сбъркаха, жив и здрав е просто.
С рани е, но идва си той по Богородица…
Къщата ще стегнем, заедно сред своите.
Празници очакват ни: Пасха, Рождество…
Ще ти купим рокличка, ще сплетем и плитките.
Събуди се, дъще, нося те във клиниката…
Не била широка Волга - най-обичната…
Лед покри и вляво страната на момичето…
***
На Фьодор Николаевич Глинка
Дремещи, мощни и непрекъснати,
властват наоколо ни лесове.
Ветрища пишат им химните късни,
сълзите крият небето им светло.
Караулят така слънце и месец
при стълкновенията на епохите.
Сънни, мъглите раздути се местят,
пазят това, що създал е тук Господ.
Мракът низвергва даже простора
и над неравенството на гъстака
вие се златен орел - Апостол,
тих познавач на славянството старо.
Дух на Смоленск - все е пасхален.
Времето в просеките прораства.
И по просветналите поляни
студът се моли за топло място.
***
Кой от съдбата успехи не жаждаше,
един на стотици и хиляди - кой,
кой след покруса предаде покоя -
помниш ли мраза на Сивцев Вражек*,
нощ замаскирана с изгрев покорен?
Всичко в ампир бе в имота шикозен,
светнал на пустата, четна страна,
Ти ми говориш за мир и война,
помниш за графа, помниш комкора*,
миналото извади настрана.
Твоите къщи богати и сити са,
крият ли нещо душите им стари?
Входовете мълчат. И етажите,
тесни квартири, мазета… - Русия,
в която и ние сме само миражи.
________________
*Сивцев Вражек - пресечка между Гоголев булевард и Денежен пер.
*комкор - командир на корпус до 1943 г.
***
До пет десетици дойдох на бегом,
подтичва и времето, вика, и плаче,
свободен като косоок монголец,
а моят род все пак московски е, значи.
Поиска ли времето от мене оброк,
изплаквам във стих, не друго - тъгите.
И водя си с Бога такъв диалог!…
Без Него в тъмата поетът загива.
Знам Вчера и Утре какво ще ми костват,
под прага ми духа насрещният вятър.
А чак до звездите азиатецът скочи
през туй, дето бе във душата славянска.
И като предците се люшкам до съмване,
нескрит от врага в комуналката скверна.
Родителят бивш вече - СССР,
остави ме между наяве и сън…
***
Под клюките на трите бабки,
в смълчания от задух двор
и сред хвалби за нещо ново,
един от нас е глух все пак,
но жив по милостта на Бога.
От пелените сме познати,
в потока на деня бе редом все.
Но кой роден е по-напред:
без в черно-бяла лента - знак
в хрушчовския тополов ред?
И кой номад да бъде, смяташе?
Кого чергарски дух превзе?
Ала светът за двама светеше,
докато юнски пух земята
покри под нашите дървета.
***
Изпих живота. Вече къс е.
Остана още половина.
И пих го тихо, без да бързам,
под взора на Отца и Сина.
Над мене бе - Духът всевластен,
оставил недостъпни дири,
с душата ми шепти на глас,
в небето тялото ми вдига.
Какво да чакам занапред?
За сбогом ли ще е декадата?
Мой ангел, преведи ми ред
от тази Божия загадка…
