Акиле Кампаниле

превод: Евгения Динкова

«Заповядайте» - разпоредителката подкани Луиджи Винели да влезе - «беседата всеки момент ще започне».

Щеше да я изнесе прочутият професор Кодаро, ораторът. Една от тези редки личности, надарени с умението независимо къде и по какъв случай убедително да говорят пред публика.

Кой от нас не е мечтал да притежава това умение? Колко пъти вдигайки поглед към тия щастливци сте си казвали: Де да можех и аз, ах, де да можех! И колко пъти, вие които не го притежавате, сте си разваляли апетита само защото сте знаели, че по някое време от другия край на масата ще долети името ви, че всички в хор ще го подемат, настоявайки да вземете думата, че няма да можете да откажете и при самата мисъл за това ви е идвало по-скоро да си оберете крушите, отколкото да чакате злата си участ?

Луиджи Винели никога не беше говорил пред публика и мисълта, че тая задача не е по силите му, защото е лишен от ораторски качества, искрено го притесняваше. Ето защо след като попадна във вестника на обявление, което гласеше: само с една беседа ще станеш оратор, веднага реши да иде. Същата вечер беше канен на банкет.

Прочутият Кодаро влезе в препълнения салон.

«Неумението ни да се изказваме публично» - каза в началото - «се дължи на две причини: на нашата стеснителност и на това, че не знаем как да подкрепим изказването си с аргументи. Ще си позволя да твърдя, че двете причини се свеждат до една единствена, в този смисъл че в деветдесет процента стеснителността ни произтича от убеждението, че няма да знаем какво да кажем, когато вземем думата, или че просто няма какво да кажем. Изведнъж мозъкът ви се изпразва и колкото и да се мъчите, не ви идва наум никакъв аргумент, чувствате се като в клещи, което ви затъмнява ума и дори ако става дума за тема, на която бихте могли да кажете триста неща, ви се струва че дори и едно едничко не сте в състояние да кажете и отказвате да станете и да говорите, или пък ставате целият изтръпнал от ужас като теле, което водят на заколение, смънквате няколко нескопосани думи, наблягате върху това че не ви бива да говорите публично, че се вълнувате и отчаяно се хващате за баналните «от сърце на всички благодаря», като единствената полза от вашето притеснение и ужас е, че са плод на преувеличено вълнение и че те също могат да бъдат наградени с аплодисменти. Но и в двата случая с непростима лекота проваляте това, което би могло да стане шумен успех последван от бурни аплодисменти. Добре тогава, готов съм да ви издам тайната, която ще ви позволи веднъж завинаги да се превърнете в блестящ оратор».

Присъстващите се превърнаха в слух.

«Нямам намерение да се спирам на фъфленето на Демостен. Надявам се, че не заеквате, а дори и да е така, самообладанието, с което ще подходите към дефекта си (при положение, разбира се, че не е прекален, зашото тогава са ви нужни две беседи) и владеенето на темата ще ви позволят умело да се справите. А от друга страна, ако ви липсват аргументи, това че не заеквате може да ви бъде само от полза. Да минем на въпроса! Става дума за нещо много просто. За една формула.»

«Магическа ли» - прекъсна го Луиджи.

«Почти» - каза Кодаро. - «За една формула, която ще ви позволи когато и да било да печелите с изказванята си благоволението на публиката.»

«Дай боже!» - възкликна в душата си не един.

«Това ще е някаква шашма», си каза друг, скептично настроен.

«Нищо по-просто» - каза Кодаро. - Тази формула се състои само от три думи: говорете за бъдещето. Разбира се, нищо не пречи да говорите и за миналото, ако не за друго, то за да го оборвате. Но помнете, речите за миналото могат действително да трогнат слушателите, дори да ги накарат да се просълзят, но само поглед обърнат към бъдещето е в състояние да ги въодушеви, към което всеки мечтаещ да заслужи титлата бележит оратор е длъжен с все сили да се стреми».

И тъй като слушателите още не схващаха добре смисъла на думите му и възможните им приложения, обещани като най-лесното нещо на света, Кодаро извиси глас.

«Засягайки по-отблизо темата ще ви кажа, че винаги трябва да имате наум следното: за всяко нещо, ситуация или събитие, когато и да било, по какъвто и да било повод и в каквито и да било обстоятелства, е необходимо и дори наложително, със съзнанието, че така ще предизвикате ефект, да изтъквате:

«а) че това, за което говорите ви позволява да гледате с основателна вяра в бъдещето; тежко ви и горко да споменете, че не можете да гледате с основателна вяра в бъдещето или открито да намекнете, че не вдъхва вяра (това е най-лошото); слана ще попари аудиторията и ще изгаси в нея всяка искрица възторг; макар че вярата в бъдещето, за която говоря, е аргумент, запазен за заключението;

«б) че на това, за което говорите трябва да се гледа не като на точка на пристигане, а като на точка на тръгване.

«Ще отворя една скоба: има и друга една възможност, макар и по-рядко използвана: да обърнете «в една повратна точка» местата на началото и края. Да речете примерно «На извода, до който стигнахме (или стигнахте, или те стигнаха, или аз, или той) не бива да се гледа като на точка на пристигане, а като на точка на тръгване».

Присъстващите слушаха равнодушно. Очакваха нещо повече.

«Казвате» - обади се Луиджи -  «че тази формула…»

«Ще ви позволи да се изправите лице с лице с публиката и да взимате думата по всяко време и по всеки важен повод» - повтори Кодаро. «Естествено» изведнъж добави той «предполагам, че не сте глупави и че щом подхванете нишката на мисълта си, ще съумеете да я доразвиете. Макар че в много случаи ще ви бъде достатъчно просто да повторите казаното по-горе. Ще ви сметнат за лаконични оратори и пак ще ви ръкопляскат, а може би и повече. Още по-хубаво, ако вече имате малко опит и умеете донякъде да се справяте. Знам ли, можете да кажете: «Благодаря ви, че ме каните да взема думата, но май има някаква грешка, и т. н., особено след изказванията на предишните участници, които така хубаво говориха (или: преди тия, които така хубаво ще говорят след мене и т. н.); така или иначе възползвам се от случая да ви кажа, защото нямам нито желание, нито право да ви задържам, само едно: нека всички, без разлика на степен и чин да си даваме сметка, че на извода, до който стигнахме не бива да се гледа като на точка на пристигане, а като на точка на тръгване».

Един слушател поиска думата.

«Да приемем» - каза - «че тази мисъл е добре дошла на някоя асамблея, конгрес, банкет на индустриалци, с други думи събрание на хора, които вървят напред (в преносния смисъл на думата) или се самозалъгват, че вървят напред, които са се упътили към някаква цел. Но има редица други случаи. На сватба да речем».

«Ами че» - възкликна Кодаро - «нима има по-подходящ случай да се заяви, че бракосъчетанието е точка на тръгване? Ще се създаде семейство, ще се родят деца, в родинатаи човечеството ще се влеят нови сили. Същото се отнася за кръщене, за откриване на нов обект, за честване поредния етап на Обиколката на Италия».

«Добре» - каза същият слушател - «но докажете ми, че става не само за поредния етап на Обиколката, а и за края. Пак ли ще кажете точка на тръгване?»

«А защо не? Напълно подхожда. Фразата звучи смислено или най-малкото духовито: това не е точка на пристигане, а точка на тръгване. Ако слушателите не се засмеят, ще добавите: победителят не бива да спира, а да продължи по пътя към по-нататъшни победи и т. н. Или: организацията трябва все-повече и повече да сеусъвършенства и т. н. Ако обаче събраните се засмеят, тогава добавете: това е само една обиколка, предстоят още много и т. н.»

«Още не съм изцяло убеден» - каза взелият думата. - «Фразата подхожда, съгласен съм, и дори е подходяща в случаите, които споменахте и в много други, като се стигне до златната и диамантената сватба. Но докажете, че подхожда за погребение».

«Защо не? Представете си близките на покойника стоят край гроба под капещите чадъри. Ораторът казва: «крайният пристан, до който стигна нашият незабравим другар, забулен в тайнствената мъгла на далечината, не е точка на пристигане, а точка на тръгване. Той не се е озовал пред мрачната порта на Небитието, за да изчезне като треперливо огънче в нощта. Не, напротив, от днес нататък започва вторият му живот, истинският му живот. Той ще живее с делата си в паметта на всички, които са го познавали. Ще живее в сърцата на любимите си деца. Ще живее за себе си в светлите висини. Дойде краят на дългия му и изнурителен житейски път, духът му отлетя, отиде си…»

Слушателите не можаха да се сдържат да не заръкопляскат и се наложи професорът да поиска тишина със звънеца си.

«А в заключение?» - попита една слушателка от първия ред.

«В заключение» - каза Кодаро, като си бършеше потта избила по челото му - «достатъчна е първата формула: Поради гореизброените причини радвам се да заявя, че можем с основателна вяра да гледаме в бъдещето».

«Но какво общо има това с погребението?» - попита друг слушател.

«В бъдещето на човечеството, в общи линии. Животът продължава».

Още някой пожела да вземе думата.

«Да, ама» - възрази той - «хората бързо ще забележат, че повтаряте едно и също».

«За съжаление» каза професорът «не гозбата, а подправката е новото. Затова говорех за идея. Идеята е тази, която ще ви послужи, а не думите, които ще изречете. Очаква се от вас да сготвите пържолата по сто различни начини. Не е трудно, само не бързайте. Почнете с благодарностите, с хвалебствията и чак след това вземете да засуквате фразите. Веднъж, след като сте застанал със загадъчно изражение на лицето, ще кажете: «Господа, виждам в ниското Земята, после как вълни ме заливат до раменете; това не е писта за кацане, а батут». Друг път, вместо да се позовавате на морски метафори, позовете се на авиацията: «Това» ще кажете «не е писта за кацане, а писта за излитане. Още по-друг път, след като сте казал: «Да се огледаме наоколо: това е гара (още по-добре, ако в действителност е така); ето виждам влаковете, пушека на локомотивите, указателните знаци, светофарите. Но ще ви кажа едно: Ние не се намираме на страната на пристигащите влакове (замълчете за малко; после повдигнете глас) намираме се на страната на заминаващите». (Шумни ръкопляскания). Или замислено, с поглед зареян в далечината: «Ние не сме пътници, които пристигат, а пътници които заминават, които неуморно вървят към набелязаната цел» и т. н., и т. н., в зависимост от случая».

Беседата свърши. Слушателите станаха и някой от тях изказа благодарност от името на останалите:

«Сега действително чувстваме, че е по силите ни да бъдем оратори. Чувстваме, че ще се справим. Постигнахме набелязаната цел, знаем вече как да говорим пред публика».

Кодаро ги изгледа и изведнъж стана сериозен.

«Радвам се» - каза сдържано - «дори се гордея за малкото, с което успях да допринеса за самочувствието ви. Макар че длъжен съм да добавя, че грешите, че бъркате». (Смаяни, слушателите затаиха дъх). «Вие не сте постигнали набелязаната цел. Напротив, много е направено, но още толкова ви остава да направите за да подобрите, за да издигнете красноречието си, и искам да ви препоръчам следното: не си почивайте върху лаврите, не спирайте. Ами зорко бдете и винаги бъдете готови другите да чуят гласа ви, да чуят мнението ви ясно и отчетливо. Защото» - тук Кодаро вдигна показалец «точката, до която стигнахме днес не бива да се смята за точка на пристигане, а за точка на заминаване!»

Слушателите дълго ръкопляскаха. Всички чувстваха, как в гърдите им напира желание за действие.

«Радвам се» каза Кодаро в заключение «защото виждам у вас самоувереност и готовност за изява. Все неща, които позволяват да гледаме в бъдещето с основателна вяра».

Втори гръм ръкопляскания разцепи въздуха. Щастливи, убедени, спечелени, слушателите се разотиваха бавно, коментирайки помежду си това, което бяха чули.