Луко Палйетак

превод: Елка Няголова

РОДИНА

Земя на земите - Родина. И в нея човеци растат,
дървета се вдигат… Но важна е тук тревата,
тя пази древност и бъдеще, а в нейната гръд
прозвънват песни, и вее се знамето в трите цвята…

В полята и планините се носи нейният вятър,
ту остър и хладен, ту сгряващ кръвта и всемира.
Земя на земите - Родина на хора и птици, свята си!
И знаят го всички - и червеят, дето все знаци намира.

Земята добре той познава. И нейните кости даже.
И бди за онези, които уж пазят я, че е единствена!
И зорко следи за онези, които са нейната стража.
Най-много я пази от тези, които зачеркват Родината.

***
Нито един публичен площад
на татко със името няма да нарекат, зная го ясно,
никога, нито един площад на обществено място;
паркет той само поставяше в стаи и в къщи каменни,
във вили и в зали, където всъщност го канеха;
навсякъде беше поканен, за да направи паркета,
защото бе просто майстор отличен и свестен;
но никой и никога, никъде, знам това честно,
прочут площад на баща ми със името няма да нарече;
но ако някой съедини тези зали, коридори и стаи,
покрити от него с паркет, голям площад може да стане,
по-голям от Червения площад, от Тянанмън и от други,
от Площада на жертвите от фашизма и от Страдун*;
нито един площад няма да бъде на татко с името,
а аз негов син съм.
______________

* Страдун - главната улица в Стария Дубровник

РЕКА

През цялото време гледам реката,
жадна ли е и тя - свойта водица
да пие не може, наднича под полите
на дивите патици, изтъкани от перли,
забавляват се, бавят се да тръгнат на юг,
да оставят самотна реката, както ти
сам ме оставяш, веднага след като
тялото ти ме докосне, и разбирам
защо листът пада в реката,
схващам защо и патиците плуват
срещу течението, схващам, че югът
понякога е тъй далече на север,
разбирам защо те обичам -
това е начин да бъда и аз
съвършено сам и жаден да съм
като реката, дори много повече.

РОЗИ, ЖИТО

И как така разцъфват розите, не знам изобщо,
с тъга в душите гледат хората - ала защо ли?

Защото дълго не изтрайва цветът им нежен,
увяхва бързо, капва рано ведно с надеждата.

Завинаги; докато житото с узряло зърно
люлее се, играе с вятъра, расте и в тръните.

Ала за гладните не стига зрънце изронено,
затуй навярно аз все по-малко обичам розите.

Обичам ги, наесен вкуся ли от хляба днешен,
от този мирис на печен хляб се чувствам грешен.