Ранко Рисоевич

превод: Елка Няголова

АЗБУКА, ОТЕЧЕСТВО

На Елка Няголова, нашата сестра

Всяка буква е едно чудо - а ние й даваме смисъл,
сбрани са тук по избор - да пазят човека в езика.
Няма разлика дали ни е брат, дали баща или майка е.
Сам на брега е. Гледа мъгливите облаци, техните тайни.
Сълзи в очите му от тъжната шир и хубост пред него…
Тя му е всичко, тя му е всеки далечен и близък човек.
Чувства дъха й, кръвта й усеща право в сърцето си,
още когато роди се, с първата дума, опряна в небцето му.
Още тогава, щом чу, че му казват своя отец да помни.
Всичко, което се ражда, все е от този космос огромен.
Има си своя произход и име, и то е щит за душата му.
Този, който дарява езика, на детето дава и братята му,
дава сестрите му - радостни, тъжни, мъдри и вечни,
в Божия ред са точките в тази земя - и далечните…
Ражда се вяра, надежда за слово - чудо непомнено,
азбука смислена, дето издига ни в ангелски полет.

СТАРАТА ЛИПА

И мисля си: дъждът престана,
душата ми - самотен корен.
Къде ли е липата стара,
За нея връзваха юздата с коня.

Селяци във пазарен ден
на мойта къща под прозореца.
С полюшващ ритъм сън преде…
И мирисът на пот и тор е.

И често мисля, правя кръст:
тя младите със дрямка мами.
Подслон да диря дали късно е,
или липата вече няма я…

ВОДА

От вода са мечтите ми и от плач са.
И той не престава от сутрин до здрач.
Там, където не стигат очите ми,
проблясват лъчите на месечината,
която е хваната по стълбите в крачка.

От вода е и моята крехка надежда -
тя хлъзва се, тръгва, изчезва, подвежда ме,
и празни са нейните стари въдици,
забити във моите длани - вързани,
предлага ми някаква приказка свежа…

От вода са и моят дом, а и челяд,
рисувани с бързата, мощната четка
на някой далечен японец -
работил е дълги години безспорно,
да бъде мечтата ми вечна.

Дали са от нейния дъх и небето
викът и мощта ми, страхът ми от бездни?
И огледалото на листа си питам
за шепота вечен на тази молитва -
и как да запуша ушите си бедни?!

ХЛЯБ НАСЪЩЕН

Има ли нещо по-мощно от теб, хляб наш насъщен?
Дори и когато небрежно на масата някой остави те -
и като слънце илинденско светиш със своята истина!
И всичко у тебе е толкова ясно и като перла блести,
ти благо ни поучаваш още от детските ни читанки
и учиш ни отговорни да бъдем дори пред трохата.
Запомнил си всички ръце, през които си минал
и всякоя дума синовна, изречена близо до тебе,
и помниш още всяка усмивка, клетва или проклятие.
Дали пък ръката, която сега от тебе отчупва,
еднакво е жадна за дъжд и за сняг, и за слънце,
за сърп и за зърно в хармана на лято привечер?
Или за първи път те усеща тази човешка ръка,
както обикновено се случва днес, но и винаги -
то идва с молитвата, с другото само не се живее!
И затова ли така мълчиш, хляб наш насъщен?…