Продрум Димов

До този извод стигнах, след като се запознах внимателно с обемистия двутомник „Незабравимите забравени”, който авторът му Светозар Казанджиев ни представя като „Христоматия”.

Първият том на изданието излиза в ИК „Проглед” през 2019-а, а вторият - през 2020 г. Появата на това христоматийно заглавие може определено да се приеме като приятно изненадващо събитие в аналите на днешната литературна история.

А неговото раждане, едва ли би станало литературно-исторически факт, ако не бяха дългогодишните творчески усилия на изключително старателния и усърден писател.

Името на този надарен и амбициозен творец навлиза в родното ни литературно пространство в началото на 90-те години (през 1991-а излиза от печат дебютната му книга - „Сълза от Сухото дере”).

Интересът, с който тя се приема отприщва бента на завиряваната с години творческа енергия, извикала на живот спотаеното му перо на писател.

Той все по-често застава пред белия лист и още през 1993 г. предлага на книжния пазар втората си книга - „Да убиеш динозавър”, последвана от „Десет разказа за любовта”(1994), „Стъпки върху жарава” (1997), „Глас от вечността” (1999) и други атрактивни и значими издания, които скоро му отреждат място сред изявените ни творци на художественото слово.

Така името на Светозар Казанджиев напуска литературно-творческите предели на Родопите и започва да шества из неспокойните и примамливи селения на националното ни духовно битие. А това несъмнено му дава самочувствие и го въоръжава с криле, за да се заеме и оре още по-дълбоко из необятната литературна нива.

И така неудържимият хъс, дарование и солидна подготовка на някогашния студент от ПУ „Паисий Хилендарски” ни дариха с тази внушителна поредица от портрети на ярки представители на нашето и световното интелектуално богатство.

Бъдещият духовен биограф на Родопите, като малък в родното си село Гълъбово, болезнено е притискан от мисълта, че родния му край не е ощастливен от съдбата да има герои и забележителни личности, с каквито са удостоени много други краища на татковината.

Често го е навестявала гордостта на Карлово, дало на България Апостола на свободата, на Сопот, дарил ни с Патриарха на българската литература, Банско с вдъхновения певец на „Моторни песни”… Да не говорим за Калофер, откърмил Ботев - недостижим връх на българския национален дух.

С навлизането си обаче в романтичните години на младостта, а по-късно в прегръдката на гимназиалните години в Смолян и особено по време на студентството му в Града на тепетата, се разширява научния му кръгозор, който му позволява да открие за себе си и да направи достояние на нашето време големия свят на Родопа планина.

Започва да търси като Диоген светлите имена от родния край. И навярно му светва пред очите, когато се натъква на Христо Попконстантинов от с. Петково - учител, пламенен родолюбец, участник в Априлското въстание. И без колебание тръгва по неговия житейски път.

„Личността на Попконстантинов - пише той - ме изненада, изпълваше ме със самочувствие, караше ме да се гордея, че съм роден в неговата земя. Връх на моето изумление беше приятелството му с Патриарха на българската литература Иван Вазов. След проф. Иван Д. Шишманов, Попконстантинов е най-близкия съратник на народния поет. Нему Вазов възлага редакторската работа в последната фаза при отпечатването на романа „Под игото”.

Така се слага началото на една упорита изследователска работа, ровейки се из архиви, библиотеки, спомени, отразяващи житието и битието на големия партиот, заслужил уважението на съвременници и потомци.

Неслучайно с неговия портрет започва първия том на „Незабравимите забравени”, който включва още 32 очерка на забележителни предци и съвременници, битували в тази крепост на българщината.

И въодушевен от обаятелния образ на Попконстантинов, Светозар Казанджиев пламва и ни въвежда в една внушителна галерия от културни и исторически личности.

Сред тях сияят имената на Екзарх Стефан, Николай Хайтов, Кирил Маджаров, Станислав Сивриев, Димитър Петков, Бисер Киров, Вели Чаушев - все свидни люде, засукали, кой повече - кой по-малко от здравия български корен на Родопите и оставили ни в наследство неугасимия огън на своето родолюбие.

Наред с онези достойни наши съотечественици, заявили себе си в родната културно-историческа съкровищница, авторът ни среща в първия том и с житейското и творческо дело и на наши живи съвременни литературни творци, като Антон Дончев, Димитър Златев и Боян Саръев, свързали завинаги творчество си с Родопския край.

Прави чест на автора, че ни запознава и с по-малко известни, но много заслужили имена за Родопите - Стою Шишков, Васил Дечев, Анастас Стайков, Владимир Арденски, които имат неоценим принос в съзиждането и обогатяването на родните ценности.

Друга голяма заслуга на тази част от уникалната му Христоматия е срещата ни с големия руски учен Дмитрий Лихачов, оценил високо българското духовно богатство.

Вторият том разкрива в не по-малка широта и дълбочина творческите възможности на Светозар Казанджиев, постарал се да ни покаже огромния принос на Родопския край в духовното възвишение на нацията.

В случая писателят е задълбал още по-дълбоко амбициозния плуг на своя талант и изравя из тази изконна българска твърдина имената на наши съотечественици, посветили животворния огън на своите сърца в служба на Отечеството.

Сред тях са Христо Караманджуков, Николай Вранчев, Петър Маринов, Владимир Рилски, Камен Боляров.., които той с гордост заселва в пантеона на безсмъртието.

Вторият том на Христоматията започва с мъжествения портрет на полк. Владимир Серафимов, под чието командване героичните български войни, подпомагани от местното население, разгромяват и обръщат в панически бяг трикратно превъзхождащия ги противник и още в началото на Балканската война (октомври 1912 г.), разбиват оковите на турското робство в Родопите. Подвиг, записан в славните страници на отечествената ни история.

В творческото полезрение на Казанджиев попада името и на Любомир Левчев с неоценими заслуги за духовното възраждзане на този край, за приобщаването му към интелектуалните ценности на Европа и света.

Достатъчно е да споменем големия американски писател Уилям Мередит, унгарския Ласло Наги от, аварския Расул Гамзатов, за да открием с каква любов, преклонение и всеотдайност оставят сърцата си под това планинско небе.

Особено внимание във втория том Казанджиев е отделил на портретите на Стефан Данаилов, Людмил Стайков, Васко Василев, личности от най-високия ни духовен небосклон, на приноса на Тодор Коруев, Никола Гигов, Радка Кушлева, Бойка Присадова, Надежда Хвойнева, Ганчо Керечев, Георги Майоров, които съобразно своите сили и своя талант допринасят за извисяване духовния ръст на Родопите.

В същото време не може да не отбележим, че усилията на Светозар Казанджиев са първият, при това компетентен опит да се поднесе на читателската общественост подобно възхитително четиво.

Общувайки с неговата Христоматия, имам усещане, че върху страниците й е излял всичката си литературно-творческа мощ.

В това ме убеждава и удивителното му майсторство да изгражда образите с най-характерните им черти, с техния облик в човешки, психически, социален и интелектуален аспект, пренасяйки ни в същностни случки и събития, характерни за тяхната нравствена природа и поведение в обществото.

Във всеки един от „герои” авторът откроява различното, неповторимото, обогатяващото родната литературна палитра.

Ето какво споделя например за Усин Керим: „Той е необикновено явление в българската литература. Керим идва в нейния широкорегистърен хор, с характерен и неповторим глас, за да изпее най-съкровените песни на катунарите… Усин ни показа романтиката и първичните страсти на циганската душа”.

В своята упорита изследователска дейност Казанджиев умее да улавя и най-неуловимите, но важни струни в човешките и творчески преживелици.

Такъв го виждаме и когато разкрива лаконично, само с няколко щрихи образа на загиналия поет-партизанин Кирил Маджаров. „Той - пише за него - е цял в думите, строфите, в хапливия хумор, в песните и приказките на родопските сбирки в София. А в поезията - открит, точен и прям, както и във всичко, което говори”.

Намирам за изключително достойнство на повествованието художествено-естетическият инструментариум и стилно-езиковите похвати, които авторът използва при извайване на отделните портрети в тази многолюдна галерия, която наистина обогатява любознателната читателска аудитория.

Затова мисля, че настоящият, макар и бегъл поглед на поднесените ни от Светозар Казанджиев два тома на христоматията му „Незабравимите забравени” са достатъчно основание да ги окачествим като принос към съвременната литературна история.

28 октомври 2020 г.
Пазарджик