Ристо Василевски

превод: Елка Няголова

ИСУСОВ ХЛЯБ

И многото гладни сред нас
в голямата пуста Пустиня,
сред светлата планина
с един хляб само нахрани.
И всички наред му повярваха.

От сити и други разпънат,
Той знаеше: идва гладът
и своето тяло остави ни,
превърна кръвта си във вино,
духа Си във свяст претвори,
та в нас да остане завинаги.

И всичко сега се вижда:
каква ситост ни е донесъл,
кому утолил е жаждата…
Не всички знаят това
и вярват във други блага,
а вторите стигат без ред,
пък тези, които притичват,
назад вече и не поглеждат.

А някои хълма не стигат,
те няма и да открият
ни тайния извор, градината
отдето плода да откъснат
и жива вода да налеят.

А тъй не достига хлябът в света!
И толкоз вода се лее напразно!

ДА ТРЪГНЕШ ЗА ПРЕСПА

На залез слънце, на изгрев, или кога и да е,
да тръгнеш за Преспа, за Охрид,
щастливо да прекосиш всички капани, засади,
да стигнеш гол, бос и гладен,
пресит от войни, от години,
замаян от белотата на ръце момини,
които падат върху платната безсилни,
връз пясък и жежък камък.

От Баба да слезеш внимателно и от Галичица,
по тесни оскъдни пътеки, по острите гребени,
да пееш от страх - на зверовете от силния вой,
те лапи полагат на потното чело на скъпата жертва,
опиянена от острия зъб - знак, че пристига смъртта.

После ръцете да скръстиш и въздуха си да се спреш,
да скокнеш на облака, който облизва гората,
да плуваш със него над Езерото и над реката,
над тайни места и над пещерите,
превърнати в дом за хора и зверове.

Несретен нощем да спиш във мирните свети конаци
и жадно да пиеш от манастирските извори,
които достигат от езерно дъно до дъното на душата.
Да пееш и пиеш с винарите благи вина,
да газиш момински платна за дарове,
хоро да играеш с Биляните и със Косарите,
пък да забравиш черната нощ Самуилова,
очите на воините му - като червени бисери,
разпръснати по падините, в овразите на Беласица.

Спокойно да легнеш в листака на твоята родна градина
на камък-възглаве и кална постеля,
да милва твоите кости вятърът, свирещ из тях,
напомнящ на рог, със който почва и свършва ловът.

Да гледаш: възкръсват предците отдавнашни,
с лица, прилични на синовете и твоите щерки,
които слизат от ридове близки, от млечни кошари,
след нощи богати на срещи с коне и коняри.

И да си кажеш: плодът и дървото, и здравият корен
си имат по нещо от мойта глава, от мойта душа.
А после - пълна забрава за нощта и деня,
за многото празни приказки,
за хората във саксии и епруветки, и в ЗОО-градини,
за близките и далечни случки, за градовете,
в които се рее опиумът на времето,
като червей зъл във сърцето на зелена гора.

И така, опиянен и буден, да чакаш зората,
като Слънце да грейне или като Месец млад.

ЗА РЕКАТА, КОЯТО ЩЕ ИЗЧЕЗНЕ

Стоя край реката, която ще изчезне,
все повече тъна във живата кал.

Ще изтече нанякъде тази мощна вода,
ще отнесе със себе си воденичния дъх
и целия този живот, завързан за него.
Навярно ще я изпие силното слънце,
както голямата жажда гълта капки в пустиня;
ще я грабне навярно една мощна ръка,
която тайно я подкопава отдолу
и така я разлива по ширина,
за последно в езеро да я претвори
или в нещо, непознато за нея.

Дърветата, под които стоя
и гледам лодките, те от товара потъват,
а той носи ситост за гладните брегове,
ще останат пънчета сухи сред жежкия пясък.

Ще се отвори дъното
и от него ще се гмурнат чудни места,
които животът отдавна напусна,
за да се подчини на човешката ни природа.

Ще се извисят върховете на камбани от някога,
ще се оцъклят напуснати черепи,
ще проговорят дълбоко закопаните тайни
и всичко ще се претвори в нещо друго.

Мостовете ще станат като дъги на небето
и само от сказанията ще се знае
за какво са служили някога.
В техните високи и прозрачни сенки
упоритите изследователи ще търсят начин
по дължината й да чуят дъха на някой нов извор,
който ще вдъхне нов живот
и за тях, и за нея.

Тази река няма да я има,
нашата небрежност ще я погълне!

НА ХУБАВИЯ СИН ДУНАВ

Хубавият син Дунав -
вода по моравите,
пълни с отровна кал,
подкарана към езерата,
заслепена от сияйното Слънце
и наводнила полята.
Там, през житата,
през плодовете подземни,
достига и до душите ни.

Небето повдига рамене
с метални насекоми,
с химически формули
пронизва земята,
оказва се до трапезата,
край която сядаме всички.

Пътищата сложиха ръка на всичко,
до което се докоснаха:
на всеки ъгъл времето остави надпис,
знак на смъртта.
Времето остави ремарка
за това страшно зло.

Листата нагло стигнаха до градовете
с клоните и корените от хълмовете.
Те стават скъпи писма за нас,
лоши вести от боя,
записи от мъртвите домове,
кенари от стената,
декоративни сандъци,
в които пазим всичко свое.

В места за пир,
за тайни събития,
за нежна любов -
пада такава светлина,
която всичко разкрива.

Рибата скача по брега,
зверчета са се чучнали по пъновете,
птици гнездят в най-големите ями,
хълмът се качва на къщата,
в дома на живота,
а човекът няма къде,
сам-самичък се справя
и всичко зида наново.

ВСЕ ПАК ХРАМ

Мястото, където е заченат Човекът, е Храм,
Плачът, който оглася живота,
Майчиното мляко, бащиният допир,
Домът, в който за първи път усещаш себе си,
Прозорецът, от който идва първата светлина,
Улицата, от която достигат първите гласове,
Езикът, на който сричаш първите думи,
Денят, в който прохождаш,
Първото оглеждане в извора или в огледалото,
Нивата, засята от собствена ръка,
Масата с първите набрани плодове,
Небето със звездите и непознатите предели,
Първото обричане на Бога,
Първата среща с истината,
Първата любов, първото бащинство,
Първата смърт,
Войната, избегната, за да запази всеки живот,
Пътят, открит, за да покаже на всички,
Мисълта, която може с друг да се сподели,
Границата, която се преминава само с дарове…
Човекът е Храм.
Ако може себе си да познае
И да види себе си
Чист отвътре, а и отвън.