Анатолий Аврутин

превод: Елка Няголова

***
Ни очите сега, ни лицето си крия
при раздяла, а също и в миг на прозрение.
Всичко тук се пропука, всичко бе във искри -
зная вече: човекът е
единица горене…

Тази песен е твоя… Даже поглед разтапя,
аз я шепнех, но как днес да звучи отначало?
От раздялата болката гори непрестанно -
зная вече: човекът е
единица печал…

Щом отиде си ти, аз от ъгъл до ъгъл
обезсилен сновях, с шепи, пълни със мъка.
Безпросветна мъгла от ъгъла тръгна…
Зная вече: човекът е
единица разлъка…

Да, облечен в горчилка, но свети ликът ти.
Ето, век прелетя… Спомен горък ме дави.
Толкоз дълги лета!… Скръцва портата пътна.
Зная вече: човекът е
единица страдание.

Бие нейде камбана. Пее твоят глас, следвам го.
Чаша вино ще пия… Нещо шепна за тебе.
Вика ме твоят глас за полет последен.
Зная вече: човекът е
единица летене.

***
Времето е такова. И срокът - неясен.
Ужасът ни уцели.
Даже небето високо, опасно е:
не откривай лицето си.

Даже и да се леят звуците странни,
плиснати ей така,
даже в раздяла да страдаш,
пак не подавай ръка.

Всичко забравяй в мрака… додето
стапя се ближният в космоса.
Даже да се възнася сам към небето,
до него не се докосвай.

Толкоз. Текат последни минутите,
рухваш - кукла парцалена.
Ближните те оставят сам, нецелунат.
И не откриват лицата си.

***
Броди по света тревожно,
казват му Иван-Глупакът.
На челото - белег Божий,
на снагата - Божий знак.

Зимен вятър праща щормът,
смръзва го напълно целия.
Срещу него злите хора
с поглед злобно го уцелват.

- Виж, навлякъл е парцали!
- Водка трябва му - голяма…
- Гологлав сред тази хала?!
- Вижте, даже шапка няма…

И какво след толкоз прения?…
Зли очи. И зима кръстна.
Той не иска съжаление,
жалостта е чума мръсна.

Сняг фучи… И куче лае.
Смътен звън в небето шета.
Но Глупакът нещо знае,
нещо Бог му е прошепнал.

По дерето скита пак,
вече… повече от век.
Точно този - с Божи знак,
пратен с мисия… човек.

***
С тежки юмруци биеше вятър,
дълго листенце дори не летеше,
дълго протягах ръце към съдбата,
дълго раздялата някъде беше…

Дълго ридаехме… Слушахме дълго
как зад дърветата птица се мята.
Процеп просветна в небесното дъно,
месец изля светлина по лицата…

Гарван потръпна… И затрепери
влажната пепел току под крилете му.
Бяло не можеше да се намери -
черната пепел бе в черно оплетена.

Аз не разбирах какво става с мене,
скитах и мъчех се, но не се сещах,
че под земята ни диша безсменно
татко и кърши корени грешни…

Бродехме заедно, аз - по пътеката,
той - под земята, с бастунче по моста.
Трудно държаха нозете му тежки
и уморени проскърцваха костите.

…Свърши се всичко. Слънцето близна
шумното ято и плисна се в клоните.
Скръцнаха щорите, гледам: със изгрева
златни листа на земята се молят…