Виктор Тулбуре

превод: Николай Зидаров

Гостбите бяха софрата отрупали -
сладкия мирис на сминдул и мащерка
леко с дъха на чорбата се смесваше.
Дяволски жежка бе чушката!
А пастърмата еленова - царствена!
А и доматите али току-що
бяха от росния корен откъснати;
прясното сирене - бяло, по-бяло
от разлюляната плът на момата,
в знойния ден разкопчала си блузата
и на гърдите й спира се слънцето…
А пък кромида,
разчупен с юмрук върху масата -
по-сочен, по-сладък от ябълка.
Ами медът? Ами старото вино!
Даже не сещаш кога преполвена е
каната
и заблестява с глеч друга -
догоре напълнена!

Беше трапезата с рози засипана - сякаш
цял Казанлък бе окършил градините;
дъхаха те между хляба и гроздето,
в тежките тъмни коси на невестите.
Пъстрите багри се сплитаха
с мириса пчелен,
а пък гъдулките все не пресекваха;
груби ръце - за песни и труд надарени -
ту ги прегръщаха, галеха нежно,
ту с пръсти любовно докосваха струните.

Гайдите, вакли като овните,
спадаха бавно и свиреха
трепетно, тънко и жално,
викайки спомени тъжни от старото време,
де партизаните багреха здрача в червено,
а пък в Балкана поетите ставаха горди хайдути.

Виждам пак Ботев с хайдушката чета,
с лъвче войводско на красното чело;
виждам Вапцаров, преди да го клъвне куршума,
загдето бе любил народа поробен,
в стиха си последен как слави живота,
дълга и свободното слънце…

Чашата стиснах и вдигнах наздравица:
- Българи, нека се тачи навсякъде
софрата на дружба и мир между хората,
тежка от рози, от хляб и от грозде
и обградено от люде - певци яснооки;
нека мъгла не забулва челата човешки,
единствено облаци нека се скитат в небето
и да разнасят с дъжда изобилие земно.