ГОРЕЩИ ПОЕТИЧНИ ИЗПОВЕДИ
Може би това е най-праводподобният извод, който се налага, след като прочетем най-новата стихосбирка на Валентина Михайлова - „Разпъната душа”.
Същата се появи на бял свят още в първите дни на новата 2018 г., предложена от столичното издателство „Мултипринт”.
Тази талантлива наша авторка нагази в родните ни поетични води в началото на 90-те години с нескрита плахост, макар че е наследила не малко от творческото дарование на родителите си - известните ни поети Людмила и Младен Исаеви.
Но беше забелязана вече в културните ни среди и с творческите си изяви, и с престижни публикации като журналистка и старателен театровед, за което й помагаше, разбира се, и солидната професионална теоретическа подготовка, придобита от философското й образование в Софийския университет и усърдната й специализация във ВИТИЗ „Кр. Сарафов”.
Невероятната й скромност обаче я заставяше да бъде твърде прецизна, когато се решава да навлезе и в света на поетичното художествено слово.
Но за щастие - успява, при това без всякакви протекции, които обичайно подкрепят първи прощъпулки на деца на популярни творци в сферата на културата ни.
Така през 1992 г. излиза от печат дебютната й поетична книга „Незащитени пространства”, която прилича веднага вниманието на литературните ни среди.
И въпреки че книгата й се радва на топъл прием сред читателската общественост, тя не бърза да издава нова стихосбирка, защото държи изключително много на художествено-естетическите достойнства на всичко, което излиза изпод надареното й поетично перо.
И чак през 2002 година предлага на читателите си втората си поетична книга - „Душа в окото на Всемира”.
Четири години по-късно /през 2006 г./ се представя с впечатляващото си заглавие „Оазиси на сърцето”, а през 2013 г. ни напомни отново за сериозното си присъствие вече в българския поетичен свят с книгата си „Предчувствие за бряг”.
В тези свои издания Валентина Михайлова ни направи съпричастни на сериозните си и задълбочени творчески търсения, разкривайки в дълбок психологически и емоционален план, а също така и в интимен аспект безпокойствата и динамиката на чистосърдечните и добронамерени стремежи на изключително чувствителната си душевност.
Същия творчески облик усещаме и в новото й издание „Разпъната душа”, което има подчертан антологичен характер, защото в него са подбрани по преценка на авторката, публикувани поетични творби, които очевидно представят най-сполучливо нейния творчески натюрел.
Това се чувства твърде осезаемо още от стиховете й от първия поетичен цикъл - „Самопознания”. Поетесата ни потапя в напрегнатата атмосфера на своите неспокойни, драматични понякога, преживелици, дръзнала да търси хармония и обич между хората.
Но за съжаление високоблагородните й намерения се стапят безпомощни сред океан от разочарования и неслучайно се пита:
„Какво си ти? - време разпиляно.
Сърдечен повик? Зов за самота?
Разпятие жестоко на душата?
Горчива, неизречена тъга?”
/„Поезия”/
Душата на лиричната героиня ври и кипи, стресната, сепната от нелицеприятната безнравствена действителност, се чувства угнетена, потисната от безизходна размисъл
/„Щрихи към автопортрета”, „Аз съм ничия”, „Морска стихия” и др./
В немалко стихове се докосваме до непоносимо напрежение и това едва ли не вади понякога авторката от равновесие. Душата й се разпъва от негодувание, което тя заставя да изригне като необуздаем кратер:
„Ще се разпилея
от нестихнали мълчания,
като утринна дъга
сред негаснещи желания…”
/„Скитница”/
И в това стихотворение Валентина Михайлова ни завладява, за кой ли път, с превъзходното си умение да си служи с изискан художествено-естетически инструментариум, като излива високите градуси на дълбокото си вътрешно изтезание, прибягвайки до напористия рефрен „Ще се разпилея”.
Тръгнала да търси истината, поетесата няма намерение да се предава пред нескончаемите житейски беди и страдания, не пада духом:
„Вдъхни ми, Господи,
кураж и сили -
да мога
полета си
някога да слея
с тайнствения полет на ятата,
поели
далеч на юг.”
/„Бълнувания”/
В някои стихове се промъкват и светли отблясъци от скъпи спомени, стаени в паметта й от детството, към което се връща с нескрито умиление:
„Тогава още вярвах в чудесата,
в потребността от всичко съкровено.
дали протягах длани инстинктивно
отвъд миражите, към светлината?”
/„Носталгия по детството”/
Но както в предишните си поетични книги, така и в тази си творба Валентина Михайлова извисява на висок пиедестал любовта, защото вярва в нейната магическа сила - избавител от неизброимите житейски злини:
„Дори измамена, прокудена,
аз зная,
че като таен благослов
ще седна пак на трона ти,
магьоснице любов!”
/„Магьосница”/
За жалост често светлите и окуражаващи мечти се помрачават от съпътстващите я усещания за самотност и безнадеждност.
„Сърцето ми, от болките разнищено,
е кръстопът на облаци и вятър -
невидимо, но живо пепелище,
едно разполовено пълнолуние,
в което борят се лъжа и истина…”
/„Разполовено пълнолуние”/
Подобна дълбоко психологическа драма, минорна обагреност ни обзема и в немалко други творби . „Истина”, „Страхът”, „Самота” и др. В стиховете на Валентина Михайлова струи същевременно и много топлота, чистосърдечност, откровение, но и немалко тъга, неувереност - израз на реалната и поетична същност.
Пътьом авторката ни съпричастява с невероятна искреност и доверие и с неспокойния си интимен свят. А тези преживявания при нея са неудържими и понякога взривяват душата й:
„Протегни длани към мен.
Аз съм твоето дръзко начало.
Аз съм утро и залез зелен.
Аз съм времето в устните спряло!”
/„Романтично стихотворение”/
Общувайки с тази нейна гореща творба, ми се струва обаче, че сърцевината на книгата й откриваме в стихотворението й „Разпъната душа” - творба, задъхваща се от огнедишащ динамичен и респектиращ драматизъм:
„В утрото
на пориви
и на падения,
сред шепота
на падащи съмнения,
след неочаквани,
безмилостни атаки
на врагове
и на приятели -
душата ми
неистово се мята
между небето
и земята…”
Но преодоляла низ от бариери по своя път, вкусила неведнъж горчилката от неискреност и разочарования, ободрявана от малкото попътни радости, Валентина Михайлова отстоява себе си в личен, човешки и творчески план. И сякаш отдъхвайки си, заявява:
„Примамва ме
пътеката
към извора
на мъдростта
на Словото.”
/„Изкачване”/
Аналогична мажорна тоналност звучи и в стихотворенията й „Светлина”, „Тъжна нота”, „Насаме със себе си” и др.
А стиховете й от цикъла „Летеж” са едно своеобразно поетическо преклонение пред истината и чистата съвест - несъкрушими бастиони на човешката мъдрост и доблест.
Те ни завладяват силно с неподкупната си актуалност и социално-гражданска острота. В тази насока читателят не може да не потръпне, като се докосне до стихотворението й „Среднощна болка”:
„Навярно да измъчваш,
да убиваш
е по-лесно,
отколкото
да можеш да градиш,
да можеш да простиш
или… обичаш…”
Това са думи - потрес и присъда на днешното престъпно безвремие. С подобен идейно-тематичен и емоционален заряд се отличават и други нейни творби - „Любов”, „Алтернатива”, „Притча за думите” и др.
В любовта обаче авторката открива неотложното спасение на човека от пристъпите на жестоката уродливост и безпрецедентната деградация на нравите. Инак как да си обясним нейния настойчив призив в стихотворението й „Не изчезвай, любов!”:
„Не умирай, любов,
не угасвай до края във мен
щедър извор в порива нов!
Не отплувай, любов,
към отвъдния свят отреден…
Бъди храм за душите ни,
огън за идния ден!”
Ето какво прави тези горещи поетични изповеди на Валентина Михайлова особено актуални, зов за нравствено освестяване и избавление от безумието на нашето време.
7 март 2018 г.
