„Захари Стоянов - Константин Величков”

Продрум Димов

Това е най-новото, все още непубликувано, изследване, което ни предлага доц. Ангел Тонов от Велико Търново. Този наш усърден литературовед се вълнува още от студентските си години от житейския и творчески път на Константин Величков и се утвърди безспорно като един от най-дръзновените и плодоносни съвременни величковеди.

Плод на неимоверните му благородни творчески усилия са издадените му досега две сериозни заглавия, посветени на автора на „В тъмница”.

В първата си книга той ни поднесе първия най-всеобхватен портрет на Величков, а във второто си издание ни запозна с непубликувани и малко известни речи и статии на Величков, изровени от някогашната периодика на Източна Румелия.

А сега в ръцете на най-големите му почитатели е новата му творческа рожба, която ни прави съпричастни на високите градуси на горещите взаимоотношения на Захари Стоянов и Величков - територия, за жалост, загърбена и неразработвана досега от плуговете на литературно-критическата ни мисъл и литературна история.

Още в началото ни препраща към социалния произход на двамата ярки представители на Българското възраждане и първостроители на следосвобожденска България. Единият, пет години по-възрастен, роден в малкото старопланинско село Медвен, Котленско, убил-недоубил в тамошното църковно и класно школо, овчарувал няколко години из Добруджа, сетне чиракувал като абаджия в Русчук, където прекрачва един ден спасителния праг на местното читалище „Зора”. То му отваря очите, за да прогледне и открие своя голям житейски път.

А другият, роден и израсъл в някогашния Т. Пазарджик, дишал въздуха на съвършено друга емоционално-битова семейна среда, която предопределя до голяма степен неговото успешно интелектуално развитие. През 1868 г. е изпратен от Стефан Захариев да се учи като най-будно и ученолюбиво момче на града в Султанския лицей на Цариград. Оттам ще възмъжее духовно, за да се нареди сетне сред най-пламенните ни възрожденци и ревностни съзидатели на освобожденото ни и възкръснало от османско иго отечество.

Връщайки ни към революционната дейност на Захари Стоянов, авторът пише, че по решение на БРЦК в Букурещ някогашният овчар е изпратен от Тодор Каблешков за помощник на апостолите в IV революционен окръг.

Тук бих искал да внеса известна корекция, защото той тръгва по кървавите героични пътеки на славното Априлско въстание като пратеник на Общото събрание, което заседава цели два месеца в Гюргево през 1875 г. под ръководството на Стефан Стамболов и подготвя бъдещия съдбоносен кръвопролитен бунт срещу многовековната османска тирания. БРЦК в столицата на някогашното Влашко кралство, оглавяван от Любен Каравелов, сетне и от Христо Ботев, е бил вече преселен в страниците на отечествената ни история окончателно, след погрома на Старозагорското въстание през м. септември 1875 година.

В своето старателно изследване Ангел Тонов възкресява сцената на първата среща на двамата с Бенковски в Панагюрище в началото на 1876 г. За съжаление Захари Стоянов, предполагам, недобронамерено, никъде не споменава за това първо взаимно докосване. И двамата обаче споделят твърде емоционално първите си впечатления от обаятелния и решителен водител на априлци.

По-нататък авторът проследява тежката съдба и на двамата след кървавия погром, като ни отвежда в Пловдивския затвор, където и двамата са заставени да изплащат своите „грехове”, но изобщо не се срещат, за да се поразтоварят от връхлетялата народа ни трагедия.

Това поведение ни подсказва бъдещите конфликтни отношения, подклаждани постоянно от зетя на баба Тонка.

Авторът на „Записки по българските въстания” е освободен поради липса на доказателства за участие в големия бунт и е въдворен в родното му село Медвен, а Величков е уличен като организатор и заставен да продължи със смъртна присъда да отговаря за „престъпленията против законната султанска власт” чак в Одринския затвор.

За неговите мъки и страдания сетне ще ни говорят трогателните страници на документално-мемоарната му повест “В тъмница”.

За мъчителното им пребиваване в Града на тепетата Захари Стоянов е отбелязал в спомените си, както свидетелства авторът, че споменава името Величков само сред българските затворници, владеещи френски език, успели да опишат кървавите издевателства на погромаджиите срещу народа ни пред представители на европейската комисия, пристигнала да разследва злодеянията на османската власт.

В текста обаче е намерило място и недоверието на Пазарджик, че той не е въстанал, защото в състава на местния революционен комитет, председателстван от Величков, са взели връх „учените, граматиците”.

В текста обаче читателят не получава информация за поведението на случайно оцелелия близък помощник на Бенковски по време на Руско-турската освободителна война.

За сметка на това авторът ни връща към възторженото отношение на сина на Величко Петков към освободителите, заедно с Вазов се озовават немедлено чак в Свищов, за да им бъдат първите преводачи и помощници.

В немалко страници са отразени житейските пътеки и на двамата след Освобождението. Единият, малообразован, полага немалко усилия, за да си осигури чиновническо местенце, каквито намира отначало в Търново и Русе, но липсата на опит и конфликтният му характер скоро го уволняват и тръгва още през 1882 г. рисковано да търси късмета си в столицата на Източна Румелия.

Възпитаникът на Султанския лицей, притежаващ солидно за времето образование, се завръща в родното си място, но не след дълго и той хвърля котва в Града на тепетата. Именно там, двамата борци за национално освобождение започват да кръстосват неудържимо шпаги. И разбира се, масло в огъня непрекъснато е хвърлял ненаситно някогашният овчар от Медвен.

Така се слага началото на една неугасима конфронтация, която е и обект на едно доста внимателно проучване и изследване от Ангел Тонов. Пловдив по онова време е врял и кипял не само в политически, но и в духовен аспект.

Там се е струпала и водела интензивен живот почти всичката ни интелигенция след Освобождението и всеки и водел борба за надмощие и завоюване на позиции. Малообразованият Захари Стоянов се е радвал и на дребната чиновническа служба, до която е успял да се добере, но тя не е удовлетворявала неговите амбиции, окопава се постепенно във в. “Южна България” и от неговите страници започва да поучава всички, които са изплували вече на гребена на обществените вълни.

И съвсем естествено е на мушката му често да попада известният и нашумял вече Величков, а и немалко Вазов, които са редактори и оформят журналистическия облик на в. “Народний глас”.

Той, по думите на автора, не можел да преживее високия авторитет, с който се е ползвал пазарджиклията като уважаван народен представител, ръководител на Дирекцията на народното просвещение, завладяващите му статии в печата, бурно аплодираните му речи от заседанията на Областното народно събрание и респектиращото му присъствие в цялостния духовен и стопански живот на Източна Румелия.

„Затаената неприязън, както отбелязва Ангел Тонов, избухва и се превръща в открито изявен политически и личен конфликт”. А тази омраза пуска своите корени още по време на първата им среща с Бенковски в Панагюрище и неслучайно в „Записките”, върху които работи през 1882-83 година и дума не обелва за това първо непредвидено запознанство.

Захари Стоянов използва всеки удобен повод,за да атакува своя опонент. Обвинява го, както пише и авторът, в прекомерно преклонение пред Русия, настоявал за популяризиране на руски писатели, издигане паметници на руски дейци за Освобождението ни, а бил забравил нашите народни поборници, дали живота си за свободата ни.

А последното едва ли има нещо общо със здравия разум, защото в не една и две публикации Величков е надигал глас за достойно почитане паметта на загиналите в национално-освободителните борби.

По всичко личи, че още през този период авторът на „Записките” започва да отглежда с немалка доза неприязън своите русофобски възгледи, за които Панко Анчев едромащабно говори, разкривайки неговия политически портрет в едно от последните си издания.

Ангел Тонов следи доста проницателно растящото напрежение между двамата. Захари Стоянов упорито търси да открие нечистоплътност и обвинява своя опонент в користност във всяко начинание, каквато му приписва даже и с организаторската му дейност с гимнастическите дружества, предназначени да подготвят във военно отношение младежта ни за участие в предстоящото Съединение.

Благородна, патриотична идея, върху която е работил и Летописецът, създава и оглавява за тази цел БРЦК, но на практика съединението на Източна Румелия с Княжество България в неговия победоносен завършек се осъществява под ръководството на други забележителни българи.

В своите аналитични, емоционални понякога, разсъждения повествователят осъжда налудничавия злобен тон на медвенеца. Изопачавайки истината за Величков - пише той - го нарича с обидни прякори, приписва му неверни качества и постъпки, за да го злепостави, омаловажавайки и написаното от него.”

Читателят наистина изпада в недоумение, когато се докосне до обвиненията, че Величков, пък и Вазов, са некомпетентни да правят преценка на учителите и на учебното дело в Областта.

Нещо повече, Величков не бил в състояние да ръководи просветното ведомство, защото нямал университетско образование. А сам, отбелязва и авторът, не си дава сметка за своята необразованост.

По всяка вероятност не се е замислял, че синът на Величко Петков е завършил като първенец Султанския лицей в Цариград, учил е известно време право в Париж и две години изобразително изкуство във Флоренция, Италия, и колко преводи е направил от френски и руски автори. Да не говорим за блестящия превод на Дантевия „Ад” и т.н.

А що се отнася до познаване на школските дела, зетят на баба Тонка забравя да си спомни, че той, докато е пасял овцете в Добруджа и се е учил да шие аби и потури в Русчук, неподготвеният просветен директор е работил и като превъзходен и любим учител в родния си град, където се завръща през 1874г. след завършването на престижния цариградски лицей.

Неведнъж по страниците на в.”Южна България” намират място и обвинения, че Величков няма право да се меси и в дейността на театралната трупа в Пловдив, защото светът на Мелпомена бил чужд за него и не можел да бъде полезен на артистичния свят.

Затова и Ангел Тонов ни припомня невероятната сроденост на автора на „В тъмница” със сценичното изкуство.

Както е добре известно на неговите биографи, още от школските си години в Цариград той чете и превежда чужди драматурзи, прави първите си опити да пише пиеси, които поставя и в тях играе главните роли не само там, но и по-късно в Пазарджик и Пловдив.

Нещо повече, на сцената на румелийската столица се играят с негово активно участие и драми, плод на творческото му дарование. За жалост, обвинителят избягва да говори за своя принос в света на родната ни Мелпомена.

В неукротимата си злоба и завист, изродена омраза, редакторът на „Южна България” не подбира език и си служи с най-обидна лексика, показвайки своята нравствена низост и падение. Инак как бихме могли да си обясним неговата арогантност, когато нарича своя обвиняем „уличен оратор”.

Всъщност Величков е бил блестящ оратор в Областното събрание. Неслучайно авторът ни припомня думите и на Симеон Радев: “Там най-пламенно от опозиционерите говори Величков, в пълно обладание на ораторския си талант. Неговата реч не бе ядовита, ни агресивна…”

Интересно и даже учудващо е, че Константин Величков никога не е губел равновесие, проявявал е желязна сдържаност и няма информация да е отвръщал злобно на този порой от провокативни нападки и унизителни обиди.

В това ни убеждава и завидната сдържаност, която проявява, след като чете за хулите, които се изсипват в печата срещу първата Българска христоматия, съставена от него и Вазов. Вместо да отвръща със злобен тон на критиките, той със завиден умерен такт отправя следното писмо до бившия най-близък сподвижник на Бенковски:

„Любезний Господине,
Изпращам Ви приносящий настоящето една Христоматия. Извинете, че малко късно изпълнявам обещанието си. Крайно ще ме задължите, ако ми изпратите за 2-3 дена от българските песни на Кончаловски, което сте зимали от Обл. Библиотека.”

В тези редове долавяме благородния полъх на човешкото, на европейското възпитание на човек, чужд на каквито и да са лекомислени постъпки, дребни емоционални заяждания, издигащ на най-висок пиедестал най-възвишените човешки добродетели.

За съжаление, тази добронамереност не се посреща с очакваното разбиране.

Събеседникът му продължава да беснее от вестникарските страници, заливайки с обиди просветния директор, налагал според него насила Христоматията да се изкупува на високи цени и да се изучава задължително в училище.

Нещо повече - двамата с Вазов натрапвали на подрастващите свои нескопосани измишльотини, а също така и на други автори от същия сой.

В необузданото си озлобление, особено срещу Величков, той не усеща каквито и да са отрезвяващи спирачки на унижаващата го малообразованост и духовна ограниченост, стига много по-далече, като го нарича, както ни убеждава и авторът, „сребролюбец, властолюбец, човек, който напакостява на учебното дело”.

Даже, без да има никакви доказателства, учудва се и Ангел Тонов, го изкарва турски шпионин преди Освобождението. Какви ли не нелепости може да изфабрикува човешката завист и ненавист!

Чета развълнуван и раздвоен тези нелицеприятни страници и недоумявам, че се докосвам до един изненадващ образ на Захари Стоянов, малко познат или неизвестен за днешната общественост.

Взаимоотношенията му с Величков не могат да не хвърлят сянка върху едно име, оставило такава уникална следа в генезиса на родната ни литературна история.

В случая не става дума само за неговите неоценими „Записки по българските въстания”, драгоценните му биографични книги за Левски, Ботев, Чардафон Велики или за страстното му емоционално присъствие в българската публицистика.

Доморасъл талант, с изключително дарование, събудил с упоритото си самообразование неподозиран творчески потенциал.

И може би това накара и Ефрем Каранфилов през 70-те години на миналия век да го изкачи на най-високия български писателски пиедестал.

А сега наистина сме изненадани от толкова негативни краски, съпътстващи краткия му житейски път.

И прави чест на Ангел Тонов, че е общувал така отговорно и компетентно из периодиката на Източна Румелия и подкрепя с конкретни цитати своите разсъждения, представяйки в нова, непозната светлина личността на Захари Стоянов.

Подобен критичен, аналитичен подход, както вече споменах, откриваме и в книгата на Панко Анчев, който ни връща към неговия реален политически облик.

В същото време обаче читателят не може да не почувства топлия полъх на симпатиите, с които авторът ни потапя в равновесните човешки преживявания на Константин Величков.

И тава никак не е случайно, защото този голям родолюбец и бележит възрожденец, ревностен строител на духовна следосвобожденска България завинаги ще покорява и вдъхновява българските поколения не само с творчеството си, но и с беззаветната си преданост, любов и всеотдайност да служи честно на Отечеството ни.

И мисля, че трябва да оценим високо благородните творчески усилия на Ангел Тонов, който с тези ценни изследвания наистина допринася за попълване на бели петна в родната ни историография и литература. В същото време този му труд обогатява в значителна степен и националното ни величковедение.

25 юли 2020 г.