Карел Йонкхере

превод: Атанас Далчев

От къта пропълзя и ето,
във примка се нави въжето.

Кръвясали, продумаха очите: „Бре,
загазихме я, ще се мре.

Загубени сме, гърло - казаха очите. -
Предупреди носа, езика и ушите.”

Но в гърлото гласът смразен замря:
сърцето, запъхтяно, сякаш спря.

А щом въжето се качи на стола горе,
под светлината на таванския прозорец
и куката му кимна от една греда,

очите се склопиха както от вода.

„Очи - ушите се обадиха отново -
не сме ний чували мълчание такова.

Ръце - подхванаха ушите след това, -
защо лишавате устата от слова?”

Ушите казаха: „Нозе, къде сте,
смущавахте преди мълчанието често,
сторете крачка, свийте колене,
танцувайте, спънете се поне.”

Не се помръдна нищо в тишината!
Ни шум във къщата, ни гълъб на стрехата.
И в тоя миг, кога двете уши невем
изгубиха търпение съвсем
и мислеха, защото бе им се доспало,
да легнат във заключеното тяло,

започна да живее изведнъж света
с недоумение във тази самота.

И бяха плахите уши доволни: долу
на пода се катурна стола.