Бадр Шакир ас-Сайяб

превод: Елисавета Багряна

ЗАВЕЩАНИЕ

Отвъд моето заболяване,
отвъд бялото легло и хриптящия ми съсед,
и стъклото, което смуче жълтия му дух,
отвъд моите сънища, които ми сочат последния път,
отвъд болната луна и нощта
пиша завещанието си
на моята очакваща жена
и на вика на моето дете.
Думите на завещанието ми
ще се обгърнат от измъчените ми години.
Но дори, както върху Одисей и върху мене,
преди да се завърна в родния си край,
да се стовари проклятието
на разрушителните богове,
които ще разкъсат платната на кораба ми
и ще ме погубят сред морето…
И дори да не съм сигурен
ще се завърна ли в родното гнездо,
или не, няма да се уплаша така,
както сега се страхувам.
Одисей не би се вълнувал,
както мене сега вълнуват
разпръснатите цветове на илюзиите.
Дори и срамът умира.
Уплашен съм от жълта, жълта мъгла,
която извира от кръвта ми,
обкръжава ме и нищо не виждам.
Ножица реже тялото ми,
като че реже безводна глина.
Гелбал, о, моя любима жена,
не се отдалечавай от мене,
че смъртта не е в ръката ми.
Ако сега не умра, няма да съм славен.
На моя син Гейлям бъди ти
разум и добрина,
бъди за него майка и баща,
изтрий сълзите му и го научи
да е добър с бедните и сираците.
Тъмнината на съня вече тегли
изморените ми очи в чуждия град.
Не тъгувай, като умра.
Какво е да се счупи китара,
но да остане мелодията й.
Не се отдалечавай
до утре.
Не.

ГОРЕНИЕ

Дори когато разтапям
твоето каменно тяло в моя огън
и премахвам от дланите ти снега,
дори и тогава остават между очите ни
пустини от лед,
изморителни до смърт за тези,
които вървят по тях.
Ти ме гледаш като че от далечността
на много звезди и луни.
Като че, откакто съществуваме,
сме в очакване,
но още не сме се срещнали.
А самото очакване на любовта
е вече среща…
Къде е нашата среща?
Разкъсва се непокрито тялото ти,
разкъсва се под потона на нощта
между ноктите ми твоите гърди.
Разкъсва се всичко от моите пламъци
освен завесите, които крият от тебе
това, което обичам.
Колкото по-упорито пия от тебе,
толкова по-жаден оставам.
Къде е любовта ти?
Къде е голото ти сърце?
Затварям след тебе вратата на нощта
и след това прегръщам вратата,
целувам в нея сянката си,
спомените си и тайните
и пак те търся в моите огньове.
Не те намирам.
Дори пепелта ти не намирам.
Ще хвърля себе си в пожара,
ще хвърля всичко скрито и открито.
Искам те.
Убий ме, за да те почувствам,
убий и камъка в себе си.
С шепа кръв, със свой огън
изгори сама себе си,
без огън.

ТИ СИ ОТИДЕ

Ти си отиде.
След тебе денят стана залез,
като че ли някой открадна
сиянието на светлите му лъчи.
Полята снизени помръкнаха,
като тях помръкнах и аз.
За мене югът
натежа с есен,
оголиха се лозята,
загаснаха браздите,
замря шумоленето на върхарите,
замряха и пътищата в неочаквано мълчание.
Антимонът на очите ти
е тъмно пепелище на потушен огън,
който може да се запали само от сърцето ти,
и от въгленчетата на гърдите ти.
Той ме вика, когато се вглеждам,
но ти си като угаснал
вулкан от рози.
Ах, дано успея
да притегля очите ти
към утрото на деня, който върви
в кръвта ми.
Кое небе се пали
от трептенето на звездите?
Ти погледна към мене от дълбочините му
като облаците,
от вълнението на което никнат цветята.
Твоят поглед ме грабна
и ме отнесе към зелените брегове
на някаква река.
Потопих се и изгорях.
Загаси пламъците си,
о, поглед.
Сърцето ми е опънато към небето
като струна,
на която изпълнява песните си луната.

ЗАЩОТО СЪМ ЧУЖДЕНЕЦ

Защото съм чужденец,
защото любимият ми Ирак е далече
и сам съм тук в копнежи,
затова ли към него и към нея викам аз:
- Ирак!
На моя вик отеква плача.
Чувствувам, преминал съм далечността
на един мъртъв свят,
който не отговаря.
И когато прегръщах клоните,
от тях падаше
смърт.
Смърт и камъни.
Камъни, а не плодове.
И очите ми са днес камъни,
овлажнени от кръвта на моя вик.
Устните ми се превърнаха в скали,
а бегът на краката ми - в буря,
вилнееща в пустинята.