Тин Уевич

превод: Наталия Недялкова

Поетична проза

ПЕСЕН ЗА БИСЕРИТЕ

Човече, ти, който не си като всички останали, не носи сърцето си върху разтворена длан и не мисли, че трябва да показваш на сакатите всички съкровища на душата си.
Спомни си, че на дъното на дълбоките океани безброй бисери страдат в мидените си черупки. Никой не ги вижда, никой няма да ги види, може би дори и звездният път, който се оглежда във водата, и въпреки това Вселенската красота попива от хубостта им.
Те няма да блестят върху женска гръд, нито пък някога ще искрят в пръстени. Смъртните ни очи няма да видят бисерите, ала ние се досещаме, че те съществуват.
И се радваме повече да се загатва за перлата, отколкото бихме се радвали, ако тя е пред нас. Пък затова, човече, който не си като всички останали, не носи сърцето си върху разтворена длан и не мисли, че трябва да показваш простотата на всички блага на душата си.

——————————

АМНЕЗИЯ

Пълната забрава е онова състояние на щастие, блаженство, което мечтателите се стремят да достигнат, tabula rasa, потъване в нищото, в купела на човешкия дух и нерви. Амнезията е следвоенна болест, както и сърдечната болка, отглас на големите кризи.
Не са еднакви всички амнезии, защото и ние не сме еднакви лунатици.
Парамнезията е като жена върху острието на игла, в светла рокля, която ни маха с кърпичка, след като параходът спре да свири. Нашият маршрут е: Островите на щастието, благословени от Орион, Андромеда. Пътуването води към непозната синева, синевата се разпръсква в белота, в пяна на вълната и небето, което престава да съществува. Пътуваме, без спомени, без усещания, без памет. Пътуваме, без себе си. В същата онази сцена, в която сякаш вече сме били.
Но има различни видове забрава, различни начини да се изгуби връзката. Опиум, филми. Миналото все повече и повече се превръща в мъртва буца пръст, окови, бягаме от миналото. Светът е голям, а нищото и празнината се увеличават.
Отстъплението е в посока на нирвана. Там, където хватката е отслабнала, забравата настъпва и се шири. Забвението улавя всички неща, които остават без поддръжка и подкрепа. Тъй като забравата се разпростира толкова много, разбираме, че много от нещата не са трайни. Те не се задържат, не се съпротивляват.
Забрава… Клещите се отварят. Отвъд забравата няма спокойствие… От забравата извира безпокойството, както това се случва с наемател зад заключената врата, който не може да излезе.
Забвението му е отнело ключа. В стаята самотникът е неспокоен, той търси изход, търси ключове, за да се измъкне извън стените и блъска, блъска по вратата.
Самотниците се лутат в подземието на забравата, но не получават отговор. Тежко им е да изпредат преждата там, където тя се е скъсала, а паметта на болния не е магична нишка, която продължава да се извива, сякаш никога не е била отрязвана.
Нови хора… Виждате ги в паркове. Забравени, потънали в забвение. Един от тях се връща от разходка, усмихва се и му се струва, че е станал жертва на дълга, дълга хипноза.