Димитър Костадинов

На 30.09.2020 г. българският писател Никола Инджов щеше да навърши 85 г. Да си спомним за него!

Предговор към книгата „Никола Инджов. Литературна анкета”

Да пътуваме с Никола Инджов е достойнство и сакралност. Да пътуваме в Никола Инджов е мъдрост, умереност, справедливост и мъжество и заедно с това вяра, надежда и любов. Чрез тази анкета ще можете да го сторите.

Никола Инджов е  поет, белетрист, публицист, есеист, журналист и преводач  от испански, португалски, руски, сърбохърватски… Пропътувал е надлъж и нашир Земята. Да бъдеш с часове и дни сред световни музеи и художествени галерии -  “в тези светилища на духа” -  е стопроцентово неповторимо щастие.

И споделя: “Имах шанса да разглеждам Британския музей в Лондон, Лувъра и Центъра “Помпиду” в Париж, Антропологическия музей в Мексико, Музея на индианското злато в Богота, криптата на Ватикана, статуите на атлантите в Тула, галерия “Прадо” в Мадрид, музея “Гугенгей” в Ню Йорк, Космическия музей във Вашингтон, Пушкинския музей и Третяковската галерия в Москва, Ермитажа в Санкт Петербург, музея на художника и музиканта Чурльонис в малкото литовско градче Друскининкай, музея на войната в Сайгон, академията на виетнамската поезия в Ханой, Матенадарана в Ереван…”

И продължава да споделя: “Скитал съм с разискрени от възхита очи из великите храмове на човешките богове в Истанбул, Дамаск, Луанг Прабанг, Суздал, Казабланка, Ескориал, Вашингтон, Актопан, Киев, Ватикана, Псков, Ечмиадзин, видях железните грузински икони и желязната българска черква. Съзерцавал съм архитектурни чудеса като Тадж Махал, черквата Покров на река Нерл, град Бело Оризонте, кулата в Торонто, катедралата “Светото семейство” и Каза Мила в Барселона, Статуята на свободата, скалния манастир Карни Кехард, градчето на ювелирите Таско. Кракът ми стъпи и по легендарни исторически руини: Партенонът, Вавилон, замъкът във Фамагуста, Колизеят, Мачу Пикчу, Чичен-ица, Паленке, Ушмал, Самарканд…”

И всичко това в никакъв случай не са екскурзиантски пътувания. Всички това е едно Духовно пътешествие. Пътешествие към земни и свиши знаци и символи за истинския смисъл на човешкото живеене. Пътешествие не за развлечение, а пътешествие в себе си. Пътешествие към земни и свиши Познания. Многократно Пътешествие, предварително прегърнало достойнствата и сакралността на пътешествия, подобни

на пътешествията на Еней, Одисей, Орфей, на Данте, на Розенкройц или на Никола Фламел, на Принца от Изтока в Деянията  на Тома, на светите братя Кирил и Методий и техните ученици Климент, Горазд, Наум, Сава и Ангеларий, на… Всъщност на всички митични и реални личности преди и след Христа, които са се стремили към Познания земни и свиши.И заради себе си, и заради родовите си корени, и заради цялото човечество.

Я ми кажете кой български писател - и от отдавна утвърдените класици, и от съвременниците - е пропътувал, изскитал, минал по “Духовните светлини” на толкова страни, вдишвал и издишвал “с разискрени от възхита очи из великите храмове на човешките богове”, очевидно и мисловно се е учудвал на вечни архитектурни чудеса и легендарни исторически руини? Няма такъв писател. Единственият е Никола Инджов.

И много от тези”знаци и значимости” на земното живеене той ги “известява” с личностна творческа позиция, с български и общочовешки проникновения, със свише подадене в публицистичните си книги, които имат и есеистични, и белетристични нюанси. Тези книги са: “Сантиментален марш”. Книга  за СССР.1970 г.; “Кубамар”. Книга  за Куба.1974г.; “Лотос, винтовка, рало”. Книга за Лаос.1977 г.; “Висоти и подножия”. Книга за Армения.1977 г.; “Всекидневно човечество”. Есеистика и публицистика.1984 г.; “Отдалече път и надалече” Есеистика.1987 г.; “Пее среднощ, призори плаче”. Книга за Америка.1991 г.; “Дяволите от Рая”. Книга за пирати, корсари, фли6устери, буканери, негрери.1998 г.

И пътуваме  по целия свят заедно с България, заедно с българските борби и победи, революционна и духовна сила и извисеност. Затова отбелязвам и “Ден днешен”, и “Всекидневно човечество”, и “Отдалече път и надалече”.

Потомък на тракийски българи, бежанци от с. Манастир, Гюмюрджинско, писателят Никола Инджов още през 1959 с провиденчески порив изрича рефренно: “И аз със бяла риза/ минавам по света!”

И той наистина оттогава насетне “минава по света”. С бяла риза - символ на чистотата и привързаността на човека и поета Инджов с библейска дарственост и доброта да дарява хората с красота в човешките взаимоотношения и с  бяла, чиста, “ослънчена” Поезия. Пътува, пътешества един божи”странник” с българско потекло, един божи “вятърничав скитник” с български добродетелни промисли. За да се родят великолепните стихотворения и поеми със свиши промисли: “Хабанера”, “Случаен спомен”, “Марианао, град за мене…”, “Свободен стих”, “Ескимоси”, “Карамфилите на Испания”, “Каменната маска…”, “Бразилска мелодия”, “Кипър”, “Русия, вечерна песен”, “Приписка към дневника на Че”, “Безкрайни и безименни народи”, “Странник”, “Година 1979″, “Вятърничав скитник”, “Големите реки”, “Вечерна солунска мелодия”, “Спомен за света”, “Вестоносци”, “Дългосвет”, “Избор на звезда”…

Минава и по някогашни, и по сегашни български пътища. Минава през себе си, по своята памет, през своята памет на българин с участта на тракийски бежанци от Беломорска Тракия. И ще сътвори неповторими стихотворения със свой собствен Дух. Дух, който съвсем естествено роднинства с Ботевския порив към “равенство, братство и свобода”, с Вазовската всеобемаща народопсихология, с Яворовото нежно и страдалческо чувство към родина и съкровено близки хора, Пенчо-Славейковата философия за човешкия живот и смисъла на “живеенето на Духа”…

И ще сътвори “Възречени от Манастър”. И ще разберем какво означава “викът на кръвта на тракийския род” на Никола Инджов. И аз още повече разбрах “викът на кръвта ми”. И съпругата  ми разбра още повече “викът на кръвта си”. И децата ми разбраха още повече “викът на кръвта си”. И мои сродници, и сродници на съпругата ми разбраха още повече “викът на кръвта си”. Като потомци на тракийски българи - бежанци.

И когато попитах писателя как се вмества душевността, пресътворена  във “Възречени от Манастър”, в днешния интернетен век, той ми отговори: “Виртуалното пространство наистина изглежда безродно, но едва ли е електронна експозиция на космополитизма. По-скоро там се долавят характеристиките на хора, сливащи се днес в едно човечество. Което означава, че виртуалното пространство е и време. Тракия е нещо подобно - тя е единственият геополитически регион в Европа, където столетия наред са живели в житейско, морално, езиково и т.н. взаимодействие три народа - българският, турският и гръцкият, както и забележими етнически общности - албански, арменски, еврейски. Интернетният век в този смисъл е особено превъплъщение на реален предишен свят.”

След кратка вглъбеност пак го разговорих: “Събитията,които описвате в трите пролога, са трагични за всички балкански народи. Не се ли повтарят подобни събития и днес?” Той се позова на  точно подбрани цитати и накрая обобщи: “Моят роман е книга за тракийските бежанци - и за всички бежанци през живота ми.”

Този роман - “Възречени от Манастър” на Никола Инджов - заслужава да бъде преведен не само на балканските езици, а и на всички най-известни световни езици. Надявам се, че това ще го сторят в най-скоро време високостойностни преводачи.

И романът “Възречени от Манастър”, и поезията му, и публицистиката му, и жизненият му и творчески път, и преводаческото му изкуство са сравними единствено със съвременни световни писатели, които вече са наградени с Нобелова награда за литература. Казвам го аз - литераторът Димитър Костадинов, който вече 35 години общува с книгите на носители на Нобеловата награда за литература и съм издал  поетична книга със заглавие “Насаме с нобелисти”. А Никола Инджов е общувал на живо с  немалко носители на Нобеловата награда за литература на езиците, на които те сътворяват своите произведения.

Аз изпълних за сравнително кратко време своя дълг към “моя български Нобелов лауреат за литература”.

24 май 2002 г.

гр. Бургас