Литературен свят

ЕСЕТА

АВТОБИОГРАФИЯ В ТРИДЕСЕТ И СЕДЕМ РЕДА

Роден съм на 3 февруари 1930 г. в с. Замой, разположено недалече от град Секешфехервар. Посред една мразовита, люта зима и в разгара на също толкова сурова икономическа криза. Родителите ми бяха бедни селяни, протестанти. Материално притеснени, но непоколебими във вярата и убежденията си. До дванадесетгодишна възраст живях като щастлив малък дивак. Дете на природата, растящо на воля. Имах предимно пасторална представа за света. Дори и сега не мога да си представя лятото без шумоленето на сламата, без прашните салкъмови дървета и дремещите кокошки. Веднъж преди години ми се случи, ей така, докато стоях на брега на Мексиканския залив, да чуя как в пяната на разбиващите се високи морски вълни цвърчи ято скорци. През Втората световна война пораснах почти за един ден. Пораснах? По-скоро бих казал с горчивина, че станах „модерен”, „универсален”. От при „свирещото на хармоника” стадо волове се озовах в непосредствена близост до „органа на Сталин”*. От идилията - във водовъртеж от катаклизми. От декември 1944 г. до ранната пролет на 1945-а родното ми село седемнадесет пъти смени господарите си. След като фронтът се измести, две седмици погребвахме хора и три седмици - убитите животни. Сетне цяла година заривахме окопите и подземните бункери. Войната в Босна пробуди у мене отново кошмарните спомени. Покрусата и възмущението родиха първите ми писания. Доколкото си спомням, в тях моралните стойности преобладаваха над естетическите. Средно образование завърших в много стария Реформаторски колеж в Папа, след което девет месеца се размотавах в Института по руски език към университета. Последва бягство от всякакъв догматизъм и от прекалено назидателната педагогика. Казано накратко, аз съм автодидактичен, т.е. самоук интелектуалец. Досега имам повече от трийсет издадени книги - поезия и проза. Бих добавил и шестте сценария за игрални филми, които написахме съвместно с Ференц Коша и Шандор Шара. Сред тях са „Десет хиляди дни”, отличен с Голямата награда на Филмовия фестивал в Кан, „Подхвърлен камък”, „Снежна буря”, „Няма време”, „80 хусари”, „Трън под нокътя”. Ще спомена и документалния филм в пет части на Шандор Шара „Барабанен огън” (посветен на донската катастрофа), в чието създаване имам известно участие. Книгите ми са преведени на двадесет и пет езика. Различните жанрове от самото начало ме насочиха към един проблем: в голямата война на обезличаването да се запази на всяка цена присъствието на личността, на лирическия Аз в света. Защото напразно биха ставали чудеса на земята, ако ние сме престанали да се интересуваме от тях. Напразно морето би стигнало до прозореца ми, ако аз, домакинът, вече не зная нищо за себе си.
——-
*„Органът на Сталин” (на немски „Stalinorgel”) е прозвището, което немските войници дават на съветската реактивна система за залпов огън БМ-13 „Катюша” от периода на Втората световна война, визирайки звука, издаван от летящите снаряди, както и донякъде външния й вид. (Бел. прев. - Л. Л.)

УСЕЩАНЕТО ЗА БЕЗКРАЙНОСТ

Защо пиша ли? И досега не намирам точен отговор на този въпрос, но подозирам, че и занапред няма да мога да отговоря. Не защото подбудите ми са заплетени и смътни, а защото са многообразни, дори противоречиви и често аз самият съм изненадан. Сега например се мотая край провинциалната си дървена къщурка, порутена от зимната буря; наблюдавам свлеклите се в снега керемиди, съборения покрив, спомням си за войната, за множеството развалини, сред които израснах, но дори когато изследвам символичните декори на злощастието, не скърбя за понесените загуби. Напротив, някакво познато упорство напира в мен: всеки поет живее от загубите си и това благотворно съзнание освобождава от моментното притеснение; неволно си мисля за онази лятна змия, която през август миналата година се появи неочаквано в градината ми, огледа района, започна да души около дърветата и едва когато приятелката ми се приближи, се скри в едно остаряло изкорубено черешово дърво. На драго сърце бих опоетизирал тази целомъдрена модерна библейска сцена. Защо тъкмо нея? И защо тъкмо сега? Вероятно заради напрежението между сезоните. Кой знае?! Сякаш чувам шумоленето на сухата трева, по която пълзи змията, докато птици се реят високо над градината, а от човките им се развяват огромни жълти ленти, стигащи чак до земята. Имам чувството, че прониквам в небето, в плановете господни и се разгорещявам от карнавалното оживление на лятото…
Вероятно на човек му се иска да пише, да, иска му се, защото писането не е по-различно от усещането за безкрайност. Усещането за безкрайност във всевъзможни разновидности. И радостта не е истинска радост, ако няма надежда, и смъртта не е истинска смърт, ако с нея не си отива и светът. Когато пиша, аз съм свободен, по-свободен отвсякога. „Животът поначало е загубена игра - признават мнозина от творците писатели, - но за щастие писането предлага известна утеха или компенсация за загубата”. Това е болезнена и горчива мъдрост, която човек някак си би приел със съзнанието си, аз обаче никога не съм смятал писането за компенсация. Който създава, не замества и не компенсира нищо и никого, напротив: узаконява нови условия и нови потребности, нов стил и така по всяко време възпира упадъка.
Това, което изрекох на един дъх, изразява до голяма степен мислите на живеещия в дебрите на стиховете Робинзон. Поетът, който, давайки глас на своята скромност, може да живее единствено от пълнотата: дори в най-дребния детайл формулира виждането си за цялото.
Авторът на проза и есета обаче, който е другият Аз на този Робинзон, неговият дневен и систематизиращ Аз, е способен да даде много по-ясни отговори на въпроса, защо пише.
Да навлезем направо в същината.
Тук, в Централна Европа, провежданата след войната политика на одържавяване е опит да се национализира почти всичко: личността, езикът, въображението, миналото, бъдещето, усмивката, дори и формите на съпротива. В продължение на 30-40 години тя е осъществявана грубо, след това фино, внимателно, с обещания, но непоколебимо. Никак недолюбва независимите хора, защото ги смята за бунтовници заради самото им съществуване. По този начин политиката се противопоставя и на собствените си „интереси”. Да, но за легитимирането на властимащите все пак е необходимо показно афиширане на някои ценности, които създават впечатление за независимост. За такива са смятани спортът, литературата. Всеизвестно е, че в Унгария през последните столетия - с изключение на един-два революционни периода - се провежда предимно консервативна политика, докато литературата ни е с лява ориентация, ако мога да си послужа с това опростено сравнение. И тази традиция се запазва дори в годините на кръвопролития. Оттук води началото си и ласкателният за писателите парадокс, че в Унгария се отдава чест на написаното слово, на поетичното безпокойство, а политиците често оценяват най-високо това, което най-строго забраняват.
Литературата заема особено място в обществения живот и ролята, която тя играе, не е само идейна, но и практическа. Без увъртане смея да кажа, че изискването да се говори истината - макар и завоалирано - се проявява обикновено в литературата. Печатът може и да лъже: да преувеличава и омаловажава; политиците може да лавират, да представят действителността в друга светлина - те имат и картбланш за това, в литературата обаче шикалкавенето означава незабавна смърт. Истините не само се уединяват в литературата, но и - водейки семеен живот - раждат нови истини. Признавам колко опияняващо е чувството, когато тъкмо по време на писане човек прозре нещо и успее да го изрази в писмен вид. В такъв момент писането е висша проява на мъжество.
В нашия политически и географски регион обаче писателят е принуден да твори и заради неща, които са равносилни на таен аскетизъм. Когато споменавам въпроса за майчиния език, визирам съдбата на унгарското малцинство. Близо три милиона унгарци живеят извън пределите на страната. Повечето от тях са в Румъния и Чехословакия. Политически и екзистенциално те принадлежат към съседните държави, а майчиният език и културата им ги свързват с Унгария. Следвоенните мирни договори им гарантираха какви ли не фиктивни права, за да могат да понесат този двойствен живот. Впоследствие страните наследници постепенно ликвидираха тези фиктивни права. Тяхната цел е пълната асимилация на унгарската малцинствена общност. Показателен пример за замирането на обучението по майчин език е фактът, че до 1958 г. унгарците в Румъния си имат университет и редица висши училища, а след отчаяна двайсетгодишна борба успяват да си запазят всичко на всичко едно средно училище, в което се изучава унгарски.
Възможно ли е писателят да твори на унгарски без чувство за вина и отчаяние, след като знае, че заради езика, на който пише, мнозина са унижавани и осъждани на тиха духовна смърт? Европа дълго време не вярваше на историите за газовите камери. Днешна Европа също не вярва, че духовното убийство на малцинствата се осъществява посред бял ден, в сянката на усмихнати лица и привидно благородно политическо поведение.
Ето защо към писане ме тласкат не само всички морални и естетически подбуди, но и непосредствената обезвереност: дано успея да напиша на родния си език - унгарския - такива изречения, които ще могат да говорят и вместо осакатените духом. И нека не вярваме отново само на мъртвите за непонятните и ужасни истини в живота.

ОТДАВАНЕ И ОСЪЖДАНЕ

Когато в Съюза на писателите ме помолиха да разкажа за придобития по време на работата ми опит и да споделя нещо за призванието и занаята, изведнъж ме обзе ужас. Беше толкова неочаквано, че в съзнанието ми изплуваха всякакви други спомени, само не и за работата ми. Всъщност и сега не мога да си спомня.
Ни бих искал от това да си направите заключението, че съм участник в маскен бал и смятам поезията за нещо обвито в мистика или, казано с думи прости, за магия, за дяволско дело. Не. За мене писането на стихове засега е просто форма, нещо като случаен начин на изразяване и възможност. Но не изначална! По-скоро само допълнение към моя живот. Колкото и странно да звучи, в повечето случаи се чувствам поет не когато пиша стихове, а когато не пиша. Преди стихотворството и след него. Веднъж в три часа заранта така се спусках по един стръмен насип, който водеше направо към Марош, че имах чувството, че в стремителния бяг и в сподавения радостен възглас има много повече поезия, отколкото в което и да е мое стихотворение.
Неведнъж съм си мислил защо е така. Защо между преживяванията ми и себеизразяването е зейнала такава непреодолима пропаст? Вероятно защото не съм истински талантлив - отговорях си аз. Но тъй като с нищо не се примирявам лесно, собственият ми отговор също не ме успокояваше. Продължих напред. Първото загърбено препятствие обаче ми откри перспектива за нови съмнения: възможно ли е - терзаех се отново с въпроси - все пак човек да притежава някаква способност, само че заради нагласата си да не е в състояние в днешния еднозначен, но доста объркан свят да попадне с едно завъртане на копчето на най-подходящата дължина на историческата и на поетическата вълна?
Когато преди три години започнаха да ме тревожат подобни проблеми, един хубав ден се събудих с мисълта, че след шестгодишното ми новобранстване в литературата трябва да захвана всичко отначало. Това Възкресение ми достави не само великденска радост, но ми напомни и за мъките на Велики петък.
Без да се оправдавам и да позирам, сега бих искал да споделя мислите на един започнал отначало поет. В действителност аз няма да правя признания за работата си, а за онова нещо в нея, което оставаше и остава в сянка, тоест което не присъстваше в нея.
Първите ми два тома са един вид опипване на почвата. В морален смисъл бих намерил някакво обяснение за появата им, но в художествен план - едва ли.
Започнах да пиша през ‘51-ва. Моят идеал беше Петьофи. Реализмът и революционността му можеха да бъдат най-добрата традиция за един начинаещ поет, ако в началото на петдесетте години атмосферата в литературата и в обществото беше здравословна. В нездравословна среда не може да съществува прогресивна традиция! В условията на несигурност негативно влияние оказват не само съвременниците, но дори класическите образци се деформират. През тридесетте години Ийеш, който страстно и категорично се противопоставя на времето, в което живее, успява да се свърже с Петьофи само защото е съвременник на Михай Бабич, Дежьо Костолани, Атила Йожеф, Льоринц Сабо, Пол Елюар и Луи Арагон. Благодарение на това, че е с тях и срещу тях, става такъв, какъвто е. Мисля, че при липсата на големи съвременни поети всякакъв поетически идеал е просто лабиринт. Суеверие и повърхностна информация. Една посредствена литература може да има изключителни образци, но от това нивото й няма да се промени.
Не искам да се боря с вятърни мелници, само ще се позова като аргумент на политическите и литературно-политическите отношения през 50-те години. Как можеше Петьофи да бъде истински образец, когато всеки велик поет, и преди всичко Той, смяташе стихотворението за жанра на пълната отдаденост и пълното осъждане?! Едва ли е било възможно в онези времена да се следва подобна арс поетика. Лавирането и дипломацията са средства на политиката, не на поезията. В статия и изказване има някаква възможност да се обясняваш, в стиховете може единствено да възвестяваш. Да умираш и да възкръсваш. Нека си спомним за стихотворението „Старият циганин” на Вьорьошмарти, в което има място и за надеждата, и за безнадеждността, тъй като и двете са силни човешки преживявания. Но в творбата те звучат достоверно само защото са проява на крайности. Без риданието на адската мелница визията за бленувания празник би била само евентуален завършек.
Дали в онези времена при нас е можело да се дават такива крайни формулировки? Едва ли. И все пак смятам, че тази необходимост се проявява с огромна сила и специфичен лиризъм във виденията на Ференц Юхас и Ласло Наги в унисон с техния темперамент.
Особеното е, че „Старият циганин” - това велико стихотворение - е изградено само от общи фрази, почти всеки стих е клише. В какво тогава се крие чудото, което го извисява? Вероятно в това, че се докосва до крайните страни на националното битие и на човешкото съществование и им придава абстрактен характер. А по своята същност големите въпроси за крайното винаги са общи фрази и клишета. Нашата схематична литература не си служи с отвлечени неща, не променя същини, а по-скоро само приема политическите абстракции.
Но нека не говорим за нещо, което вече е минало. Аз го споменавам просто за да се очертае по-ясно пътят, който поех и по който продължавам да вървя.
Докато пропадах в ямите, осъзнах, че от идеала за пълната отдаденост и пълното осъждане е останала единствено носталгията, защото през изминалите години само постфактум можех да се отдам на доброто и да осъдя злото. Но дори и тогава не напълно, тъй като създадената постфактум формула също се променяше. Времето и преживяванията не бяха в синхрон помежду си. Единството им можеше да се прояви само в противоречията на моята младост. И когато осъзнах това, трябваше да видя, че тази пряка обществена поезия, в която се бях заклел на младини, е за мен непроходим път. Заради моите способности или темперамент.
В скоби ще спомена само, че когато моят собствен провал излезе наяве, по вътрешната повеля на унаследения ми обществен интерес започнах тайно и тихо да пиша проза. Чувствах, че на новото поприще ще имам по-голяма свобода на действие. Ще мога да давам навременни и по-директни отговори на въпросите за протичащите в обществото процеси. В прозата виждах възможност да изразя себе си, но и в стиховете си не се отказах от обществения интерес, макар че не можех да го проявявам на високо ниво. Завиждах на всеки от по-възрастните или по-младите, който се доближаваше до въображаемата ми потребност. От опитите им, които имаха различен успех, и от собственото ми поражение стигнах до извода, че при нашите условия лириката трябва изцяло да се преобразува. Досега борбата срещу съществуващата система превърна повечето от поетите ни в големи имена. Това бе най-единната традиция, която те си предаваха един на друг и ние я наследихме от тях. Но в книгите трябваше да настъпи обрат! В променените времена тъкмо стремежът за отъждествяване със системата се превърна в историческа необходимост. За съжаление, това до голяма степен бе невъзможно, тъй като днес вече е пределно ясно, че пълното идентифициране със системата невинаги означава срастване с идеята. Ако ставаше дума само за класова борба или просто за някакво половинчато положение, човек дори инстинктивно би могъл да се осведоми, а мнозинството от поетите, според десетте заповеди на революционната традиция, нямаше да се запъват, а щяха да говорят в един глас от името на водещата революционна класа и да са единни в борбата.
Ще продължа да говоря изключително от свое име: аз не можах да се информирам. Вторият ми том е израз на несигурност, бягство. Може би имах нужда от това заблуждение? Подозирам, че е така. Трябваше да завърша училището на безпомощността, за да осъзная, че другаде следва да търся източниците, извора на социалистическата поезия.
От началото на ‘58-а година в мен се зараждаха все повече надежди. Можех да проследя възможностите за яснота в обществото не само чрез изявленията, а и чрез начина, по който се формираше практическият живот. Разбира се, и това не ми донесе пълно успокоение. За безпокойството ми обаче имаше причина и от друг характер. От една страна, в мен се засилваше надеждата, от друга - нарастваше безнадеждността, която хвърляше тревожните си сенки не само върху земята, а и върху всяка точка от небесната география. Изпитвах някакво неописуемо отвращение към философията на безцелността заради адамовото положение, в коeто се намира обладаното от натрапчиви идеи човечество. И започнах да предчувствам, че новата социалистическа поезия трябва да има по-големи амбиции в сравнение с лириката, свързана с останалите периоди. Ако социализмът е универсална програма на цялото човечество, то и поезията би следвало да постигне тази универсалност. Непрестанно чувах да отекват във времето варварските и тържествени нотки на „Старият циганин”. И макар все още да не можех да пиша стихове, знаех, че тази универсалност означава човечеството да скъса с досегашната си история, която до ден днешен не е нищо друго освен непрекъснат низ от войни, поредица от апокалиптични явления. На настоящия конгрес отново формулираха идеята за съвместното съжителство. Тази идея е поне дотолкова универсална, доколкото и борбата, която предполага. Знам, че политиката и поезията разполагат с различни средства, пътища и клопки, но поради собствените си възможности и задължения аз поех по пътеката на поезията. В една предишна статия се постарах да дефинирам, макар и откъслечно, че една от най-важните задачи на социалистическата поезия е да внушава не само абстрактна вяра или целенасочени идеи, но и да вдъхва желание за живот; наред със страха, който също е част от човешката култура, както например жаждата за свобода, да ни научи да обичаме земята. Да ни научи да забравяме и заличаваме всичко, което предварително създава такива спомени за неизживяното все още бъдеще, от които човешките действия изглеждат напразни. Ръководех се от древната идеология на удивлението и радостта. Призовавах приятелите да пишем стихове, от които да струи идеята, че изпиването на чаша вода, поглеждането към Слънцето или пък свистенето на ракети в небето представляват същото преживяване като радостта от играта или от любовта.
Това, разбира се, е само първата стъпка. Идеологията на удивлението и радостта не са достатъчни. Поезията трябва да „обзаведе” вселената с нови преживявания, мисли и идеи, които да направят излишен спомена за религията.
Много хора казват, че науката и техниката ще изземат тази роля на поезията, но ще я изиграят в друг сценичен костюм. На мен това обяснение ми се струва погрешно. Знам, че и двете могат да се похвалят със собствените си адаптивни чудеса, които са временни - отколе е известно, че по-голямото чудо поглъща по-малкото, - и служат само за да илюстрират чудото на човешкото съществование. Не бих искал да бъда разбран криво и от думите ми някой да си извади заключението, че това е програма, която изпраща борбата в изгнание и крие библейските витиевати слова на някаква чудодейна религия. Напротив. Тази програма наистина би вдъхнала сили за борба, която по-добрата част от човечеството сега трябва да поведе срещу всяко безумие и разруха.
Преди една година излезе стихосбирка на Пол Елюар. От предговора на Луи Арагон разбрах, че веднъж е бил посетен от приятеля си. Спорели и в разгара на спора Елюар го попитал какъв превод има на „Робинзон Крузо”. „На Петрус Борел” - отговорил Арагон. Елюар взел книгата от лавицата и потърсил главата, в която Робинзон анализира положението си, условията на живот и се старае да се убеди, че съдбата му не е от най-лошите. На принципа „приход-разход” точка по точка героят прави разчет на унизителните си поражения и на радостите, които може да им противопостави. „В повечето издания на романа тази част липсва, защото била скучна”- казал Елюар. За него обаче тя била най-вълнуващата. Признавам си, след неговото откритие - и за мен. Изпитах същото чувство като при откриването на стихотворението на Вьорьошмарти. Елюар, подобно на Вьорьошмарти, пресмяташе случаите на безнадеждност и надежда. На добро и зло. По неговия пример все по-убедително твърдя, че модерната поезия трябва да прави точно това. Да инвентаризира злото, за да можем накрая да го включим в сметките. „Да заприходим това, което бе в наш минус” - пише Елюар. Това е велика мисъл: арс поетика не на отделен човек, а на всички нас, на цялото човечество.
Като премислих, осъзнах, че мога да търся поетични идеали само в поети, които са изповядвали или изповядват тези принципи. Тоест кръгът се разшири. В непосредственото ми полезрение влязоха не само Петьофи, Ади, Атила Йожеф, но и Лорка, Елюар и редица други поети. Критиците, които пишат за ролята на традициите, трябва колкото се може по-скоро да обърнат внимание на това обогатяване, на тази промяна.
От казаното дотук вероятно става ясно, че когато се озовах в задънената улица на новото начало, се терзаех не от грижи за формата, а предимно за същността. Сега вече би било добре да се знае дали не говоря за прекалено отвлечени предположения, и ако не - дали имам талант да осъществя всичко това. В третата ми стихосбирка, от която липсват някои написани и ненаписани стихове, вече се съдържа отговор на тези съмнения, макар той да е доста неясен и накъсан.
Не е изключено след това ново начало за пореден път да прозра, че и то не е било последното. За щастие, не се боя от изкачването на върхове: в духовния живот също търся главоломните пътища. Обичам да губя и да печеля ако не с еднаква радост, то с едно и също вълнение. Не само завоеванията ми носят усещане за свобода, но и пораженията. Често си мисля, че моята свобода започва там, където на мнозина им се завива свят и ги обзема страх; там, където суетата, успехът или скроеното по моя мярка простимо притеснение не ми създават пречки. С готовност приемам и провалите си - не само като назидание за мен, но и за другите. [...]

1961 г.

ЯСНИЯТ ФОН НА РАЗДВОЕНИЕТО

Ако един ден се науча да живея, бих се отказал от литературата. Бих захвърлил белите листи, които всекидневно ме обсебват и тялом, и духом, както варовата яма мъртвеца. За четене - също не бих чел нищо, защото едва ли ще имам нужда от разкрасените спомени на другите. Камъкът ще си е камък, птицата - птица, а не символ на щастие или нещастие. Стиховете ще са сътворени от тялото ми - самото съществуване ще е поезия. Дълги, елегични стихове ще са пътуванията в здрача, когато в избрания от времето момент пробягва влак между хладните ливади, а дърветата са разпръснати като божии твари по време на паша.
Но това е абсурд. Камъкът никога не може да бъде само камък, птицата никога не може да бъде просто птица, защото за червеите и насекомите те са безчувствени убийци, но за човека са нежност, вик в ранни зори. Съществуването също не може да бъде поезия, защото съществуването е всичко: Аз-ът и себеотричането.
Нищо не доказва потребността от литература по-добре от вечното раздвоение у писателите: да пишат, за да сложат край на литературата. Да редят една до друга думи, изречения, идеи, оправдани и неоправдани емоции, за да се изгради един свят, който вече не прилича на себе си.
Това очевидно противоречие е основната, единствена и абсурдна предпоставка за писателска дейност.
Раздвоението тозчас би изчезнало, ако творбата можеше да е еднаква с крайната си цел, но дори и най-великите произведения са просто плод на въображението, мигащи светофари и в най-добрия случай могат да бъдат идентифицирани само с отправната си точка.
Ограничеността на творбата е трагичен провал, задънена улица, половинчато решение, но поради напрежението от неуспеха тя е и предпоставка за предотвратяване на провала. В този повратен момент ограничеността се превръща в инструмент за действие: тишината - във възглас, богохулството - в човешка молитва, поезията - в истинска емоция и смисъл.
Следователно многократно споменаваното вдъхновение не е нищо друго освен нервно напрежение от постоянното пребиваване на границата на две състояния. Не е тайна, нито чудо, а драматична готовност.
Някога гледах на поезията като на средство за удивление, като на златна верига, която ни свързва със света. Макар че умението да се учудваме е също вид връзка, това схващане вече ми се струва детинско. Който може само да се диви, остава малко встрани от всичко: помага да се породят състояния, да се изпита благоговение и удовлетворение и така забавя кръговрата в природата. Поезията сега е всичко за мен: очакване, сбогуване, бъдеще, нежност, невежество, борба, присъда.
Без тези неща няма обективност.
Под обективност, естествено, нямам предвид безпристрастността на административните съдии. Обективността в моя речник съвпада с понятието драматичност. Противопоставяне на възможности и абсурди, сподавен диалог между липсата и нуждата.
Откъдето и да подходя към моето призвание или професия, все стигам дотам, че истинският дом на писателя е бездомността, състоянието на изгнание сред всичко, а драмата е неговата уравновесеност.
Тези мисли могат да бъдат погрешно разбрани и да хвърлят в смут хора, у които вместо диалектика живее почит или героична симпатия към писателите, а вместо размисли - закоравели предразсъдъци. Писателят не се нуждае от съчувствие или симпатия, а от свободата на читателите. Той може отново да я извоюва само ако успее да се избави от собствената си субективност и да се преобрази в „приемлива” и за другите личност. „Аз - това е винаги различно” - пише Артюр Рембо. Това означава, че да бъдеш свободен, е същото, като да освободиш някого. Да отнесем този закон към писателя или читателя, не е игра на думи, не е духовит словесен обрат, защото написването на една творба изисква също толкова усилия, колкото и всяко друго нещо, което може да промени живота на човека. „С усилието, което е нужно, за да се роди една творба - пише югославският писател Готовац, - може да се постигне абсолютно всичко”. „Разбира се, само в случай - продължава мисълта си, - че съзнанието за творбата е самият човек като цяло”.
Откакто гледам на литературата по този начин, без всякаква натруфеност, мисля, че най-важният проблем на жанра е как вложената в творбата енергия може непосредствено и без загуби да се превърне във всекидневно действие, в сила. Съзнателно ограничавам дотук и често споменаваното понятие „експериментиране”. Ето защо на драго сърце бих писал научни трудове на всякаква тема: както за едно трепване на лицето, така и за историята; както за любовта, така и за морала или неморалността на умората; както за необходимата безнадеждност, така и за въображението, лишено от блянове. Преди всичко защото за мен есето и студиите не допълват поезията или прозата, а ни подготвят за тях. Те формулират въпросите, чийто окончателен отговор се съдържа в стиховете, в прозата или в нещо, което изисква още по-голяма сила - в драмата.

1964 г.

ЗДРАВИ НЕРВИ

Да, денят може да започне и така: включваш радиото, но не го слушаш, после дърпаш пердето от прозореца, поглеждаш навън към покривите на къщите, към застаналите в бойна готовност комини, чакащи команда за разстрел, и не те е грижа каква опустошителна скука се е стаила между тях.
Да, денят може и да продължи така: бръснене, закуска и всичко останало. Без никога да питаш какво и защо трябва да се направи.
Прости прибори на масата: нож, цедка за чай, дървена лъжица, тенекиена чаша. Сред тях - висока солница с черна шапка, като че ли отива на помен. Да, това също е възможно: да оставиш вещите непокътнати, да ги оставиш в капана на насмешката, без пет пари да даваш за традициите на спазмолитичната смехотворност. И огледалото не бива да пипаш. Не трябва да го разбиваш, наплюваш или събаряш на земята. Нека блести на стената като някаква икона. Огледалото е залог за нашата любезност към света. Пред него се сресваме, за да се чувстват добре околните: съседите ни, нашите приятели, домоуправителят, кондукторът.
Късмет и нищо друго - упорито повтаряше Зрини. А аз не спирам да повтарям едно-единствено нещо: здрави нерви и нищо друго. Човекът се подготвя за отбрана, това е най-съвременният начин на борба. Вали дъжд? Тече таванът? Какво от това?! По стената избива селитра, а под кухненския шкаф се настаняват жаби? Какво от това?! Дядоколедовците мъкнат на гърба си яйчени гранати вместо шоколад? О, нищо, нищо! Защо да се заяждаме за такава нищо и никаква дяволия, когато в невидимото въздушно пространство летящи дядоколедовци носят водородни бомби? За какво ни е тук въображение, щура игра?! За какво са ни видения?! Отдавна вече не се плаша от никакви свои мисли - действителността е далече по-страшна! Здрави нерви и нищо друго! Който може да понася себе си, може да понесе и света.
За живота в крайна сметка може да се размишлява и така: войната си е война, мирът - мир, политиката - политика. И да се продължи така: което започне в понеделник, може и да свърши, но е възможно да отмине само понеделникът.
Който се надява, че с времето всичко си идва на мястото, че времето лекува раните, много се лъже. Времето не заличава нищо, то не оправя нищо - времето унищожава самите нас. Това е действителността, но и така може да се живее във времето.
Гордеехме се с двадесети век, вярвахме в него, тупахме се в гърдите. Векът на чудесата! На грандиозните мащаби! Приказката беше прекрасна, с огромна перспектива. Само за едно нещо забравихме - че темповете на растежа засегнаха не само доброто, но и злото. През двадесети век например не си струва да се лъже на дребно, защото никой няма да забележи. Има смисъл да се лъже само на едро, в съответствие с увеличените мащаби. По този начин лъжата се превръща в универсална ценност. Всеки ден на дипломатическата борса се отчита разменната й стойност.
Разбира се, и с лъжа може да се живее. Има я и толкова. Който лъже, иска да живее агресивно; който я приема - също. Невинните - индивиди и нации, които все още не познават този закон, стават герои и се инвалидизират.
Великите идеи на човечеството винаги са насочени към бъдещето. Указателните табели по пътя им са революциите. Но за съжаление, в наши дни бъдещето вече е подготвено за доста време напред, независимо от идеите, които го формират. Свобода? Истина? Право? И така нататък. С тези идеи днес се съизмерват не силните, а слабите. Истината им е нужна тъкмо защото са безсилни.
Ставам сутрин и зная, че светът е такъв. Защо да мисля за него по друг начин? Купувам си вестник, прочитам го, но не вниквам в написаното. И най-безпристрастният вестник е просто безпристрастен. Не ме предпазва от нищо. Най-много да ме разочарова по-бързо. Който пък не иска да ме разочарова, ме заблуждава. И така порочният кръг се затваря. Или може би личният живот, любовта? Не съществуват ли там правителства, велики сили, вестници? Нямам сили да продължавам. Здрави нерви и нищо повече. Млякото си е мляко, хлябът си е хляб. Дивакът възкръсва и се оглежда отново наоколо. Което става за ядене, го изяжда, което може да се хване, го хваща. Първата му гениална мисъл е, че с природата и вещите навярно ще успее нещо да започне, но с човешкото общество не знае що да стори. Този дивак ми е пръв приятел. Прави всичко като останалите, но от приятелски чувства към мен и той не обръща внимание на нищо. Знае, че съществува огледалото, знае и за какво служи. Познава спотаилата се между комините скука, нo остава безразличен към нея. Нещо повече, надува радиото, макар да не го интересува какво боботи. Той е човекът на бъдещето, защото неговите нерви са по-здрави и от моите.

1966 г.

БОЛКАТА КАТО ПРЕТЕКСТ

Зъбобол, спазъм на жлъчката, бодежи в гръбнака, счупване, изкълчване и кой знае още колко видове болка съществуват.
И това са само телесните болки.
Още толкова дебнат душата. Разочарование, измама, оплюване, самота, безплодна борба, притеснение, чувство за вина се приближават към нея с огнепръскачки и остри ножове.
Дали има градация между тях?
Йерархията на болките е по-необгледна и от феодалната система. На върха на пирамидата попада ту една, ту друга болка. Веднъж зъбоболът, друг път - ревността. Пулсиращият, пронизван от болка зъб трудно се побира не само в устата, но и в света. А от един-единствен пристъп на ревност като от токов удар се овъгляват дървета, огради, къщи, целият свят. Често болките са по-силни от танкови или ракетни войски. Александър Велики и Наполеон биха били просто редови сержанти в устремения към покоряването на света офицерски състав на болката.
Радостта никога не е по-голяма от индивида, болката - почти винаги. Какво ни помага да превъзмогнем болките? Да се справим с жлъчния спазъм и да преодолеем ревността? В миговете на страдание - нищо. Който все пак намира утеха в обнадеждаващи обяснения, лишава болката само от единия й компонент - времето. От продължителността, но не и от същината й.
Каква е същината й? Тя не може да бъде формулирана в изречения, също както и смисълът на живота.
Болката се ражда едновременно със света и живота. Световната болка - изчистена от модата на романтиката, хвърля първична светлина върху единството им, дори върху измеренията, в които светът и болката могат да бъдат равнопоставени. Същевременно езикът представлява закон: макар изразът да се свързва с определена епоха, това не означава, че след изтичането й ще изтече и валидността му.
Имало е болка в света и преди ХІХ век, има и сега, просто ние я наричаме по друг начин: отвращение, разочарование, адска скука, гинсбъргски вой…
Съществуват главоболие, стомашна болка, невралгична болка, душевна болка, световна болка. Няма единствено болка на Аз-а, въпреки че всякo разкъсване, прорязване и довеждащо до припадък страдание засяга един отделен индивид. „Боли ме, следователно съществувам” - пише Дюла Ийеш под заглавието на едно свое стихотворение, перифразирайки думите на Декарт. Знам, че нито казаното от Декарт, нито мотото на Ийеш са абсолютна истина, но за мен написаното от Ийеш е с повече тежест. Мисълта може да достигне размерите на света, но болката може да бъде и още по-голяма. Истински проницателни следователно са не логично мислещите хора, а страдащите, които се отдават на размисъл с цялото си същество. Без себепознание светът ще тъне в мрак. А да опознаваме себе си, ни учи най-добре болката, защото не можем да я прехвърлим на другиго.
Ако някой си мисли, че възхвалявам страданието, греши. Болката е само неопровержим претекст да изтъкна с по-голяма сила, отколкото е прието, съдбоносната роля на личността в света. Доброто, насладата, радостта - ако са естествени, не е необходимо да ги приемаме, докато болката, понеже е против нас, сме длъжни всякога да понесем заедно с враждебните обекти в света, с политическите, историческите и разни други обременености. Болката - или обсебващата до болка идея - е бойното кръщение, в което индивидът решително се изправя срещу битието и е принуден да избира между примирението и действието, между съзерцанието и бунта. Без този личен избор не би имало свят и нищо не би могло да функционира.
Скандална, но все пак неминуема истина е, че най-много сила се изисква не за създаване на нещо ново, а за понасяне на най-голямото страдание. Следователно болката си остава най-чувствителният сеизмограф на количеството сила, скрита в индивида. Все още страданието разкрива най-ясно човешкия копнеж по безграничното, оная непризната жажда да подчиниш всичко на собствената си воля. Страданието е липса на действие, липса на съществование, или сподавеното присъствие на свободата.
Християнството определя страданието като основно състояние на земния живот, а задгробния свят - като свобода. Превръщайки драмата в приказка, извършва драматургичен грях, който продължава вече две хиляди години. И вместо да накара индивида да се обърне към самия себе си, го обръща към Бога, макар че да се заобиколи личността, е все едно да се заобиколи действието, или по-точно казано - спасението.
Според Дьорд Балинт Атила Йожеф е бил не само гений на поезията, но и гений на болката. Като говори отделно за поезията и болките на твореца, Балинт не иска да събуди към него наред с възхищението и християнско съчувствие, а тъкмо обратното - стреми се да бъде точен и обективен. Понеже атилайожефската болка разкрива не безсилието и черногледството на личността, а жаждата й за пълнота. Идеите „Равнявай се с вечността” и „Частица от света съм, съществувам” не са поетическа програма, а човешка. Индивидуална програма, която обслужва лични интереси. Тези идеи - дори да не могат да се осъществят, са съизмерими с всеобщата болка. Болка, която представлява изпълнено със страдание действие, невъзможност да откажеш; болка, чиито мащаби изразяват не само това, за което се отнасят, а и самия индивид: едноличната му връзка със света, копнежа, на който е подвластен. Идеите на Атила Йожеф разкриват възможностите, болката му - невъзможните неща, тоест онова, което тласка духа към най-много усилия и го въвлича в най-изтощителното приключение.

1967 г.

ВЪПРОСИТЕЛНИ ЗНАЦИ

Още преди много време един от моите критици ме упрекна, че прозата ми е изпълнена с въпросителни знаци. И когато разказвам, и когато размишлявам, съм се опирал на тях, както трудноподвижен човек на своя бастун.
Тогава забележката ми се стори духовита и изразителна; дори от благодарност му стиснах ръката.
Днес вече я смятам за празна идея.
Особено откакто надигнах глава изпод собствените си писания, виждам, че не само в тях, но и в тези на другите са все по-малко въпросите, които предизвикват гърч. Неутрални запетаи, точки, точки и запетаи и жаловити възклицателни знаци прокудиха питанките.
Заедно с тях сякаш прокудиха и нещо друго. Преди всичко онова вълнение и напрежение, което само жизненоважните въпроси могат да предизвикат и да ни държат под пара. Защото питането, разпитването, дори съмнението много рядко означават неосведоменост, а по-скоро това, че питащият очаква да получи отговор от безброй места. Ето защо аз смятам презрените и заподозрени въпросителни за най-демократичните препинателни знаци. Който пита, разчита на участието на другите, толкова им вярва, че дори настоява да му помогнат. Който задава въпроси, подтиква към солидарност и съвещателност, желае да свърже миналото с бъдещето, загадката със смисъла, като използва тъкмо изправените въпросителни знаци за пилони на моста между тях.
Съществува някаква трайно установила се едностранчивост в нашето историческо и обществено мислене. Големите изявления, ораторските слова, изповедите, тоест моментите, които зрелищно подготвят действията, записваме стриктно по дни, часове и минути, а равностойните им въпроси или съмнения отблъскваме встрани като тайни документи на страха и безпомощността или в най-добрия случай ги оставяме за сметка на литературата. Казано без преувеличение, историческите ни рефлекси са такива, че единствено на сцената се осмеляваме да питаме по хамлетовски, макар че Хамлетовите въпроси не очакват сценични отговори нито в историята, нито в живота на човека. Вече чувам възраженията, познатата реплика, че литературното съзнание също принадлежи към сложната „съюзна република”, която наричаме човешко съзнание - тоест сценичните въпроси косвено изкопчват исторически отговори.
Макар това да е истина, истината често може да бъде много подвеждаща. Защото, докато сценичните въпроси породят исторически отговори, минава време, а времето е велика сила, притежава особена мощ. Придава различен акцент, стойност и перспектива на всяко нещо.
И на въпросите, и на отговорите.
Следователно да задаваме навременни въпроси, е равнозначно и на упоритото и обезпокоително искане да не живеем историята наобратно, осъдени на постоянна болка във врата. А умението да отправяме уместни въпроси, означава да изпреварим лошите отговори.
Има епохи, в които водещата дума не е на сляпо вярващите, нито на тихите и уравновесените, а на питащите. Те са подбудителите, провокаторите, които в името на една по-висша обективност принуждават с еднаква страст и едната, и другата страна да направи признания. Но най-дръзко, разбира се, себе си. Те са тези, които не биха допуснали преходът да се превърне в състояние… „Напред, напред, родино, бързо! Насред пътя ли искаш да спреш?”. Въпросите на Петьофи се възприемат като по-свадливи и опасни не само в сравнение с тези на съратниците на Кошут, но и с тези на революционния народ. Поетът не е представител на силата, но той й помогна тя да се разгърне в най-чистата си форма. Поучително би било да се изготви списък на емоциите в големите му стихотворения, писани през 1847 и 1848 г. Лесно би се установило, че удрящите се тук-там въпросителни знаци проправиха преди революцията най-широкия път в дебрите на обществото. Доказателство за това е въпросът от „Национална песен”, който се възприема като риторичен: „Свобода ли ще добием, или в робство ще изгнием?, както и водопадът от заплашителни въпроси в стихотворението „Към магнатите”. В творбата „В името на народа” поетът пише: „Не чухте ли вестта за Дьорд Дожа?”. И тук въпросителният знак разгръща историята в такава широта, на каквато е способна само революцията.
Не е необходимо да се връщаме твърде назад и в наше време, достатъчно е да стигнем само до началото на петдесетте години, за да видим, че осъждането на въпросителните знаци на заточение и лишаването им от свобода съвпада с присъдата над личността.
Истинският напредък винаги се нуждае от въпросителни знаци, за да може да се легитимира и за да се запазят процесът и обновлението. „Живите питанки” на единовластните крале били придворните шутове. Те подлагали на съмнение мъдростта и правотата на своя владетел, присъдите и решенията му. Клоунските им шапки обаче, дребният ръст и може би най-вече хлевоустието им намалявали по принцип доверието към тях. Мисля, че хлевоустието е свързано с казването на истината много по-малко, отколкото съмнението или питането. Хлевоустите предизвикват гняв или смях. Въздействието им се проявява само закратко. Докато питащите и скептиците винаги тласкат ума, човешката воля и вярност по посока на най-голямото съпротивление. Питащите изискват постоянство. Зад въпросителните знаци никога няма покой, задушаваща тишина; вселената никога не може да бъде сънлива, нито еднозначна, нито окончателно завършена. Зад въпросите винаги се крие очакване, експлозивна диалектика, взаимно пресичащи се параболи на миналото и бъдещето, драма от смяната на местата между доброто и злото, вечно чувство за липса, което поражда жаждата за свобода и се подхранва от копнежа.
Въпросителните знаци бих сравнил най-вече със сложните далекогледи за изучаване на звездите. Не променят очите ни, просто разширяват зрението ни отвъд границите на естественото. Точно затова липсата на въпросителни знаци ми напомня за учените, които с невъоръжено око изследват небесните тайни.

1968 г.

ЕДИН НОМАДСКИ ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ

Човек ходи напред-назад, проси. Бидейки интелектуалец, проси новости: Какво знаеш? Какво сте чули? Какво ще се случи на светкавично свиканото Народно събрание? Какво ще стане в Хелзинки, в Белград? Вярно ли е, че отново се задълбочават противоречията в страната, или гледащите само собствения си джоб авгури сплашват народа по стар навик?
На малокръвните въпроси се дават малокръвни отговори. Изреченията политат и падат насред пътя си. Думи, догадки, празни приказки. На ескалатора към метрото една полуизречена новина от съпруга на известен икономист. Друга - от отговорен управител на издателство. Трета - защото нали има и случайности - от съученик, когото не си виждал повече от двайсет години и който от два месеца преподава английски на дъщерята на държавника Х.У. и е вече свой човек в дома му.
Да, къде по-големи, къде по-малки трохички новини оттук-оттам. Оскъдна наронена храна за птички. Веднъж мека, друг път груба, режеща, задавяща. Но ние се нахвърляме отгоре й и от променливите знаци започваме жадно да разчитаме непрогледното си бъдеще. Дори, съгласно закона за потребността на човека от цялостност, допълваме половинчатата си осведоменост, защото както не можем да понесем незавършеността на човешкото тяло, така очевидно не можем да понесем и непълнотата на представите си.
И когато вече ни се струва, че от отделните трохички, трески, парченца новини можем да направим по-цялостно заключение за действителността, по детайлите да съдим за цялото, се оказва, че цялото е по-мъгляво дори от отделните части, тъй като неща, което сме смятали за реални политически сътресения, за подземни трусове, не са нищо друго освен безмълвни напъни на властимащите политици.
Умни, полезни, дейни: как ние, съвременните интелектуалци, бихме могли да съществуваме сред такава суматоха? Не решението, не обстойното обмисляне, не изборът, а бодлите на подбора са това, което ни наранява до кръв; ровичкането в дебрите на полудогадките и полуистините. Принудително се занимаваме с разследвания там, където би трябвало да извършваме анализаторска и съзидателна дейност. Лутаме се в тъмното, вместо да разсейваме тъмнината.
Седим в редакциите, в министерствата, в кабинетите на филмовата дирекция, водим преговори или просто разговаряме. Следим не само думите и мислите си, но и мимиките на лицето си: какво издава то? Наблюдаваме очите на събеседника си: вярно ли е онова, което казва, без да му мигне окото? Твърдо ли е, или е на капки, внася ли известна яснота? Яснота в смисъл: след като не можем да разчитаме на знанията на даден човек, дали можем да се опрем на незнанието му, на смущението му, на стъписването му, на празнотата, зареяна в думите му? Защото, ако и той мънка и се чувства несигурен, вероятно и в политиката ще настъпят някакви промени.
Треската от ловно-рибарския и събираческия начин на живот ни обзема не само в навечерието на някой партиен конгрес или в седмиците на световно събитие, съизмеримо с Белградската конференция. Достатъчен е и най-лекият повей на вятъра. Знак за най-незначителната промяна. За изминалия четвърт век например аз нито веднъж не съм разчитал на всекидневниците или на новинарските емисии на Радио „Кошут” за своята политическа осведоменост, а съм се опирал само и единствено на мълвата. На дочутите оттук-оттам новини. По-точно, на онзи психологически закон, че можеш да погубиш у хората много неща, можеш да задушиш напиращата в душите им истина, но не и да унищожиш инстинкта им за комуникация, който намира и най-тесните пролуки, за да се прояви. Особено когато е провокиран от нова вест, от ново знание. А в страна като Унгария, голяма колкото едно семейство, своевременно излизат наяве тайни, пазени дори под седем печата.
Бедата е само в това, че благословените - или наказани - с политически пристрастия членове на интелигенцията могат до такава степен да привикнат към този начин на информираност, че въобще да не забелязват подводните му камъни. Вместо да мислят и действат, те свикват със слухтенето. Или с предимствата на добрата осведоменост. Шансът да си добре осведомен е дар от съдбата. В него има и нещо опияняващо - да знаеш това, което все още е известно на малцина, да си участник в нещо, от което скоро би могло да се направи дори история. Но политическата осведоменост е полезна само в краткосрочен план; след време тя почти закономерно разбива самостоятелното и продуктивно политическо мислене.
Подкопава това, което би трябвало да подпомага.
Нека проследим самия процес.
Поверително споделената новина, както знаем, задължава. Преди всичко с това, че при никакви обстоятелства не бива да разочароваме човека, който ни е поверил нещо важно. Нито пък да си помислим нещо по-различно за тази гореща новина, за събитието, в което сме посветени тайно. Защото, ако има някаква разлика, макар и съвсем минимална, край на нашето „щастливо” посвещаване.
Така посветеният не само че няма да се отпусне, а още повече ще се вдърви. От началото на посвещаването си ще бъде в плен на знанието вместо на незнанието. Ще е наясно точно какво не бива да прави, за какво трябва да внимава и в чий или чии интереси може да преправя новината и да я предава на другите. Тоест изведнъж ще загуби невинността и дееспособността си.
Какво друго му остава освен играта на домино с новините и знанията? По-голямата част от интелектуалците ден след ден губят почва под краката си: превръщат се в политици аматьори и във фабриканти на объркани теории.

*
Често си мисля - трябва да осъждаме единствено политиците за това отчайващо положение, защото след четиридесет и пета година политиката не беше разделена, както големите владения. Един от грубите парадокси на столетието е, че „дългоочакваната демокрация най-сетне настъпва” и донася на населението от всичко по повече, но не и повече демокрация. Повече материални и духовни блага, отколкото политически. Непосредствено след войната сребролюбието с основание изглежда като наследство от нея, а по-късно като революционна непохватност, като временна трудност. С годините обаче се установява, че не става въпрос за временно явление, а за основен закон. Фактът, че социализмът започва развитието си в една изостанала държава и с пренареждането на отношенията на собственост предлага нова алтернатива на човечеството, налага още в самото начало такава концентрация на сили и власт, в която насоченото навън и навътре насилие играе по-голяма роля, отколкото обмислените действия. Аскетизмът пък е с по-голяма роля от необезпокояваната съвест. Защото там, където трябва да се руши, дори разрушителят не може да строи едновременно с подем на духа и тялото. Днес вече ясно се вижда, че социализмът също носи в своята нервна система травмата от появяването си на света. При външен натиск не отвръща с отпускане на мускулите, а с гърчене. Дали при такова начало е можело след време да бъде смекчена природата на политиката? Войната просто тегне над нея. Гневът, траурът, въвличането в заблуда, милионите загинали просто я помрачават, а непосилните начинания я разяждат отвътре. И ако диктатурата на едно бездиханно оркестрално произведение е изтощителна, колко по-изтощителна е непрозрачната политика!
Социализмът от 50-те години има особена психологическа характеристика - под натиска на Студената война не формулира болката от самия натиск, от обременяването, а гъделичкавото, метежното, приповдигнатото настроение на „веселите пазари”. Като на мястото на реалността умело налага псевдо-действителност, подобно на въртяща се театрална сцена. Властта пък настоява всички да признаят измислената действителност, да настройват представите си за бъдещето по този калъп.
Който се опита да се противопостави на тази „ведра, приветлива диктатура”, още по-добре може да открие демоничния ход на живота в някои области. Съзнателно задълбочаваната пропаст между думи и реалност служи като постоянен претекст за недоразумения. Обнадеждените изглеждат безнадеждни, скептиците - враждебни, престараващите се - ентусиасти, а онези, които се позовават на историята, са смятани за осквернители на настоящето и бъдещето. Заради тази митологизирана несигурност обществото, наречено колективно, започва да се разпада на отделни индивиди. Всеки трябва да реши сам за себе си по коя задънена улица на съдбата да поеме: по онази, която може да избере и слепешката, или по другата, заради която евентуално ще бъде ослепен. Интелектуалците, които би следвало да виждат отвъд голямото политическо сито, толкова неусетно стават късогледи, че единствено крайният резултат може да бъде вписан в медицинската им експертиза.
„В революциите - пише Ласло Немет - най-много ме вълнува отношението между катехизиса и действителността: какво казва теорията и какво точно иска животът; в какво се състои съюзът им и в какво се лъжат един друг.” Четем тези редове и кимаме, междувременно се разстройваме, защото и нас, живеещите днес, това отношение ни вълнува най-много. Но осъдени на мълчание, само отдалече съзерцаваме действителността и разпадналата се връзка между теориите, сякаш наблюдаваме неразобличимите ритуали в един разтрогнат брак. Може по цял ден да си шушукаме иносказателно за раздвоението, ала, докато официално не бъде признат провалът на тези отношения, всеки може да бъде подведен под отговорност и за най-малката груба нотка в гласа си.
В крайна сметка въпросът е следният - възможно ли е изобщо да се политизира при социализма? Политиката има ли собствено битие, или е просто украса от имел в короната на голямата политика? Силно афишираната класова политика, която дълго време служи като организационна идея, днес вече е само база за сравнение. Самата работническа класа никога не е знаела в какво влага силите си. Изглежда така, сякаш ги отдава на култа към личността, но впоследствие се разбира, че не е така. Срещат се и доста контрапримери. Унгарското селячество се бори със зъби и нокти срещу масовата и незабавна колективизация. Проклина системата, колхозите, тъпия откривател на войнишкото канче; не се чувства добре в насилствено наложената му рубашка. И вече близо две десетилетия най-големият, бих казал най-емблематичният успех на унгарската политика е реформираното селско стопанство. Огромни блокове пшеница, ръж и царевица гласуват в полза на изкопченото с насилие добро решение; и това е относително - макар и крехко - благоденствие, с което някои от нас дори се гордеят.
И двата примера доказват едно и също нещо - политиката ражда както доброто, така и злото. Над главите на одобряващите и протестиращите класи. Безусловността не донесе нищо добро дори на Господ, защо да го прави за обикновения човек?
Развитието на различните форми на абсолютизъм досега се е свързвало с високопоставени личности, най-вече с царе и императори. Не ми се иска да призная, но абсолютизмът безспорно е изкушавал и социализма, дори „социализмите”. Вероятно самото наименование е трудно съвместимо с него, но смисълът му е много показателен. Там, където няма самопочистваща се автономия на духовния живот: на науката, изкуството, политическото мислене, там властта се разпорежда с чувствата на хората, тя определя цената на хляба и на женските панталони, тя дава оценка на исторически събития и личности. Властта може да бъде снизходителна или прозорлива, бащинска, мъдра, но и престъпна! Да повдига обвинения, но и да проявява снизхождение.
Ще илюстрирам тази зависимост само с един пример.
Тези дни видни историци помолиха един от нашите министри да им бъде посредник пред „висшестоящите”, за да напишат подготвящата се в момента история на Трансилвания не само до 1918 г., а и след това. Искаше им се да опишат подробно събитията поне до подписването на Трианонския мир, след което накратко да обобщят периода до Парижкия договор. Молбата беше изключително трогателна и почтителна. Думите им отново ме жегнаха: та не са ли историците тези, които най-задълбочено познават въпроса? И тук ли първостепенно значение при вземането на решения имат вечните политически интереси, а не историческите факти? Нима са достатъчни едно лице от върхушката или някакъв приемлив метод и нещата тутакси се отграничават? Ето защо през изминалите десетилетия от значителна част от специализираните науки бе изтласкан прозорливият дух, онази саморегулираща се сила, която е по-ефективна и по-политически ориентирана от всеки политически интерес. Така духовността на епохата бе изтласкана и от изкуствата.
С това, разбира се, не искам да кажа, че в Унгария само с лупа бихме могли да открием хубави романи, стихове, картини, научни изследвания. Но макар че на унгарски бяха създадени например обзорни исторически, икономически и етнографски разработки, които могат да бъдат поставени в библиотеката до основните творби на всяка предходна духовно извисена епоха, тези съчинения не вдъхновяват, а по-скоро блестят сами за себе си, ревниво пазят нещо, вместо да ни размърдат от мекия стол на притъпеността и адаптивността.
Дори да имаме предвид само духовния живот в Унгария през тридесетте години на ХХ в., сравнението ни кара да се изчервим. И днес лицето ми пламва при мисълта за епохалното влияние на произведения и велики личности. Инициативи на интелектуалци поставят началото на движения. Създава се лагер на писателите народници. Петер Вереш, Ференц Ердеи и други имат възможност да оглавят революционна партия. Макар че, ако преброя годините, поколението на Петер Вереш, Дюла Ийеш, Ласло Немет от 1930 до 1945 г. получава от съдбата по-малко време за упражняване на въздействие, отколкото, да речем, моето поколение от 1956 г. досега. Нима се бяха родили по-талантливи от нас? Или военната конюнктура даде тласък не само на икономическия живот, но и на идеите, на общественото и историческото развитие? Или защото поколението на тридесетте години имаше възможност да излезе на арената с наследството на Ендре Ади, тоест с историческо послание, за разлика от нас, които сме поколението на приемането, на сподавянето, на получените наготово ситуации? Ние не изпълвахме изнизалите се десетилетия с това, да спъваме, доколкото е възможно, разпространението на плодотворни мисли. При всички случаи вместо пъргавина в устата ни скърцаха железните юзди на сдържаността. Спомням си за не едно и две домашни събирания, на които се отваряше дума за всички болезнени грижи на времето, за лудостта, надеждите и ужасната лутаница, но заради лошите ни привички вече не се борехме дотолкова упорито за идеите, че да ги опишем. Цели епохи отминаваха, без да бъдат осъзнати. Бяхме интелектуалци, които след време единствено в мемоарите си ще отразяват своите светотатствени, голи и истински мисли, осъдени да бъдат минало в бъдещето.

*
Ако искаме да направим дисекция на естествената история на унгарския духовен живот, би трябвало да започнем с описанието на едно тъжно явление. С това, че всички наши таланти - от Зрини до Ади, от Габор Бетлен през Сечени до Ийеш, през целия си живот се мъчат да съхранят унгарщината. Стремят се да обединят и облагородят народа ни. Да прекъснат върволицата от нескончаеми трагедии, за да може от поуките да се разгърне нова история. Ето защо историята и политиката вървят ръка за ръка по трънливия път на всяка наша велика епоха. Който мечтаел за по-човешки и по-унгарски свят, се захващал с политика. Дори такива артистични гении като Барток! Да не говорим за творци като Кьолчеи, Петьофи, Жигмонд Кемен, Ласло Немет и Бибо! Срещу „допустимите” мисли всякога се изправят изразителите на недопустимите помисли. Неспокойните, скептиците, надничащите в междуребрията на столетията. Те представляват и възможните алтернативи на „професионалната политика” в хода на историята. Ади - със своята чувствителност, но и с мисленето си - се извисява една глава над водещите държавни мъже. Дали му е било по-лесно, защото се занимавал само с теории, а не с действителността? Да поддържаш съзнанието на хората чисто и ясно ни най-малко не е по-лесно от това, да управляваш страната.
Но защо ли повтарям тези банални истини? Затова, защото ако духовният живот и миналото на един народ в такава степен се определят от натиска да се политизира, е наивно да се вярва, че от 45-а година насам живеем с напълно подменени мозъци и нервна система. Макар съдбовните въпроси дълго време да не са задавани, изведнъж се оказва, че те съществуват. Оказва се, че това за романтичната и националистична „пяна”, което ни приписваха, не е съвсем така, но подлежи на преосмисляне.
Дали ние, днешните интелектуалци, бихме могли след 20-30-годишно прекъсване да участваме в обществения живот подобно на по-старите поколения?
Въпросът е по-скоро горчив, отколкото безразсъдно дързък. Нека видим само какво е било положението на интелигенцията от края на войната до наши дни. Надеждата за демокрация през първите години скоро започва да гасне. Задава се време на съвършено мълчание или на безусловно обслужване на политиката. Сподавените чрез насилие настроения избухват през ‘56-а така неочаквано, че изумяват дори хората, които дълбоко в себе си са погребали тези емоции. Без неразбираеми послания улицата започва да се политизира. На мястото на логиката идва инстинктът. Вместо заспалото национално съзнание - пробуждащото се от тежък сън съзнание. Така според този импровизиран сценарий е трябвало да настъпи трагедията.
След 56-а положението се променя из основи. Както в политиката, така и в отношението ни към нея. Постига се двустранно споразумение, една разумна уговорка: след случилото се Унгария се нуждае от спокойни години на съзидание. От един безметежен период, за който и Ийеш неведнъж говори с дълбоко убеждение.
С течение на времето безмълвната уговорка се издига до ранга на закон: политиката прави всичко, за да използва добре и за добро възможностите на родния социализъм, а интелектуалците да не опъват никакви забранени струни. Но за съжаление, в годините на затишие не всичко се случва според дългосрочния план на правителството и според желанието на изпълнените с доверие групи на интелигенцията по силата на споменатата уговорка. Под привидно благоприятните перспективи протичат твърде неблагоприятни процеси. Например целият народ трябваше едновременно и с общи усилия да постигне икономически възход, заслуженото от съдбата благоденствие. Въз основа на общи и единни цели. А какво се случва вместо това? Поради липсата на идея, която да укрепи вярата и самочувствието на нацията, всеки добронамерен порив става източник за лично облагодетелстване. Волята на милиони хора се насочва към търсене на собствено икономическо благополучие, което би могло да буди възхищение, ако е съчетано и с всеобщ идеен интерес. За жалост, бавното заякване все по-видимо се изражда в показване на мускули. Вече има стойност не работата, а пресметливостта. Моралната обвързаност отстъпва място на неморалните връзки. По този начин човешкото поведение, което винаги е преследвало общи цели, се ограничава до интересите на индивида. Така от исторически възникналата необходимост се стига до половинчат резултат. От успокоителното намерение - до тревожно продължение.
Разбира се, има и такива, които упорито твърдят, че постигането на качествен напредък е немислимо без контролиращото и оформящо влияние на националното съзнание, но мнозина разбират криво дори и тихото мърморене. Тълкуват го като националистическа чувствителност. Тук-там дори като неприязън към социализма.
Естествено, на подозренията би трябвало да се отговори. Но защо точно на тях да отговаря човек, след като вече е свикнал инстинктивно да отвръща с мълчание на такъв тип въпроси? Ако все пак някой се опита да надигне глас, още с първото си изречение трябва да наруши споменатата по-горе уговорка. Само че сто пъти по-трудно е да се наруши едно споразумение, сключено доброволно, по собствено усмотрение, отколкото наложено по принуда. Защото в такъв случай решението не би могло да се обясни с актуални причини, а само с такива отпреди 20-30 години. С умишлено премълчаваните аргументи. Също и с признанието, че след известно време теорията за безметежността може да западне и деградира; че движението десетилетия наред само в рамките на общоприетото мислене рано или късно ще доведе до опасно стесняване на въображението и волята. Което е не по-малко сериозно прахосване на националното богатство, отколкото пилеенето на жито, руда, злато.

*
Да се вини единствено политиката за осакатеното ни самочувствие и неосведоменост, е чисто и просто недалновидност. Можем ли да обвиняваме лъва, който инстинктивно отхапва врата на мотаещата се в краката му газела? Или пък наводнението, което отнася завивките, възглавниците, любовните ни писма, ако не ги скрием навреме? Но нека да дам един пример и от света на духовното: какво щеше да стане с творчеството на Пикасо, ако след навлизането на фотоапаратите и видеокамерите бе започнал да хленчи, че перфектно работещите устройства го лишават от възможността да разкрива действителността?
Вината на политиката е в това, че ни обещава всичко и така ни отучва да мислим и да даваме гласност на мислите си. Нашата пък е, че не се бунтуваме срещу това дори когато двойната загуба - тази на политиката и тази на интелигенцията - е очевидна.
Но какво толкова искаме да научим, да разберем с такъв страстен копнеж? Съотношението на силите в съвременната световна политика? Манталитета на Великите сили, в който са втъкани интересите на десетки хиляди души? Полето на действие на интелектуалеца в голямата политика? В днешно време това е само въпрос на опит и интуиция. В горския шум на неизмеримото познание човек може да научи само това, което му подсказват силата на волята и самочувствието му. В съвременния свят свръхиндустриалното съществуване оформи впрочем и индустриализацията на съзнанието. Много са готовите продукти и в политиката, в политическото мислене. Много са и страховете, свързани с религията. За да се освободим от тях, непременно трябва да се доближим до по-традиционните ценности на духовния и моралния живот на човечеството. Съвестта, работата, насладата, инстинктът за саможертва, морзовият код на вътрешните органи са вечните новости в най-съкровения свят на личността. Щом досега не е съществувал свят без тях, то и занапред не би могъл да съществува. В политиката на миналия век, най-вече под влияние на романтизма, те получават поне такава важна роля като „обективните факти” - интересите, които движат света. Как всъщност го бе описал Атила Йожеф? „Слушам новините, които моите думи донасят от дълбините на душата ми…” А Сартр? Сякаш е допълнил с философска и етична мисъл поведението на поета Атила Йожеф. Лаконично обобщава положението ни след края на Втората световна война по следния начин: най-тежкият въпрос на епохата не е какво направиха от човека, а какво стори самият той с това, в което го превърнаха.
Тридесетгодишният проблем е все така актуален.

1978 г.

ЕМОЦИОНАЛНАТА МЕТАФОРА НА СВЕТА

Преди две седмици предадох в издателството ръкописа на новата си стихосбирка: шейсет стихотворения - продукцията ми през последните три години. Би трябвало да съм спокоен, както са мълчаливи и одухотворени обраните в края на лятото сливови дървета и черешите с ронещи се изсъхнали листа.
Тези три години от творческата ми кариера бяха първият, доста необичаен и за самия мене, период, когато нищо не ме примами да се откажа от стиховете: нито филмите, нито художествената проза, нито писането на студии. Три години неотлъчно да следваш поетичната муза? Почти невероятно! Дори и днес се чувствам гражданин на едно неразделимо време: откъм дясната ми ръка плющи пороен дъжд, в който дърветата мият косите си, а откъм лявата ми ръка земята се рони от лятната горещина - тазгодишното лято обърна възнак буболечките, които се сушат в жегата подобно на цели стада крави в африканската пустиня. Колкото и да е странно, от тези три години си спомням не шейсетте стихотворения, а света, който тогава зеленееше, мяташе гръмотевици, кървеше или блестеше някъде зад нас. Затварям очи и се осмелявам да кажа: не светът ми подари стиховете, а тъкмо обратното - стиховете ми подариха света. Дали ми го дадоха за подарък, или защото имах такива потребности, сега не си струва да разнищвам това, то е въпрос на формулировка. Едно обаче е сигурно - онова, което години, десетиления наред бе за мен непознат уют, се превръщаше в познат от мига, в който попаднеше в стиховете. Получаваше име, настроение, история, спомени, които го отправяха към бъдещето. Вместо да философствам, нека дам един нагледен пример. През изминалите години съм виждал много таралежи в градината си. Винаги съм ги смятал за забавни, свети животинки с безформени иглички, с малки като капчици продълговати нослета, но когато неочаквано се появиха в едно мое стихотворение за големия град, имах чувството, че са дошли като пратеници на древния свят, с древно послание. В движенията им се долавяше едновременно както шумотевицата на световния град, така и говорещото с девствените гори и храсти минало. По този начин чрез поезията делничната реалност, като частица от вечността, отново заема мястото си във всеобщото Цяло.

*
В началото на своята изповед написах: би трябвало да съм спокоен, защото завърших и предадох една стихосбирка, която ми е на сърце. И въпреки това не съм спокоен. Напротив, неспокоен съм. Стихотворенията не са при мен и наоколо се създаде безвъздушно пространство. Ако можех да ги прелистя, вероятно за миг бих повярвал, че нещо се е изградило, оформило се е като едно цяло, нещо е приключило. Но не е изключено и този миг на успокоение да се изпепели твърде бързо. Защото писането, и преди всичко писането на стихове, в действителност не утвърждава окончателно нищо, а по-скоро дава нови и нови импулси. Поезията е непрестанно начало, повтарящо се до безкрайност съвокупление. Иска ли да покаже нещо, никога не започва да го представя от неговия край, а разкрива опиянението от появяването му. Какво мисли по този въпрос Пол Елюар? Той твърди, че „поет е по-скоро този, който ти дава вдъхновение, а не този, който те е вдъхновил”. Нека не влизаме в спор с великия французин, тъй като това, което той казва, е също по-скоро внушение, отколкото окончателно валидна мисъл.
Говоря за поезия в един обикновен ден в края на лятото - световния ден на незаинтересоваността. Говоря с известно притеснение, като някой, който в обкръжението на лицемери се запъва, когато говори за достойнството на открития поглед, за силата на погледа, на който не отвръщат нито едни очи. Но по всичко личи, че в нашата епоха звездата на стиховете окончателно залезе, защото сега хората нямат нужда от поезия, от „лирика”, а от самолетни билети, от лековати цветни списания с картинки, от телевизионно вълнение и телевизионна досада; трябват им малки гръцки острови, където на мястото на древните велики култури могат да се скитат голи сред голите чужденци, където слънчевите лъчи пишат стихове по ханша, бедрата и гърдите на жените. С други думи, не ни е необходимо нищо, което е неуловимо, а само това, което е достъпно, което става за ядене, за консумация; нищо твърде загадъчно, нищо, идващо отдалече и водещо надалече. „Модерният човек” живее като дребна душа сред монументалността. Извън него се случват само изумителни неща: ужаси, войни, чудесии, кръжащи около луната, а вътре в него се въртят най-вече всекидневните въпроси на едно мизерно съществуване. Иска да съществува от понеделник до вторник, от вторник до сряда в един подреден и изпрахосмукан свят, да живее като социално същество, сякаш никога не е бил природно създание. И колкото повече се разраства социалната среда на това обществено създание, толкова повече се стеснява кръгът на духовните и емоционалните му потребности, които са изтласкани на заден план. Победителят бавно губи самия себе си. Да разгледаме един ярък пример: въпроса за вярата. Векове наред за европейците Господ е не само върховният Аз, но и мерило, мяра. Вдъхновител на величието. От висотата на неговото присъствие се откривали големи перспективи в хода на времето и индивидът можел да почувства как силата на вечността се влива и в него самия. Днес, с пренебрегването на Господ, в света отслабва не само религиозността, упованието в Бога, но и онази древна вяра, която в стотиците си разновидности е била нашата движеща сила. Каквито и опити да се правят за оправдаване на науката, смятам за неоспорим факта, че паралелно с атеизма си тя, за съжаление, из основи разруши човешката вяра.
Сред хора, загубили вярата си, как може свободно да се говори за поезия?

*
Задачата обаче е неотменна. Да се говори на нашия европейски континент за състоянието на поезията, безспорно означава, че говорим за състоянието на човека, съответно на човечеството. Класическият и християнският мироглед, опирайки се на господстващото положение на езика, продължило стотици години, най-точно назовават и представят действителността: опита, паметта, надеждата. Това, което езикът не е могъл да опише, просто не е съществувало или е съществувало само частично. И същността на този език, получил главната роля, лумва като огън и насища поезията. Да, поезията е пламенно насищане. Тя е кълбящото се огнено ядро на света. Неговата емоционална метафора.
Разбира се, някои не биха се съгласили с мене. Те твърдят, че „фундаменталните зависимости” на действителността на ХХ век „днес вече започват отвъд вербалния език” (Джордж Щайнер). Привидно мнението им е напълно оправдано. Природните науки могат да се гордеят с такава „обективност”, с такъв интелектуален апарат, който с размазващата сила на фактите с лекота би помел поетичния език. Освен това обърканата история напрекъснато ни е заливала и продължава да ни залива със събития, по отношение на които поетичното слово се оказва безсилно.
Твърдостта обаче все още не означава смърт, а отстъплението не означава да се предадеш. Безспорно е, че през втората половина на века поезията се бори с налудничавостта. Трудно й е да понесе, че все пак мнозина я изоставиха, обърнаха й гръб, дори й се присмиваха. И това се случва точно в период, когато поетите за първи път имат възможност да видят съвсем ясно и в глобален мащаб общото нещастие на човечеството и света. И този драматичен преглед не е повлиян от въображението или безнадеждността, а от фактите. Фактите, свързани с въоръжаването, с подивяването на цивилизацията, с презрението. Разбира се, тъжни са не само фактите от заобикалящата ни реалност, но и от нашия вътрешен свят. Поетите най-напред трябваше да усетят, че хората през ХХ век са много по-образовани и по-силни технически, отколкото морално. Като че ли човечеството иска окончателно да „обективизира” съществуването си на земното кълбо, стъпка по стъпка да се отърси от битието си на природно създание.
Това със сигурност представлява голям шок за поезията. Вероятно така може да се обясни и усещането за налудничавост. Разбираемо е, че в днешно време поезията се стреми по-скоро към самосъхранение, а не към икаровски полет. И сега има безброй много стихове: немалко от тях са добри, съвременни творби, но зад всяко поетично творчество блести споменът за сюрреалистите и експресионистите от началото на ХХ век, за изпадащите във формализъм авангардисти и само тук-там плахо се прокрадва по някой оригинален глас, който сред всеобщия смут в поезията се опитва да се издигне над пораженията.

*
Последните три години ми дадоха възможност и сили не само за писане на стихове, но и за размисли над ролята и душевните терзания на поезията. При първите си творчески опити се препънах в езика, който вече десетилетия наред е гръмко оплакван. И трябваше да осъзная, че интелектуалните клишета, които бълват от това оплакаване и покъртително предават епохалния срам на претърпелия крах език, са верни само ако приемем тази истина без никаква съпротива. Вместо „истина” бих могъл да кажа „съдба”, тъй като повечето от най-авторитетните европейски и американски интелектуалци с обезоръжаваща логика доказват на самите себе си, че настъпва краят на езика, че словото ни позволява да получим за света много по-малко информация и познания от тези, които са ни нужни, за да съхраним живота си. Нещо повече, съдбовният проблем не е това, че езикът не ни информира, а че ни дезинформира, тъй като в днешно време властват две велики божества - политиката и цивилизацията, които с най-голям успех осакатяват обществените маси и човешката личност, като променят в речника си значението на довчерашните думи: войната е борба за мир, духовната и материалната независимост пък са смекчена зависимост.
Трябва да призная, че тази напаст наистина е заразила висшите нива на живота ни, но не е проникнала в същността на човешкото ни битие. Вероятно ние сме модерна тълпа, модерни личности и прилежни потребители на пакетирани истини, но в устрема ни и в основата на бляскавото ни празнословие все пак се долавя някаква тишина, някакво неизвестно и нам обещание, че един ден ще слезем от панаирната въртележка, просто така, напук, и когато се отървем от гаденето и замайването, отново ще изследваме света, както сме правили толкова пъти в човешката история: това тук е камък, а това е трънка, прощално писмо на мъртвец, въже на камбана, електрически стълб, калкулатор; това тук е твоята ръка, твоето лице, твоята всекидневна безкрайност, а това тук са наново откритите думи, които в летните вечери пускат зелен сок, ако ги подържим в устата си.
Това обещание, тази безспорно романтична надежда сама по себе си е вече поезия, но не бива да се заблуждаваме, че с езика може да се случи чудо, ако сами не допринесем за това. Обруганият и изпразнен от съдържание език не може да бъде прочистен и пресътворен дори при най-добро желание. Нов вид език може да се зароди и да процъфти само там, където нова вяра и нови морални ценности търсят своите думи.
Ролята на поезията в обновлението на езика отново ще бъде не само да разяснява, но и да атакува и покорява.
Трябва да бъде!
Хубав ден в края на лятото в градината ми. Пеперудите си вземат сбогом с мен, докато си чета Рилке просто ей така. Стихове и пеперуди? Външни и вътрешни преживявания се сливат в елегия и очертават болезнена перспектива пред себе си. Не мога да назова това чувство, но добре, че съществуват такива чувства, които изпълват вътрешната вселена на човека. Без тях светът би заприличал на грамада от данни и поредица от събития, на въртяща се сцена или на застинал музей, където отделни експонати ще бъдат един спящ вулкан, един човек, една пеперуда, един жираф. Разбира се, би могъл да бъде и водовъртеж на мисли и събития, но дали тук, на земята, бихме могли да се зарадваме на събитие или мисъл, които не са докоснати от идващия отвътре вятър и които не са облъхнати от „дъха на плодовитостта”. Съвременният човек все по-често установява с изумление, че живее сред очарователни, но безплодни форми. Като че ли около него се белеят яйца, от които няма да се излюпи нищо.
В един разговор немският поет Вилхелм Леман казва: „Без субективен принос не съществува свят. Всяко късче духовно пространство трябва да бъде покорено”.
В днешните сиромашки откъм увереност на Аз-а години това мнение може да прозвучи малко нереалистично, дори старомодно. Как е възможно индивидът да допринесе за поддържането на живота в света, след като обществените системи - било чрез политика, било чрез друга, по-високоорганизирана форма на произвол - се стоварват с цялата си тежест върху човешката личност?
За други въпросът може би е реторичен, за поетите обаче е като да режеш живо месо. Няма жанр, няма средство - нито в науката, нито в изкуството, - което така еднозначно и категорично да е свързано с Аз-а, както поезията. Стихотворението винаги е насочено към него - известяват обикновените естетики. Към Аз-а във времето, към преходния Аз. Към онова вътрешно ядро, което е субективният контрапункт на така наречения обективен свят. Не само че не съществува общ стил, но не съществува и обща действителност. Истинската, променящата се, плодотворната действителност е винаги тази на отделния човек. Моите сълзи се ронят, „липсата на свят” задушава моето гърло и така нататък.
Изкристализиралата в началото на века безлична поезия търси някакъв общ субект - казано с думите на Агнеш Немеш-Над, световния Аз, който вместо романтичната поетична индивидуалност изразява субективизма на света като един наглед равнодушен, но много по-комплексен субект. Рилке и Елиът - в унисон със своето време - твърдят, че „поезията не е израз на личността, а заличаване на личността”. Безспорно едно дантевско усещане формира схващането им.
Без да забулвам с каквото и да било съмнение актуалността и валидността на този принцип, днес, когато на земята сме заплашени не толкова от хипертрофия на индивидуализма, колкото от неговата липса, смятам да защитя поезията с индивидуално звучене, поезията в името на човека, която може да бъде открита във всяка негова фибра. Толкова лошо се отнасяме един към друг и към самите себе си, че личната съдба и личното поведение стават част от достоверността на посланието. Както при Вийон или Бодлер.

*
Поезията има и една слабопозната и рядко изтъквана характеристика, която точно в нашата епоха би могла да докаже вечната необходимост от нея с най-убедителните рационални и морални аргументи. От много отдавна е известно на всички нас, че през ХХ век - времето на стигащото до абсурдни нива въоръжаване - човечеството е обезпокоено от ограниченията на глобалните компромиси.
Държави, империи, континенти живеят заедно, рамо до рамо в постоянно, търсещо изгодна сделка напрежение. Скоро новото име на бъдещето ще е компромис, защото докато принудителното съгласие руши всичко в нас, възпира ни и ни прави подозрителни, точно това съгласие, от което „зъбите ни скърцат”, пази общото ни бъдеще. Не откритостта, не сприятеляването, а тази самоограничаваща дисциплина. Разбира се, не можем да го избегнем безнаказано. Най-малката мерна единица на големите компромиси също е компромис. Тук, в Централна Европа, може би усещаме по-пряко и по-остро отровното му влияние, отколкото живеещите на Запад. Неусетно в кръвта ни, в костите ни, в нервите ни се натрупват радиоактивните отпадъци от размишленията и прекомерните опасения. Това, което някога, в годините на Студената война, беше нашият страх, животоспасяващ рефлекс, сега вече у мнозина се превърна в скрито малодушие. Доказва го заразата от сключените с политиката и с живота „отделни мирни договори”, „отделни сделки”.
За да се възстанови нарушеното равновесие, за да се измъкнем от ситуацията, морална помощ може да ни окаже поезията.
Добрият стих не признава никакви компромиси. Нито пред лицето на смъртта, нито в политиката, нито в любовта. За него няма наслада, която може да се измери в грамове, няма безкрайност, която може да се изчисли в сантиметри. Няма претегляне, няма неутралност. В истинската поезия ограниченият отвън и отвътре човек може да си върне свободата, въображението, илюзията за самия себе. Може да възвърне естественото си свободно дишане, което се родее с това на дърветата, на птиците. „Когато творя, съм истински” - пише Рилке почти спонтанно. И ако само това единствено изречение зазвучи в нас, над нас, в тази пронизителна световна глъчка, трябва да продължим да си повтаряме, че сме живи, че ни има. Без поезия обаче всичко, ама всичко на тази земя може да бъде фалшифицирано.

1984 г.

СКУКАТА

Скуката, доскучаването, като сила, която влияe на света и го преобразява, досега е поразявала не само стилове, но и епохи. Понякога дори с по-голям успех и с по-малко кръв, отколкото например революциите. „Това вече ни омръзна, до гуша ни дойде от него - мърморят хората тук-там за нещо, което някога ги е въодушевявало. - Твърде пищни и извисени са тези божествени кули, да ги поопростим! Прекалено високопарни са и речите, и стиховете. Да вървят по дяволите! Да, да, идеите също съвсем овехтяха, не струват пукната пара!”
На пръв поглед скуката е като подмолната разрушителна сила на водата и вятъра. Но само привидно, защото в действителност е част от творческия процес. Не е празна критика, а продуктивно изпразване от съдържание. Не е маска на безплодието, а убежище на някаква нова потребност.
Според мене европейците стигнаха по-близо до идеята за свободата, отколкото хората от другите континенти и култури, тъй като с течение на времето изживяването на скуката, подобно на любовта, се превърна в способност на душата. Зад потребността от разнообразие и промени - къде видимо, къде невидимо - отегчението винаги е мъждукало като негативен импулс. То е въплъщение на самата недействителност, която очаква приемането на нови неща и ценности, с които да запълни празнотата си. Свободата пък всякога кара човека да настръхне, ако реши да изпробва силата си в нови начинания.

1985 г.

МЪРТВИТЕ НИ ТОЧКИ

Все повече са мъртвите точки в живота ни, през които така или иначе, с повече или с по-малко усилия трябва да преминем.
Да започнем примерно със ставането. Човек се събужда след потискащи, ужасни сънища, протяга се, въздиша, после се измъква от леглото, с остро скърцане на дръжката отваря прозореца и поглежда навън. Росните листа на отсрещните тополи му помахват. Изненадващо си представя ръчичките на стотици хиляди кърмачета, които му махат от вътрешността на излитаща прозрачна ракета, над която е лъчистият космос, но когато полусънливият му поглед неочаквано попадне на перваза, леко изтръпва от гледката: на него се чернеее дебел слой сажди. В тях могат да се разпознаят следите от крачетата на гургулиците и косовете. Сякаш са се разхождали по тънък пласт сутрешна кал.
Странно, но наслояването на киселинен дъжд, сажди и пушек дразни не толкова очите ми, колкото стомаха ми. А чрез стомаха - и самочувствието ми. Защото тополата вече напразно ми маха с безбройните си листа, с отчуждение наблюдавам братското й старание. И не мога да мисля за нищо друго, освен за това, колко отровен въздух дишаме в нашата прекрасна столица! Груби комини бълват пушек през есента, зимата, пролетта. От една страна, защото въглищата са некачествени и котлите са остарели, от друга, защото 60-70% от огнярите пият - от политически инат, от обида или от „работническо самосъзнание”, като междувременно така се палят, сякаш всички са пропаднали барони: да става каквото ще!
Ние, пещенците, местните, имаме известна закалка от състоянието на въздуха, но когато тук пристигнат чужденци, особено ако са финландци, шведи, италианци, те видимо не се чувстват добре. За няколко часа им се възпаляват гърлата, бронхите им се изпълват с всякакви гнусотии, а на някои дори им се зачервяват очите. Това, което им харесва, ги измъчва. Какво нещастие!
Всъщност колко ли вина тежи на плещите на човечеството и колко на нас? По-богатите страни със сигурност дишат по-чист въздух. Значи освен цивилизацията, от значение е и бедността ни. Бедността ни? Да, но това твърдение не е съвсем еднозначно, тъй като бедността само отчасти е съдба, отчасти - последица от глупостта ни. Не вярвам, че малко по-богатите от нас демокрации биха си позволили такова разточителство, толкова харчове за експерименти, каквито социализмът вече десетилетия наред прикрива джентълменски. Сто милиона загуби от некадърност! Други сто милиона заради личния интерес на някой си бизнесмен! Изгаря завод за оптични материали, който изнася продукция за цял свят - загубите са три милиарда форинта. И то само чистата загуба. Докато се построи нов на негово място, с новите разходи щетите вероятно ще се увеличат пет пъти. Бедност? Удар на съдбата? Или по-скоро изроден в орисия непукизъм! Защото бедността или богатството на една страна само частично зависи от материалните и природните й дадености. Не по-малко зависи и от духовните и моралните й възможности. От вниманието, с което начертават конструкцията на някой мост или проследяват пътя на една истина с тежка съдба. За работа са нужни не само инструменти, но и дух. Все по-ясно е, че в нашия век трябва да плащаме не само за вложения в предметите материал, но и за идеята, скрита в тях.
Така че, ако кажа: пушек и политика, замърсяване и политика, само на първо слушане ще свържа чужди едно на друго понятия. В следващия момент връзката между тях се изяснява все повече. Да вземем например нашите прословути двутактови автомобили. Старият пуфтящ вартбург и трабанта. Като подивели, необуздани улични хлапета те тласкат пушека в лицата ни. За гримасниченето си имаме готов отговор - бедни сме и само за толкова ни стигат парите. Но от казаното по-горе става ясно, че това не е съвсем вярно. Ако рискуваме и продължим да се ровим в прикритите факти, скоро ще изплува нова истина - тази, че държавата е можела да внася вместо замърсяващите въздуха трабанти някакви други коли. Например фини и грациозни японски автомобили. И то на такава цена, че при окончателния разчет да не ни струват по-скъпо от „хартиените мерцедеси”.
Но ето, политическият интерес на страната предполага и в тази област нещо съвсем различно от икономическия интерес и трезвата логика. Чрез „политически кръвен договор” ние сме обвързани с другите социалистически страни дори в автомобилната индустрия! Ако заради неизгодна сделка някой надигне глас срещу продавача или клиента, значи напада договора в гръб. А заедно с него силите, които направляват политиката, и стоящата зад нея философия. В това число и набиваната в главите ни теза, че „битието определя съзнанието”.
Кой би дръзнал да се противопостави на подобни рупори на железния закон? Макар че е крайно време да споменем, че монетата има и обратна страна - понякога нашето съзнание наистина ни помага да определим битието си.
Първата мъртва точка идва с първата глътка пушек и с първия политически проблем.
Но идва ред и на другите.
Затваряме прозореца, обръщаме гръб на саждите, на дима и веднага включваме радиото. По навик? Защото търсим перспектива? От апарата се носи музика, музикален вик или очарование, а междувременно кошмарни новини от света. Във Франкфурт, Лондон и Рим е избухнала адска машина. С единадесетминутна бомбардировка Америка поучава Либия и лично Кадафи, задето с поведението си покровителства тероризма. Смърт и разрушения ей така, между другото! Някакъв далечен предавател ни запознава с пресятото през няколко сита изказване на съветски учен за чернобилската атомна централа. В прозвучалото преди месеци изказване се долавя безпокойство и предупреждение, но това, което гласът на учения подчертава, е замъглено от деликатността на гражданите. Защото кой би се осмелил да каже предварително, дори да си го мисли, че адска машина може да бъде и една зле построена или некадърно стопанисвана атомна електроцентрала? На всичкото отгоре узаконено държавно взривно устройство.
Бръснем се, мием се, закусваме и междувременно пред нас се изсипват световни събития, с които поначало нямаме нищо общо, но за последствията от тях, както за най-личните си дела, непременно трябва да си даваме сметка. Влиянието им ни застига подобно на радиацията.
Накрая ще станем жертви на събития, на които не сме били дори далечни свидетели.
Положението ни се влошава изключително и от обстоятелството, че повечето събития попадат в главите ни орязани, с преувеличени и съзнателно изтъкнати подробности, но нашето непокварено все още чувство за морал се опитва със същата настървеност да преработи детайлите, сякаш ще предъвква и храносмила цяла, завършена новина. По такъв начин не само външният свят ни тласка към измама, към самозалъгване - казано на днешен език, към манипулации, но и собственото ни достойнство. Искаме да бъдем участници дори когато са ни посочили вратата.
Всъщност денят все още не е започнал, предстоят ни работа, преговори, решения, а нашите мъртви точки вече ни дърпат към земята. Какво ще стане с нас до обяд, до вечерта, докато си легнем?

1985 г.

ЩУРЧОВА ПЕСЕН В БУРЯТА

Забелязах щуреца още следобед. Някъде в задната част на дървената къща цвърчеше безмилостно, почти насилнически в жегата, от която и на листата им се придремваше. Гласът му беше незрял и стържещ като на мутиращ хлапак. Ала този малък технически недостатък ни най-малко не смути огромното му старание. И аз можех да бъда толкова непоколебим в началото на поетическата си кариера - подсмихвах се извинително сам на себе си.
Работих докъсно след залез-слънце и съвсем забравих за начинаещия щурец.
Но в полунощ се събудих от див трясък. Гръм след гръм, светкавица след светкавица. Като артилерийски обстрел. В небесната канонада успях да разпозная касиса, цариградското грозде, бъза, даже и червеникавите цветове на сенегата. След гръмката увертюра над областта се изля необичаен среднощен порой - за едни благословия, за други присъда. Валя толкова силен и проливен дъжд, че шистеният покрив на къщата за малко да се стовари на главата ми. Препускаше върху дъската на терасата и кънтеше, сякаш войници се биеха в улична схватка, преминайки от къща в къща.
Навън, сред хълмовете, доста далече от всяко безопасно градско населено място, човек с романтичен трепет в литературния смисъл на думата изживява такова заплашително първично преживяване. Би било лъжа да се премълчи, че зад величието по бетовеновски и опияняващите усещания се прокрадва и подхранваният от инстинкта страх. Защото какво би се случило примерно, ако някоя мълния не порази орехово дърво, а гръбнака на дървена къща с алпийски покрив? Тя няма гръмоотвод. Нито телефон. Никъде наблизо няма хора. Достатъчно ще е крайчец на светкавица да удари човек в такава изоставена местност.
Какво отрицание - сред тези безпощадни гърмежи, трясъци, пукотевици страхът застигна и мен.
В неочакваната пауза между две пукания на клони отново чух следобедния щурец. Гласът му изобщо не се беше подобрил. Продължаваше да звучи като пила, но беше все така решителен. Проливният дъжд барабанеше по покрива. На всеки трийсет секунди огледалото ми пламваше от жълтите като сяра магнезиеви взривове навън. От време на време в него се мяркаха стенещите и охкащи дървета. Бях затворен сред призраците си. Клоните на сливите и черешите пращяха - идваше ми да си запуша ушите, но заради щуреца не го направих.
Щурецът си цвърчеше, без да му мигне окото. Дали някога гърмеж е заглушавал гласа му? Изобщо не се впечатли. Продължи. Вероятно всичко щеше да придобие друг смисъл, ако някоя голяма птица, да речем керкенез, го беше подкрепила със съчувственото си пищене в нощта. Но никъде нямаше никого. Дори друг щурец не се присъедини към него.
Признавам, това ме успокои окончателно. Защото колко пъти сме имали възможност да установим, че срещу каквото и да е причиняващо страдание превъзходство по сила е достътъчно да прозвучи един-единствен глас. Един-единствен глас, който е различен. Това слага край на всякакво диктаторско опиянение. Защото онова, което е различно, е самата надежда. Новото обещание, новата цел и възможност. Ако човек чува само гръмотевици и вижда как мълниите безмилостно се забиват в земята, от ужас неволно се идентифицира с тях. Вклинява се между огнени решетки и така следващата му мисъл отново се влива в потока на ужаса. Кръгът се затваря.
Но ето, гласът на един щурец е в състояние да разкъса този кръг. Не само защото отново обещава успокоителен следобед, тоест вдъхва дългосрочна надежда, но и с настоящата си власт: каквото ще да става, дълг на него, на щуреца, подобно на помпейските войници, е да си изпее своето. На светкавицата, като не ? харесва, нека да си удря някъде другаде. На гръмотевицата, щом не ? харесва, да не прави половинминутни паузи, за да се чуе кротката свирня на щуреца.
Знам, че така случайно се раждат и се формират символите. Обезпокоително е, че в образа на щуреца, останал на поста си в среднощния грохот, някои ще видят наивния първообраз на крачещата от епоха в епоха опозиция. Интелектуалците, които могат да доведат до смут империи. Бих възразил срещу тази долнопробна подмяна, но нямам настроение за това. Алегории, устойчиви сравнения, закачливи символи се раждат само там, където подреждането на реалността е изправено пред сериозни препятствия.
Но дори да не възразя, ще си кажа мнението. Когато говорим или пишем за двойственост, за противопоставяне, за дуализъм, не бива да мислим само за философския аспект, за някаква „понятийна решетка”, която можем да наслагваме отново и отново върху действителността, а следва да мислим за това, че двойствеността, създаваща напрежение, съществува свенливо или безсрамно и в самата природа, и в живота.

1985 г.

ПОЛЗАТА

Вървим с Й. по моста Маргит от Буда към Пеща. Вибрираща лятна нощ: душна, влажна. Локвите в бетоновите вдлъбнатини, останали от следобедния порой, все още не са изсъхнали. Подскачаме наляво-надясно, за да ги избегнем. Неочаквано Й. подритва нещо. Поради слабото осветление не виждаме какво. Но звукът на въпросното нещо е като на шнола: тракащ, сух.
Започвам да го търся с поглед и забелязвам, че пред краката ни се е обърнал по гръб един голям бръмбар рогач и рита с крачета.
Тъкмо Й. инстинктивно да избута с крак от пътя си този прекрасен екземпляр право в Дунава, успявам да го спра със също толкова бърз инстинкт.
- Има ли полза от него? - пита Й. с учудване, дори с изумление, когато разбира, че вземам бръмбара под своя закрила.
Поглеждам го смаяно и избухвам в смях. Дали има полза? Как му хрумна подобно нещо? Как изобщо човешки ум може да се сети за това? Може ли да бъде полезен или безполезен един бръмбар рогач, който, попаднал в бъркотията на световния град, се бори за живота си на петнадесет метра над Дунава, останал без трева, без дърво, сам-самичък сред кротката суматоха на бързащите или на заобикалящите локвите нозе?
Ала трябва да разбера изкълчения начин на мислене на Й. Засрами се, задето първорефлексно искаше да ритне бръмбара във водата. И от внезапното смущение не знаеше какво друго да запита за свое оправдание, освен да зададе кардиналния въпрос на най-старата присъда: Каква е ползата?
Тоест каква е ползата за човека?
Откак свят светува тази извираща от дълбините себичност, този прагматичен инстинкт са в кръвта ни. Те проблясват както в движенията ни по време на атака и защита, така и в неволно изтърваните думи, макар че нито полезността, нито безполезността са еднозначни понятия. Както всичко в света, и едното, и другото предполага връзка - връзка между оползотворяемото и оползотворителя. А това безспорно означава, че стойността е скрита не само в нещото, което може да е полезно, но и в користолюбието на личността. С други думи, истинската стойност на ползата се определя от характера, естеството, духовната дълбочина на връзката. От пустотата и от пълнотата на времето и случая. Ако например в смущението си насред моста Маргит Й. ме беше попитал не каква е ползата от бръмбара рогач, а как животинката се е озовала тук, въпросът би говорил за други чувства, мисли, спомени, а чрез тях - и за други стойности. Безпомощният бръмбар разпалва въображението и поражда моментално безпокойство: Как ли е долетял дотук през блоковете и мрежата от трамвайни жици? Сам ли е попаднал тук, или са го донесли екскурзиантите чрез някоя въргаляна в тревата раница?
Стига толкова като за начало на размишленията. Ето че вече се открива детството с голямото скитане и щурите преживявания. Пред мен изплуват зелени вечери, изпълнени с горска тишина, с блуждаещи във въздуха бръмбари рогачи. Сгушил съм се в тревата, в ръката си държа отчупен клон от бъз, с който да ги ударя, ако не съм внимавал. Обзет съм от вълнение и ловна страст, но междувременно се чувствам като приятел на поета Дилън Томас от детските му години, рея се в стиховете му, подобни на бухалско бухане, дори самият аз пиша стихотворение: ръката ми е в роса и отдавна вече не ме занимава въпросът как, по какъв начин бръмбарът се е озовал на моста, а как аз съм попаднал от горската трева тук, над Дунава, който мрачно се носи, в гъмжилото от трамваи, в един от най-привлекателните градове в света.
И ето, „непотребният” бръмбар тозчас стана полезен, защото във връзката, създала се между двама ни по силата на съдбата, той не само запази своята идентичност, но и се съюзи с моето въображение. С миналото ми, та дори и с бъдещето ми, което в момента се формира.
Прагматичният свят не приема този вид „метастазна полза” за истинска. Най-много за чиста случайност, за поезия, за налудничавост или, ако се възползвам от възможността за игра на думи, - за бръмбарщина. Всеки европеец, който внимателно се е оглеждал в Америка, сигурно с изумление е установявал колко много, ама наистина много усмивки, смях, показна радост на зъби и зъбни протези сияят наоколо. Атмосферата на успеха изисква усмивки до ушите. Целесъобразност, полезност, ентусиазъм, виталност - не само рекламите ни повтарят тези понятия и ни ги набиват в съзнанието от сутрин до вечер, но и политическата воля. Не само Атлантическият океан отделя Европа от Америка, но и склонността към съмнение, към скептицизъм. Ние, хората от Стария континент, не сме непременно песимисти, докато средностатистическият американец още от раждането си се възпитава в безусловен оптимизъм, лишен е от постоянни размишления. Вероятно и неврозата го води към еднопосочната улица на задължителната престорена усмивка. И този натиск продължава чак до смъртта, та и след нея! Виждал съм толкова „пращящи от здраве” мъртъвци, които са маскирани в спортна форма и изглеждат тъй свежо, сякаш в обредния дом са ги подготвили за последно излизане в телевизионен ефир.
Какво друго е това, ако не доведен до крайност принцип за полезност? Защо пък мъртвецът да всява страх? Кой има интерес да се страхуват или отвращават от него? Особено ако е бил богат и вместо мъдрост е оставил в наследсво имущество на баснословна стойност. Със съвместни усилия живите и мъртвите се опитват така да изиграят смъртта, че да прогонят ужаса от нея. В този случай на помощ им идват не религията и философията, а ефективната целесъобразност, практичността, с която се преодоляват сътресенията. „Практиката на розовите очила.”
Заразата от американизация е заплаха за всяка цивилизована страна. Най-вече за технически развитите държави. От една страна, защото във времето на масово производство и невероятно потребление Америка е онзи болезнено вълнуващ манекен, на когото трябва да се подражава, а от друга - защото в тези страни средствата за комуникация като телевизията, радиото, видеото, филмите имат възможност първи да излъчват и разпространяват новостите в музиката, забавленията, поведението, облеклото и начина на мислене. Но смятам, че ще допуснем голяма грешка, ако сведем американизацията единствено до разпространението на рок музиката и дънките, до тичането за здраве - джогинга, до модата да се демонстрира сила, до търсенето на аналогични форми на блаженство. По-прикритите и завоалирани форми също си имат свои проявления. Нещо такова ми се струва разпространението на оголения утилитаризъм в света. Неутешимият хедонизъм на живота ден за ден: възможно най-бързо задоволяване на мигновено пламналите или разпалени желания.
По време на първичното натрупване на капитали в Америка властва старомодният протестантски морал. Трябвало да се работи не само за заплата, а и в името на честта и достойнството. Идеалният работник бил този, който не пуши, не пие и не води разгулен живот. Реализираната от неговата работна сила печалба била вписвана същевременно и в спестовната книжка на моралните стойности. Но след като американската икономика достига определено ниво, което й позволява да задоволи основните потребности, тя бързо се преориентира към изкуствено повишаване на потребителското търсене. Започва да убеждава гражданите си да пазаруват неща, за които дотогава не са и сънували, а може би никога не са им били нужни. Рекламата, като муза на съблазънта, непрестанно разпалва желанието на индивида за все по-хубави стоки. В полезрението на човека попада не необходимото, а възможното. Възможното пък, както знаем, - без съпротива на околните - препраща към нови възможности и така поражда илюзии.
За няколко години и тук, в Унгария, можахме да вкусим от това наркотично преживяване. Всякакъв вид вносни стоки се появиха в централните магазини. Вместо пет вида сапун - трийсет вида, вместо десет вида интимни дамски принадлежности - петдесет, а ние пазарувахме, като че ли ни измъчва болезнено чувство за дефицит, или, поради липса на пари, просто зяпахме изложените на витрините мостри, зад които си представяхме чувствени, горещи места, морски бряг, слънце, палми, тела със слънчев загар.
Полза?
Може би ползата от копнежа или от умението да се бунтуваме? Ако този новороден копнеж беше присъщ и на душата, на духа, с лекота на сърцето бихме казали, че дори такъв влудяващ, страстен тормоз е полезен, но когато той е съсредоточен единствено върху плътта, върху удобството на плътта, какво друго му остава на човек да каже, освен че това не е нищо повече от романтика на материалния свят. Пол Нистром - вещ изследовател на модерния пазар, забелязва със зоркото си око, че елемент на индустриалната цивилизация днес вече не е преследването на морална изгода, а тъкмо обратното - „философията на безполезността”. Чрез нея изтощеният, апатичен, загубил целите си човек се старае да прикрие - от себе си и от другите - празнотата на своя живот, като обновява средата си с нови и все по-нови вещи и артикули. Ако и така не намери спокойствие, чувството му за безполезност прераства в заместително действие или в заместителна страст, подобна на необходимостта от пиене при алкохолиците. Болезнената празнота трябва да бъде запълвана отново и отново с някаква мимолетна надежда. Навремето катехизисът на обществения морал недвусмислено насърчавал работещите граждани да се трудят: работата е морално задължение. Днес и дума не може да става за такова нещо. Целта на трудовата дейност сега е работникът да стане колкото се може по-решителен, по-усърден консуматор. С това се затваря порочният кръг, който доста американски социолози формулират с горчивина и прецизност още през петдесетте-шейсетте години. Същината на твърденията им е, че когато икономическата необходимост стане подвластна на необходимостта от неограничено стопанско развитие, вместо задоволяване на основните човешки потребности, започват неконтролируемо да избуяват псевдопотребностите.
Макар че тук, в Централна Европа, не ни се налага непосредствено да се страхуваме от бъдещето, трябва да го имаме предвид поради заразителната сила на копнежа. Чувството за липса винаги е въздействало с огромна сила, породена едва ли не от религиозни подбуди, и това е особено характерно в наши дни, когато погледът ни може да шари из ослепителните търговските квартали по света така, както някоя провинциална унгарска девойка се носи бавно, да речем, из центъра на Виена. Каквото и да е мнението й, напускайки бляскавите витрини, тя ще се прибере у дома, обзета от блян, като от някаква болезнена любов, която трае цял живот.
В днешно време - поради липсата на идеи и цели - нищо друго, дори и утопично обещание, не е в състояние да противостои на лошото общо състояние на обществото, а единствено „обещанието за благоденствие” и неговото осъществяване. Ползата, която непосредствено може да бъде извлечена и придобита.
Има нервноболни хора, които в състояние на безцелност и безнадежност изпитват неустоим глад. Казано направо, тъпчат се с храна. На такива пациенти лекарят напразно би говорил за аскетизъм - очевидно това само би ги озверило още повече.
Нещо такова се случва и с невротичната тълпа, която неудържимо се стреми да постигне собствените си цели. В изумлението си тя отправя въпроси от името на един-единствен човек: Има ли полза от бръмбара рогач насред самия център на световния град? Има ли полза от удивлението, от добрата човешка дума дори когато всичко вече е загубено и абсолютно нищо няма смисъл? Пита с високо вдигнати вежди: Има ли полза от стихотворенията, от истината, от изкуството, от философията, от треската на самопознанието, от кротката човешка ирония, издигаща се над целесъобразността на света? И полезно ли е онова, което на пръв поглед ни се струва излишно и изглежда непотребно?

1985 г.

ЧЕТИРИ КАМБАННИ ЗВЪНА ПО КОЛЕДА

І
Пристигнаха два коледни венеца от познатия магазин за цветя. Зелени, живи, представителни. Игличките им са усмирени от мъх и витлеемска звезда. Би следвало да ме трогнат. Хваля ги посвоему, но междувременно усещам, че думите ми са кухи. В детските ми години съселяните ни от Замой биха сметнали за господарско разточителство, ако някой отиде до съседния град Секешфехервар, за да си купи такъв вечнозелен венец със свещ и да си го сложи на масата в гостната стая или да си го закачи на входната врата, за да видят и другите, че той също очаква Коледа, раждането на Младенеца. Не само щяха да му се чудят на акъла, но и щяха да отправят по негов адрес едно-две хапливи, неподправени изречения, цъкайки с език колко ли му е добре на този синковец, след като има време да се занимава с такива налудничави неща.
Понеже те нямаха време. От сутрин до вечер си намираха достатъчно работа, дори и през зимата. Ринеха сняг, хранена добитъка, ронеха царевица, цепеха дърва, почистваха обора, тъпчеха гъските, предяха, гладеха, ходеха за вода и какво ли още не. Пък и роднините ми бяха слабонабожни, набожни по задължение. Такъв беше и животът им. В средата на трийсетте години още не бяха чували нищо за Ади, но инстинктивно го следваха - вярваха невернически в Бога. За това не им бяха нужни ни коледен венец, ни пост, ни свещи, ни очакването на Спасителя. За тях Рождеството започваше на 24 декември, тоест в късните часове на Бъдни вечер, когато всекидневните неща замираха, светът утихваше, освобождаваше се от товара си и селските пастири, свинарите и краварите тръгваха да поздравяват стопаните си - както заможните, така и бедните. Влизаха в двора на всяка къща, като свиреха на рог и плющяха със свинарски камшик. Зад тях пъплеха вкупом дъждовете, слънчевите лъчи, росата, магарешкият бодил, ревът на животните от цялата година.
В делнични дни се обръщаха един към друг и се поздравяваха по обичайния начин, но на Бъдни вечер въздухът около тях се изпълваше с високо напрежение и те с такова драматично вълнение крачеха един след друг и изпълняваха традиционните си поздравления, сякаш до един бяха възпитаници на актьора Ференц Бешенеи. Като ги гледах и слушах, не ми беше трудно да си представя как пастирите със същия трепет са пристъпяли към Божия пратеник във витлиемската ясла.
В тази свята нощ небето винаги беше толкова шеметно високо, че не можеше да се мисли за нищо друго, освен да се вярва в чудеса.

II
Къде изчезна от живота ни днес вярата? Изпари ли се? Закоравя ли? Към друг ли се обърна? Или просто вече не ни е нужна? В един свят, в който през лятото може да се намери и да се види лед, тъй както през зимата, няма никаква нужда от вяра. Хладилниците и без вяра си вършат достатъчно добре работата. Да не говорим за фабриките за лед. Чудото се превърна във всекидневие. В сферата на материалното една след друга се осъществяват и най-невероятните утопии. Ако науката и техниката продължат да се развиват със същите темпове, както досега, рано или късно най-съвършените автомобилни части ще се произвеждат от пеперудени криле.
Като ученик в Папа учех, че вярата означава да приемем безусловно това, което не виждаме и не чуваме. Даже да смятаме, че самата невидима действителност има по-голяма мощ от видимата. И бездруго тук, на земята, очите ни възприемат само детайлите, само повърхностното дори тогава, когато се опитваме да проникнем в материята с микроскоп или космически телескоп. Самите ние много лесно можем да установим ограниченията на зрението. Ако ще да застанем пред седемдесет огледала, а междувременно около нас да бръмчат десетина камери, пак ще видим само половината или една трета от тялото си. А от душата си - нищо, макар че образуват едно цяло.
Така стоят нещата и с тялото и душата на вселената. За тялото вече знаем доста, но за душата, за духа само толкова, колкото философията, другите науки и религиите ги разглеждат на равнището на фикциите.
В продължение на две хилядолетия християнската вяра сравнително добре управлява голяма част от човечеството дори по време, когато кръвопролитията и съзидателната дейност се редуват. Но Първото просвещение през ХVІІІ в. и модерната епоха на Второто просвещение през ХХ в. геройски слагат край на това всеобщо споразумение. Оттогава между вярата и познанието се образуват такива големи пукнатини, както при пропукването на леда на Балатон. С реалното и свръхестественото се случва същото: разделят се и потеглят в различни посоки. Едната им част насам, другата - натам! Макар че нещо, което функционира като едно цяло, е възможно да бъде разделено само символично или теоретично, и то в случай, че идеално го познаваме. Но докъде сме стигнали ние в този процес? Можем ли да опознаем поне зрънце от реалността без тайнствеността и отдалечеността на свръхестественото? И обратно: ще изплува ли пред погледа ни една частица от свръхестественото, за която с категоричност бихме могли да се произнесем?
Не мисля.
Досега единствено вярата в Бог представляваше свързваща сила - онзи метафизичен мост, по който можеше да се придвижваме напред-назад.
Мнозина си помислиха, че успоредно със загърбването на вярата в Бог може да започне триумфалното шествие на здравия разум и чистото познание, които изведнъж да заменят религията и поезията. Но това не се случи. Не благоразумието, а умопомрачението завладя света. По странен начин едновременно с отслабването на вярата в Бог започнаха да губят силата си и други вери. На първо място вярата в човека, в човешкото величие и в личността. Така например съвременният човек отбягва погледите на събратята си, защото вече не може или не му се иска да вярва в тях.
Какво получихме в замяна на изгубената вяра? Някакъв вид посветеност. В миналото, както вече споменах, хората са вярвали най-вече в това, което е било невидимо за тях. А днес, с помощта на средствата на цивилизацията, безброй неща станаха видими и щедро ни се поднасят всяка минута. По-голямата част от човечеството е безкрайно благодарна за този подарък. В същото време дори не се замисля, че тъкмо неизчерпаемите гледки закриват още повече онова, което си заслужава да се види.
Доколко всъщност вярата - включително и вярата в Бог - е по-вредна от тази очевидна заблуда? По отношение на вярата се знае, че винаги е имало и скептицизъм, и битка за въздигането на човека. Посветеността пък е нещото, за което плащаме, като предаваме самите себе си.

III
Разглеждайки вълнуващата връзка между вярата и реалността, за какво друго можем да се сетим, освен за поезията, която има общо и с двете? Вероятно не е случайно, че наред с избледняването на различните вярвания отслабва и вярата в поезията. От много места се чува, че съвременният човек не се вълнува вече от поезия, защото в света на интереси и разум тя с нищо не може да му помогне. Всичко това е красива измислица - пряка роднина на религията. Има хора, които твърдят, че и самият Бог е поезия.
Вместо спор - главно вместо теологичен спор - ще премина към изповед и със задоволство ще призная, че безрезервно вярвам в измислиците. Защото всяко оригинално произведение е измислица. Сътворяване на реалност, нова форма на проявление на духа. Една пирамида, готическа катедрала, „Кончерто”-то на Бела Барток или „Ода”-та на Атила Йожеф.
Тези творби дълго време не са съществували, после се появяват. Като плод на духовно действие. Този път не от нищото, а от нещо, което, разбира се, е поне толкова неуловимо, колкото и споменатото в Библията нищо.
Със създателите им тези неща се случили само веднъж, по време на сътворяването им, но на нас, тези, които ги гледаме, слушаме, четем, ни се случват отново и отново. И междувременно отново и отново ни променят, като, подобно на вярата в Бога, подготвят собственото ни избавление.
Внезапно ме осенява мисълта: ако и самият Бог е поезия, кой би дръзнал да заяви, че той не съществува?

IV
Такива наши предци, като Ендре Ади, Михай Бабич, Атила Йожеф, са написали много повече незабравими коледни стихотворения, отколкото съвременните поети. Ласло Наги и Маргит Сечи също бихме могли да причислим към тях.
Дали основна роля за това са изиграли нагласата и талантът им? Не само. Не по-малко важни са силата на традицията, обогатяването и предаването на темата в продължение на хиляди години.
Разбира се, Коледа придобива святост на първо място от забуленото в мистерия раждане на Младенеца и от сбъдването на пророчеството, но и поради факта, че вече две хилядолетия хората изживяват всяка подробност от идването на Спасителя не като външна история, а като лично, вътрешно преживяване. Историята на човешкия род в умален мащаб. Защото реално тя се разиграва символично около събитието Рождество, което е свързано с небесни и земни чудеса, с принудително пътуване от Назарет за Витлеем; с чувството за беззащитност на чуждо място; със сумрака на яслата, която замества дома; с лудостта на Иродовото изстъпление и на кръвопролитията заедно с обещанието за спасение; със смъртта на невинните, с писъка и благоговението - с една дума, с всичко, през което човек преминава отново и отново в своя земен път.
Ако до Втората световна война Рождество Христово е едновременно празник на нашия подсъзнателен живот и на възможността за изкупление, то апокалиптичните събития постепенно променят миналото. С времето Коледа става все по-неестествен празник, а напоследък се превръща и в професионален - евангелски празник на пазаруването.
За да накарат хората да забравят някогашната витлеемска светлина, големците в политиката и бизнеса трябваше да открият по-ярка звезда.
Можем да кажем, че днес това вече е факт.
Поети, приятели мои, не страдате ли като мен?

2004 г.

РАЗМИСЛИ ПРИ ЗОРНИЦАТА

Най-голямата опасност днес не идва от това, че хората са потискани и сплашвани, а от това, че са оставени на произвола на съдбата.
Ненавиждам думата глобализация. Ако трябва да я материализирам, сигурно бих я представил като врабче с провиснала човка. Противно куче с грозно лице. Всеки път, когато ми се налага да употребя това понятие, ми се ще да го преведа на унгарски. Изреждам си наум думите: нещо от световна величина, универсално, всеобхватно, цялостно, съизмеримо със земното кълбо, свързващо светове и т.н. За съжаление, нито една от тях не изразява напълно същността на глобализацията, защото към тези по-безобидни понятия бързо прилепват и нашите груби, недодялани, покваряващи представи. Ракети земя-земя, глобален свят на парите, световна икономическа система, необратими стремежи към световно господство.
Дори езикът вече се стъписва. Размишлява при Зорницата, на океанския бряг, размишлява над гроба на Ендре Ади как би трябвало да изразим невъзможните неща. И защо само в икономическата сфера глобализацията стремглаво си пробива път и покорява света? Защо не повлича със себе си културата, човешката мисъл и законите на любовта? Можем да кажем, че след Римската империя християнството също се стреми към глобализъм, към универсалност, но успява да обхване само половината свят. Новият експериментатор на ХХІ век ще бъде ислямът.
Мисля си за налудничави, умопомрачителни неща, но благоразумието не ни помага да се докоснем до истината. В момента например съм обсебен от фикс идеята, че политиката трябва да стане притежание на националния дух, така както са държавата и родната земя. Необходим е и закон, който да гарантира, че е забранено присвояването на тази обществена собственост. Ако някой все пак се опита да го престъпи, да бъде затворен в мавзолей от сив мрамор, където по хиляда пъти на ден да пише: „Лошо се разпореждах с проблемите на този народ”.
Човек не търси метафорите и сравненията, а ги открива. Неотдавна в един спор, който може да бъде наречен както политически, така и литературен, ми просветна мисълта, че партиите, дошли на власт след 1989-1990 г., обезоръжават литературата точно толкова лукаво, както през 1918-а Бела Линдер - военният министър от правителството на Михай Карои, разоръжава завръщащите се от фронта войници, като заявява с лицемерно изражение на лицето и пламенна убедителност: „Не искам повече да виждам войници”. Това изречение прозвучава по време, когатo румънци, сърби и чехи започват отново да въоръжават войниците си. Мавърът изпълни дълга си, може да си върви. Две седмици по-късно Бела Линдер слиза от политическата сцена. Вероятно с тридесетте сребърника на държавите от Малката Антанта се e преместил от Унгария в Сърбия. Ако беше станал министър на земеделието, едва ли щеше да извърши такова предателство, но като военен министър успя да го направи.
Как може да се преглътне подобно юдейско хитруване? Никак! Бедната, наивна, достойна за насмешка Унгария!
Има един стил, за който веднага разбрах, че дори в подигравателните години на свободния политически живот ще ни е чужд. Например да се провеждат пресконференции в цирка. А защо не в Дома на терора? Или да се пускат балони на Площада на героите и да се плези език на Гроба на незнайния войн?
Не разумът ми го подсказва, а инстинктът.
Някъде в края на 90-те години пътувахме от Лос Анджелис за Сан Диего с Юли и с приятеля ни в изгнание Яно Тьорьочик. Шосето се простираше почти изцяло по крайбрежието на океана. А на един хвърлей камък от пътя имаше дълга базалтова планина. От същия синкаво-черен материал като нашата Бадачон. Не можех да откъсна очи от нея. Виждаше се, че земетресение или гърчовете на ужасяваща вулканична епилепсия бяха разтърсили областта. На сто-двеста метра едни от други се въргаляха скални отломъци, големи колкото купа сено в господарски двор. По десетина хиляди тона, че и още по-грамадни! Каква ли сила е била необходима, за да се откъснат от дълбините и да се озоват на повърхността? Неволно си помислих за Бог. Той пък за кого би устроил такава гигантска демонстрация на сила? Надясно от мен бяха базалтовите блокове, а наляво - океанът. И двете са посвоему неразгадаеми чудеса.
На следващия ден, на по-следващия, а и досега не мога да опиша това, което се случи в мен там, на пътя. Смътно и със заекващ глас мога да кажа постфактум само това, че сигурно има нещо, което е повече от целокупната действителност. Нещо, което е по-силно и по-непонятно от видимата реалност, което, макар и да се различава от нея, все пак представлява това, което се намира отвъд тази реалност.
Както и да цитирам, да анализирам, да осветлявам великите събития в историята ни, не мога да мисля за друго, освен за това, че Унгария - след битката при Мохач - е Сизифова страна.
Според библейския мит дедите ни - въпреки забраната на Бог - откъснали ябълката от Дървото на познанието, отхапали от нея и заради това изгубили невинността си. Техния грях сме наследили и ние.
Докато крачим напред във времето, греховете ни нарастват все повече и повече. Всяко наше познание води до войни и поквара.
Трябва да се променим. Да се откъснем от миналото си и на мястото на библейския мит да набием в главите си древния опит - онази народна мъдрост, според която клин клин избива. С други думи, сега бихме могли да си върнем невинността само ако отново откъснем ябълката от Дървото на познанието.
Новината, предаването на новини, казано с международната дума информация, в началото били почти идентични с реалността и истината. Но откакто започнаха да ни заливат нови и нови вести, все повече се увеличава разстоянието между тези понятия. Защото се изтощават от натиска на тълпата. Все едно някой да иска да си пробие път от южния до северния край на площада през стотици хиляди души. Какво трябва да осъзнаваме ден подир ден? Това, че изчерпаната действителност става все по-неблагонадеждна.
Веднъж вече изразих възмущението си, че полека-лека всеки и всичко ще си има ден в световния календар: майките, жените, влюбените, планетата Земя, пиенето на мляко, саденето на дръвчета, похапването на кнедли. Но досега никому не е хрумвало, че би следвало да празнуваме и ден на истината. Ако не за друго, то поне за да се уверим взаимно: ето, останал ни е малко талант дори за черен хумор.
В предишните епохи се знаело много по-добре коя е водещата идея на даден период, определящата насока и целта на неговото развитие. Да помислим само за епохата на Просвещението, на Романтизма, на Класицизма, за светкавичната поява на модернизма. За съжаление, днес не можем да определим това така еднозначно. Вероятно защото първо се случват събитията, а после се систематизират причините и следствията. Всяка форма на обяснение е налучкване и вятърничаво чувство за вина. Разбира се, ако по време на разговор - било то случайно или несъзнателно - прозвучи някоя вдъхновяваща велика мисъл, веднага бихме я забелязали.
Унгарският народ почти винаги се разочарова от собствените си решения. Колоритен народ с бистър ум, но дойде ли време да решава, мозъчните му клетки мигновено се объркват. Дали защото иска да получи бърза компенсация за пораженията си векове наред? Или тежкото наследство - двойствеността, разделението на куруци и лабанци - го съсипва непрекъснато? И двете разпалват само чувствата му, не и разума. А който не може хладнокръвно да разграничи доброто от злото, никога няма да бъде свободен.
Колко компромиси обременяват миналото ни! Съглашение с турците, с хабсбургите, съглашение с немците и с руснаците. Ако вместо тези унизителни съглашения се бяхме споразумели със самите себе си, днес щяхме да населяваме по-голяма и по-сигурна държава.
Понякога имам чувството, че вече живеем само с някакви остатъци от характера ни. Колкото по-объркан и по-заплетен е светът около нас, толкова по-голяма нужда изпитваме да знаем кое е онова нещо, което ни обединява.
Древните гърци не се скъпели за пари, когато е трябвало да подпомогат изкуството. В градовете си строели театри от мрамор, където се играли драми като „Антигона” на Софокъл, „Прометей” на Есхил, „Електра” на Еврипид и още много други. По време на завръзката на класическата гръцка драма катарзисът назрява и достига своя връх, като издига човека над делничния свят, до най-високото ниво на морал и на духовни сили. Да се постигне катарзис изобщо не било по-малко усилие от създаването например на атомна бомба. Но ние отдавна сме забравили това. В наши дни от сутрин до вечер гледаме световен театър, който никога няма да ни доведе до катарзис. Пиесите са интересни, ужасяващи и безкрайни. А нещо, което няма граници, в действителност не съществува.
С чувство за вина пиша следващите редове, както и почти всичко друго напоследък. Трагедия? Драма? Роман? Колко пъти съм решавал и аз да се пробвам в тези жанрове. Още от военните години в мен се натрупаха безброй истории и си помислих: ако се опитам да опиша чисто и просто голата истина, вероятно бих представил епохата ни по-сурово и по-осезаемо, дори бих казал по-гневно, отколкото в стиховете за избрано общество. Живях в обкръжението на такива приятели по перо, като Андраш Шютьо, Ищван Чурка, Ержебет Галгоци, Ищван Сабо, Ференц Шанта, които и без думи ме насърчаваха. Най-вече с творбите си! Например с тези: „Лек сън ми обеща мама”, „Връбницата на един търговец на коне”, „Адвент в Харгита”, „Звезда на кладата” или „Оплаквателна песен за домоуправителя”, „Кой ще плаща?”, „Петият печат” или „Капан за видри”.
За моите премълчани намерения свидетелстват тетрадките, които съм изписал с диалози и сценични епизоди. Но многобройните колапси в живота ми погребаха всяка една от тях.
И все пак вчера ми дойде наум една зрееща в тишината идея за драма. Провокира я един документален филм за ‘56-а година, тъй като истинският главен герой в драмата става жертва на Държавна сигурност по време на кръвопролитието на 25 октомври. Пред Парламента го прострелват в гръбначния стълб и никога повече не прохожда. Осакатява и с двата си крака. Оттогава съдбата го приковава към инвалидната количка. Край на разходките, край на екскурзиите, приключват и любовните срещи, пътешествията биват изтрити от календара, гръцките острови до един потъват в дълбините на морето, пътищата на света вече не са пътища, а препятствия. Няма семейство, само приятелите му бутат количката насам-натам.
И така, имало едно време намерение за смяна на режима в Унгария. У мъжа в инвалидната количка също нещо се раздвижва. Нещо, което и той е искал през 1956-а, но замалко да заплати за него с живота си. В средата на 80-те години, събуждайки се от историческа кома, мъжът търси нашата компания и ни предлага своя живот в инвалидна количка. Приемаме, без да се замислим. От време на време провеждаме тайните заседания на новосформирания Унгарски демократичен форум в арпартамента му - едно затънтено място на улица „Верче”. От една страна, знаем, че ако отидем у тях, няма да притесняваме никого - нито съпруга, нито деца; от друга страна, се радваме, че и той няма да се мъчи посред нощ с инвалидната си количка.
Дотук приказката е най-обикновена и се разбира от само себе си. Но както казват в Будапеща, тук в картинката влиза историята. Появява се грехът - злият гений на комунизма. И в един прекрасен ден се разбира, че нашите скъпи приятели от Вътрешното министерство, т.е. органите на реда, са поставили подслушвателно устройство в количката на нещастния човек. Така, между другото, безпроблемно са подслушвали и нас: Лайош Фюр, Ищван Чурка, Золтан Биро, Шандор Лежак, Чаба Д. Киш. Значи не стига че бяха отнели половината живот на този нещастен човек, ами на всичко отгоре искаха да ни внушат, че той също е знаел за послушвателното устройство.
Kамю твърди, че ако в резултат на интересна трансформация вината се преобрази в невинност, невинността се възприема като самооправдание. А тази практика е винаги достатъчна, за да превърне в съдник и най-посредствения убиец.

2006 г.

МАРТЕНСКО ПИСМО

Където и да стъпим, камъни скърцат под нозете ни. Накъдето и да погледнем, небето над нас гние като тавана на изоставен обор. Бихме искали да определим положението си - във вятър и пек, но не можем, защото думите ни се изплъзват. Така се превръщаме в пленници и се чувстваме безпомощни в нещастната ни малка родина, където искаме да бъдем естествени. „Лудост!” - бихме си казали с мъртвешко спокойствие на духа, но вече не можем налудничаво да разговаряме дори със самите себе си.
На това в една страна му казват криза или банкрут. Криза - от главата до петите. В такива случаи болничните легла обикновено тръгват по команда от един град в друг, от планинските върхове към гъстата гора от непроветряеми къщи и обърканото им лутане свършва на площадката за скрап. Кошмарите заковават вратите на училищата, на малките пощи, на провинциалните жп гари, та хората от покрайнините да научат колкото се може по-скоро, че няма никаква нужда от тях. И тогава един министър-председател на име Ференц Дюрчан го обзема желание да се облегне небрежно на самотната трибуна пред микрофона в Двореца на изкуствата и да разясни на унгарците какво всъщност се е случило на 15 март 1848 г. Доколкото ни е известно, Мартенската младеж извършила един революционен акт - отмяна на цензурата - не във величествените зали на виенския или пожонския парламент, а на улицата. Петьофи също не рецитирал в Горната камара „Национална песен” като изказване, предхождащо дневния ред. И Дванайсетте точки не били представени на владетеля от депутатите. Не, не, нито съюзът с Трансилвания. Според министър-председателя не е изключено 15 март да е съществувал само в нашите болни представи.
Приятели! Историци, писатели, учени, учители, филмови дейци, философи, духовници, откриватели, възпитаници на Барток и Кодай - докъде стигнахме? Някога бяхме някои, а сега просто наблюдаваме събитията като реалистични копия в един смешен паноптикум. От седемнадесет години смирено роптаем и се бунтуваме, вместо да си признаем - изневерихме на смисъла, но на негово място не открихме в себе си никакво непокорно и варварско щастие, с което да помогнем на народа си. Понастоящем дори стана ясно, че приехме всяка поквара и лицемерие на коренящата се в диктатурата демокрация. В преломните книги трябваше да напишем, че демокрацията ни освободи точно така, както съветската армия, и по същия начин ограби и опозори всички ни. С изключение на 12-те дни на 1956 г., отчаянието се превърна за нас в традиция!
Днес, където и да отидем в страната ни, всеки се оплаква, че трябва да прекара живота си в надпревара с Политиката. В състояние на атрофия, причинено от равенството в резултата. Вместо определението „равен резултат” предпочитаме да използваме понятийни категории от ситуации с лоши, даже престъпни решения. По време на смяната на системата вярвахме, че свободата ще бъде оправдана и спасена.
Но това не се случи!
На първите свободни избори углавните съдии получиха същата възможност да гласуват, както и близките на застреляните или обесените мъченици. Поръчителите на масовото убийство пред Парламента на 25 октомври 1956 г. имаха свободен достъп до урните. Не се стигна до законова съдебна разплата с онези, които с изнудване унищожаваха души и чиито ръце бяха изцапани с кръв. Спасявайки кожата им, отхвърлихме възможността стотици хиляди заблудени да се разкаят и ги оставихме в раздвоението им: така растеше и продължава да расте електоратът на вчерашните престъпници.
Така цялата мръсотия и ужас на диктатурата преляха необезпокоявано в демокрацията, която през последните пет години укрепна по особен начин.
Всякакъв вид криза и раздвоение на съзнанието са последица от това.
Унгарската интелигенция в по-голямата си част добре знае, че този първороден грях, тази криза засегна всички области на живота. Усеща се в икономическите показатели на страната, в бюджетния дефицит, в състоянието на държавната администрация и на обществените услуги, в рушащите се международни връзки, в колективния и индивидуалния разврат, в създадената и толерирана от правителството корупция, в непрекъснато нарастващия брой на заболяванията на нервната система.
Управляващото правителство вече не крие намерението си по най-егоистичен начин да използва за собствено материално облагодетелстване изборната победа, постигната с измама на унгарското население. Междувременно наперено и злорадо подтиква парламентарното мнозинство срещу народа си, на който служи. Варварското унищожаване на здравеопазването и болниците напомня на днешните хора за подлите постъпки на пролетарската диктатура от 1919 г. Ако сравним броя на жертвите на терора с очаквания брой жертви на днешните цинични бизнес сделки, пролетарската диктатурата ще ни се стори по-безобиден период в сравнение със сегашния погром. Мащабът на опустошенията се определя не само от разпада на здравната система, но и от всяка мярка на правителството, вследствие на която се влошава качеството на живот на по-голямата част от населението. Вместо да повишат жизнения си стандарт, милиони тръгват по наклонената плоскост, а хиляди други предпочитат да изберат самоунищожението.
Какво можем да дадем от себе си за спасението на родината? Само нещо, което имаме. Смелост, упорита непреклонност, несломими аргументи. За целта обаче ни е нужна група интелектуалци като онези от Пражката харта, които стриктно да следват мисълта на Ласло Немет: „Човек на духа е този, у когото напира вечният инстинкт на духовността… Духът е безпокойство, внасящо ред. Духът не може да се примири с набора от разпръснати факти, той търси връзките”.
Днес най-очевидната истина в Унгария е тази, че интелектуалците, които не са заслепени от страха, от егоистични интереси или някакви заблуди, вътрешно са се разграничили от правителството. Би могло да се каже и по следния начин: който се смята за интелектуалец, не се идентифицира с правителството, а прави всичко в интерес на това, подведените простодушни хора, които все още вярват в настоящото управление, да стигнат до подобно заключение, тъй като решението е наистина в техните ръце. За целта са нужни икономисти, учени, писатели, филмови дейци, философи, прависти, учители, социографи, честни финансисти, както и хора със силна вяра и развито въображение. Да не забравяме: 15 март 1948 г. продължава да е най-големият ни празник, защото бележи в унгарската история първото, а мога да кажа и единственото такова събитие, сам? по себе си чудо, в което народът послуша най-вече хората на духа.
Необходимо е да се създаде орган от независими личности, който да работи - образно казано - като една Горна камара на духовността и морала, където са издигнати на пиедестал нравствеността, разумът, симпатията, единната защита на националните интереси. Естествено, сред членовете му ще има място както за тукашните унгарци, така и за тези от съседните държави или от други краища на света. По примера на природозащитниците те ще бъдат застъпници на политическия живот; когато пък нещата излязат извън контрол, ще трябва да променят самия политически живот.
Девизът ни е скромен, но показва посоката: щастието на една нация зависи по-скоро от характера на хората, отколкото от формата на управление.

2007 г.

ЕСЕТА

Архив

Страници

Авторски права

Статистика

Анотации