Михай Ваци

превод: Александър Миланов

Служеше ми любовта - на любовта
служех и се покорявах
и в студа захвърлен бях тъй, както
извънбрачното дете на праг оставят.
Като спазмата последна на сърцето
бе прегръдката ми, а скимтеше
моето сърце в колибката на самотата,
драскаше напразно прагове, пълзеше.

Китът - Йона, мене тялото ме подслони
и това животно непохватно
чисти океани с мен преплува,
а ме караше да пия от блатата;
унижаваше ме то пред яслите на гладовете си,
но по стръмнините на съдбата с бяс го оседлавах,
виех от страданията му, гризях земята,
а от музиката на насладите му се опиянявах.

Аз работех - както в пясъка акация - протегнал
към небето плодни клони на труда си,
а зареян в облаци, глава полагах
върху сламено легло на леността си.
Върху сал, издялан от греди на чужди мъки,
сам съм гребал във водовъртежи,
със кибритените клечици на бедността си
палвах огънчета на надежди.

Марширувах предано, със първите воювах,
никога не бягах от борбата,
но оръжието си захвърлил по поляни,
гол съм се въргалял по тревата.
Заради звездите се възземах - ниско се навеждах
за следа на птиче или цвете,
литваха над мен ракети, а от мойте пръсти
литваха калинките на стиховете.

О, аз всичко, всичко бях, достойно
за душата засияла,
и покорно падах на колене
пред присъдата на свойто тяло.
Засиявах от това, което се стремеше
да обхване моите мащаби,
аз, най-чиста леща, сам възпламенявах
разпилените лъчи на своите догадки.

Тъй живях като сърцето, чийто пулс е 120,
тъй и ненавиждах, и обичах;
с всичко се залавях тъй горещо,
че на гибел себе си обричах.
Аз живях тъй, както трябва и си струва
да живеем, да не сме излишни!
Изживях един живот, но моята съдба
е история хилядогодишна.