ЕВА
превод: Андрей Германов
ЕВА
Дървета до брега стоят
и тихо облаци грамадни,
подобно мрежи, от брегът
замята аленото пладне.
Потъва светналият свод
и като в мрежи във небето
се плиска, къпе се народ -
мъже, жени, деца, момчета.
Пет-шест жени покрай брега
зад храста в буйналите шуми
на пясъка горещ сега
изстискват банските костюми.
Трикото вие се, светлей -
тъй на витло се вие смокът,
като че изкусител змей
се крие в трикотажа мокър.
Жена, от твоите черти
не съм изплашен аз, за мене
кълбо във гърлото си ти,
когато стегне го вълнение.
Като черновка си сега
и като стих от други цикъл,
насън, но не и на шега
от моето ребро възникнал,
и в тоя миг със порив луд
изтръгнала се от ръцете ми -
сама уплаха, парещ смут
и болка на мъжа в сърцето.
1956
——————————
КОГАТО СЕ РАЗБУШУВА
Над езерото, исполинска
чиния, облаци вървят,
като че ледници планински
по бели стръмнини пълзят.
Лесът от светлини неверни
променя своя колорит -
ту цял гори, ту в сенки черни
като във сажди е обвит.
Когато между дъждовете
прогледне късче синева -
как празнично небето свети,
как блеска буйната трева!
Щом вятър облаци разчисти
и слънце плисне в синя вис,
пронизаните с него листи
са сякаш цветна стъклопис.
Тъй от кубетата бездънни
в блестящи митри и венци
се вглеждат в вечността безсънни
царе, отшелници, светци.
Като че купол е простора
и храм тържествен всичко тук,
и ми е съдено от хора
понякога да чувам звук.
Природа, свят, света магия,
в сълзи от щастие, в екстаз
на твойта дълга литургия
до края ще остана аз.
1956
——————————
***
Да схвана всичко искам аз
във същността му -
в труд, в търсене на път, във страст,
във чувства тъмни.
С причината за вехти дни
от старината,
с основи в тъмни дълбини,
в сърцевината.
Държейки вечно пулса жив
в съдби, събития,
да дишам, любя, горделив,
между открития.
О, ако можех с яснота
отчасти даже
за качествата на страстта
да ви разкажа;
за беззаконни грехове,
гонитби, рани,
за грешки в смутни часове,
сърца и длани.
Бих нейния закон открил
или начало,
сто пъти бих я означил
с инициали.
Как бих разсаждал стихове
в страстта си лиха!
Липите в стройни редове
цъфтели биха.
Би бил стихът ми с розов дъх,
със ментов мирис,
със дъх на сенокос, на мъх,
с гръм над баира.
Така един Шопен преди
е сторил чудо -
чифлици, хълмове, бразди
излял в етюди.
На овладените слова
играта звънка
е като мощна тетива
на лък опънат.
1956
——————————
ТИШИНА
Пронизан е с лъчи лесът -
колони прашни го подпират.
Тук, казват, за да попасат
понявга лосове се спират.
Сред тишина лесът мълчи.
И сякаш тихата долчина
е странна не от тез лъчи -
по друга някаква причина.
Наистина, край храст в леса
лосица спира уморена.
Примират всички дървеса,
затуй е тишината странна.
Тя хрупа клонки и трева
и зъбите корите белят.
Допрял плещите й едва,
люлее се на клонка желъд.
Бъзак и подбел, бучиниш,
пелин и лайкучка, и лапад,
магьосани от всичко, виж,
край храсталака спрели, зяпат.
И само запъхтян шурти
сред благозвучието ручей,
и ту нашепва, ту крещи
за тоя тъй небивал случай.
Звънтейки сред покоя лек,
оглася сечището даже -
почти със думи на човек
той иска нещо да разкаже.
1957
——————————
ЗИМНО СЛЪНЦЕСТОЯНИЕ
Знам тия декемврийски дни
в течение на много зими -
неповторими и едни
и всъщност вечно повторими.
В редица дълги досега
по малко сбираха се вяло
единствените дни, кога
изглежда времето замряло.
И наизуст ги зная аз:
в средата зимата тъмнее,
капчук, път кален, няма мраз
и слънцето на лед се грее.
И влюбените като в сън
един към друг вървят в тъмите
и топло, потни, ръсят звън
къщурчиците на скорците.
Стрелките сънни ги мързи
да се въртят по циферблата
и като век денят пълзи
и безконечни са обятията.
1959
ЕВА
Стоят деревья у воды,
И полдень с берега крутого
Закинул облака в пруды,
Как переметы рыболова.
Как невод, тонет небосвод,
И в это небо, точно в сети,
Толпа купальщиков плывет -
Мужчины, женщины и дети.
Пять-шесть купальщиц в лозняке
Выходят на берег без шума
И выжимают на песке
Свои купальные костюмы.
И наподобие ужей
Ползут и вьются кольца пряжи,
Как будто искуситель-змей
Скрывался в мокром трикотаже.
О женщина, твой вид и взгляд
Ничуть меня в тупик не ставят.
Ты вся - как горла перехват,
Когда его волненье сдавит.
Ты создана как бы вчерне,
Как строчка из другого цикла,
Как будто не шутя во сне
Из моего ребра возникла.
И тотчас вырвалась из рук
И выскользнула из объятья,
Сама - смятенье и испуг
И сердца мужеского сжатье.
1956
——————————
КОГДА РАЗГУЛЯЕТСЯ
Большое озеро как блюдо.
За ним - скопленье облаков,
Нагроможденных белой грудой
Суровых горных ледников.
По мере смены освещенья
И лес меняет колорит.
То весь горит, то черной тенью
Насевшей копоти покрыт.
Когда в исходе дней дождливых
Меж туч проглянет синева,
Как небо празднично в прорывах,
Как торжества полна трава!
Стихает ветер, даль расчистив,
Разлито солнце по земле.
Просвечивает зелень листьев,
Как живопись в цветном стекле.
B церковной росписи оконниц
Так в вечность смотрят изнутри
В мерцающих венцах бессонниц
Святые, схимники, цари.
Как будто внутренность собора -
Простор земли, и чрез окно
Далекий отголосок хора
Мне слышать иногда дано.
Природа, мир, тайник вселенной,
Я службу долгую твою,
Объятый дрожью сокровенной,
B слезах от счастья отстою.
1956
——————————
***
Во всем мне хочется дойти
До самой сути.
В работе, в поисках пути,
В сердечной смуте.
До сущности протекших дней,
До их причины,
До оснований, до корней,
До сердцевины.
Все время схватывая нить
Судеб, событий,
Жить, думать, чувствовать, любить,
Свершать открытья.
О, если бы я только мог
Хотя отчасти,
Я написал бы восемь строк
О свойствах страсти.
О беззаконьях, о грехах,
Бегах, погонях,
Нечаянностях впопыхах,
Локтях, ладонях.
Я вывел бы ее закон,
Ее начало,
И повторял ее имен
Инициалы.
Я б разбивал стихи, как сад.
Всей дрожью жилок
Цвели бы липы в них подряд,
Гуськом, в затылок.
В стихи б я внес дыханье роз,
Дыханье мяты,
Луга, осоку, сенокос,
Грозы раскаты.
Так некогда Шопен вложил
Живое чудо
Фольварков, парков, рощ, могил
В свои этюды.
Достигнутого торжества
Игра и мука -
Натянутая тетива
Тугого лука.
1956
——————————
ТИШИНА
Пронизан солнцем лес насквозь.
Лучи стоят столбами пыли.
Отсюда, уверяют, лось
Выходит на дорог развилье.
В лесу молчанье, тишина,
Как будто жизнь в глухой лощине
Не солнцем заворожена,
А по совсем другой причине.
Действительно, невдалеке
Средь заросли стоит лосиха.
Пред ней деревья в столбняке.
Вот отчего в лесу так тихо.
Лосиха ест лесной подсед,
Хрустя обгладывает молодь.
Задевши за ее хребет,
Болтается на ветке желудь.
Иван-да-марья, зверобой,
Ромашка, иван-чай, татарник,
Опутанные ворожбой,
Глазеют, обступив кустарник.
Во всем лесу один ручей
В овраге, полном благозвучья,
Твердит то тише, то звончей
Про этот небывалый случай.
Звеня на всю лесную падь
И оглашая лесосеку,
Он что-то хочет рассказать
Почти словами человека.
1957
——————————
ЕДИНСТВЕННЫЕ ДНИ
На протяженье многих зим
Я помню дни солнцеворота,
И каждый был неповторим
И повторялся вновь без счета.
И целая их череда
Составилась мало-помалу -
Тех дней единственных, когда
Нам кажется, что время стало.
Я помню их наперечет:
Зима подходит к середине,
Дороги мокнут, с крыш течет
И солнце греется на льдине.
И любящие, как во сне,
Друг к другу тянутся поспешней,
И на деревьях в вышине
Потеют от тепла скворешни.
И полусонным стрелкам лень
Ворочаться на циферблате,
И дольше века длится день,
И не кончается объятье.
1959
