Десанка Максимович

превод: Иван Коларов

Градинарят стар пристъпя
из градинските алеи
и за кой ли път, не знае,
среща здрача теменужен;
и посегне ли със длани
да отскубне стрък ненужен,
спира и се колебае.

Жал му е за стръкчето зелено,
че поливал го е толкоз пъти;
за незрял плод жалост го наляга:
нека зрее тоя дъхав пъпеш,
нека още пие
и лъчи, и влага.

Падне ли нощта стаена,
тръгва към полята мълком
и прегъват му се коленете;
спира, дето са разстреляни
заедно, като тревица покосена,
група учченици клети.

Нито миг не се поколебаха
на убийците ръцете.
Че какво са тези сръбски
буйнокоси ученици -
мислеха надменните палачи -
стадо невъзпитани хлапета
само за въстания родени;
и затуй от истинските хора
трябва с залп да бъдат заличени.

Че какво са тез славяни,
тъй от векове се влачат:
ту разбойници и фантазьори,
ту светци лъжливи,
дето божем плачат,
щом отскубнат стрък от свойте ниви.

Градинарят се оглежда -
дали някой не подслушва:
„Ех, нещастни малчугани,
как са се смирили и смълчали
в земните недра студени;
а преди прескачаха огради
и крадяха ябълки зелени.

Как в земята онемяха,
ни един не смей да се обади:
а по цели дни крещяха,
сякаш скръб не са видели.
„Ех, нещастни малчугани,
в гроба пресен са занесли
недопетите си песни,
книги, моливи, пергели.

Можехме ли да предвидим,
че от тия палави хлапета,
дето всеки ден се раждат в Сърбия,
царщината ще се плаши.”
Ако бог бе пратил свободата,
старецът не би потънал в скърби,
цели дни така унесен,
а като в отколешни години
плакал би за тях със песен.

Градинарят стар помилва
гроба, в който спят задружно
юноши свенливи,
и дланта му потрепера:
О, не бива тук без нужда
стрък трева да се отскубне -
той е също нещо живо!