Веселин Ракчевич

превод: Мина Карагьозова

С тъга и неверие получих новината за смъртта на Никола Инджов, бард на българската поезия и мой личен, и семеен приятел.

С Никола се запознах още през 1996 г. на „Октомврийските срещи в Белград” и това познанство се превърна в трайно приятелство.

Пътувахме и провеждахме литературни вечери в много градове на Федерална република Югославия и България: Белград, Валево, Ниш, Подгорица, Медун, Никшич, Херцег Нови, Кели Пиперска, Будва… София, Русалка, Варна, Созопол, Хасково, Ямбол, Каваци, Димитровград…

Благодарение на този човек срещнах истинската душа на българи, срещнах българското село, където вместо вода ни предложиха и сервираха ракия и вино.

Запозна ме с известни дейци на българската литература и културен живот: Георги Константинов, Паруш Парушев, Леда Милева, Иван Гранитски, покойните вече Евтим Евтимов, Романьола Мирославова, Тончо Русев, Дочка Банева.

Преди всичко го опознах като човек на честта и строг човек и велик писател, чието творчество, особено поезията, съм превел на сръбски език, като една негова книга по мой избор „Избрани стихотворения” е отпечатана в Подгорица.

За мен беше чест да запозная читателите в сърбохърватски говорящата област с творчеството на толкова голям поет.

Междувременно съм превел и публикувал две подборки на българската поезия през втората половина на XX век, „Ехо на трънените камбани” и „Българска поезия на 20 век”.

Гостуванията на Никола Инджов в Черна гора предизвикаха голямо внимание и интерес. Освен четенето на стиховете той остана запомнен като голям оратор.

И до днес се преразказват неговите великолепни беседи, проведени в историческия Медун пред паметния дом на Марко Милянов Попович, херцог и уникален черногорски книжовник.

Не по-малко забележителен бе и известният му разговор в Кели Пиперска, под ясното небе, както и в античния театъ,р и пред няколко стотици слушатели.

Впечатлен от черногорската история и черногорския манталитет, той написа и публикува две добре известни стихотворения, „(Манастирът - бел.прев.) ОСТРОГ НА ЧЕРНА ГОРА” и „ПРИЯТЕЛИ НА ЧЕРНА ГОРА”.

Накрая споделям впечатления за литературните произведения и най-вече за поезията на Никола Инджов.

Знаем, че той е произлязъл от семейство на тракийци в изгнание и това е оставило силен отпечатък върху цялото му творчество.

Този отпечатък е особено изявен в стихотворението „История на тракийците” и в романа „Възречени от Манастър”.

Това го формира като бунтарска личност в национален и международен план. Той не се примиряваше със злото до края на живота си.

Отчуждение и безпокойство… тъмно неспокойство за днешния ден, за утре, незабравимо вчера…

Историчността е в основата на някои от неговите стихотворения, достойният вик на думите му, стабилността на неговите убеждения и емоционалната експлозивност са качествата, с които съществува тази поезия.

Но това не е притеснило поета в търсенето му на смисъла на лирическата реч в съвършенството на поетическата изява.

Никола Инджов наистина демонстрира изключително, невероятно майсторство и умение. Пеейки с орфически глас, той създаде лирика, която усеща „музиката на небесните сфери”.

Това се чувства особено отчетливо в стиховете „Спомен за снега”, „Бразилска мелодия” и в силно подчертаното метафизично измерение във „Времето на някой друг” и „Високо в планината”.

В много отношения Никола Инджов е уникално поетично явление, като синтезира в класически и свободен стих изключителна чувствителност към ритъма и звученето на мелодията на българския език.

Благодаря за възможността да споделя част от моите спомени за моя приятел Никола Инджов