Борис Пастернак

превод: Христо Радевски

***
Сестра ми - животът - се буйно разлива,
дъжд пролетен плиска за всички и днес,
но хората с накит са нагло свадливи
и вежливо жилят те - змии в овес.

Резон за туй имат по-старите хора.
Но грешен е, смешен е твоят резон,
че в бури е морав и парка, и взора,
дъхти резеда тоя млад хоризонт.

Че в май, кога пътнишкото разписание
по линията за Камишин четеш,
по-ширно е то от Светото писание,
макар препрочитай го колкото щеш.

Денят се накланя и вече залазя,
там селянките на платното огрял,
и чувам, че не тази спирка е тази,
и слънцето в залез изжаля ми жал.

И трети път звъннал, звънецът отплава
и се извинява: не е туй за теб.
Нощ палеща иззад стъклата повява,
вагонът разбива летящата степ,

В просъница сънна, но спят нейде сладко,
спи, същи мираж, мойта мила в нощта,
когато сърцето плющи по площадките,
трепти като двери вагонни в нощта.

Лятото на 1917

——————————

***
Сестра моя - жизнь и сегодня в разливе
Расшиблась весенним дождем обо всех,
Но люди в брелоках высоко брюзгливы
И вежливо жалят, как змеи в овсе.

У старших на это свои есть резоны.
Бесспорно, бесспорно смешон твой резон,
Что в грозу лиловы глаза и газоны
И пахнет сырой резедой горизонт.

Что в мае, когда поездов расписанье
Камышинской веткой читаешь в купе,
Оно грандиозней святого писанья
И черных от пыли и бурь канапе.

Что только нарвется, разлаявшись, тормоз
На мирных сельчан в захолустном вине,
С матрацев глядят, не моя ли платформа,
И солнце, садясь, соболезнует мне.

И в третий плеснув, уплывает звоночек
Сплошным извиненьем: жалею, не здесь.
Под шторку несет обгорающей ночью
И рушится степь со ступенек к звезде.

Мигая, моргая, но спят где-то сладко,
И фата-морганой любимая спит
Тем часом, как сердце, плеща по площадкам,
Вагонными дверцами сыплет в степи.

Лето 1917