Михаил Синелников

превод: Ваня Ангелова

Арменската поетеса, живееща в САЩ, избира за себе си кратък и силен псевдоним, говорещ много не само на нейните съотечественици, но и на онези неарменски читатели, които донякъде са запознати с географията.

Това е името на известното, прославило се още в урартската епоха, езеро в историческа Армения, възпято не само от Ованес Туманян, прославил манастира „Ахтамар”, но дори и от Сергей Есенин, обръщащ се към приказната Шагане: „Днес сарафите попитах/по-леко от вятъра, по-тихо от Ванските струи/как да нарека за красивата Лала/ласкавата дума „целувка”?”.

Това беше красиво. Въпреки че географията, в този случай тясно свързана с историята, в нито една епоха не е идилична, но през миналото столетие е просто катастрофална.

Защото град Ван, от незапомнени времена стоящ на бреговете на едноименното езеро, разрушен от турската артилерия и храбро отбраняващ се, по сила на известните исторически събития бил принудително изоставен от оцелелите му жители.

Свидетел, и то небезучастен, на тази драма става и поетът Александър Кулебякин, който същевременно е генерал на руската дивизия, пристигнал по-рано на помощ на арменските опълченци.

Видяното в кървящата Армения до такава степен потресло Кулебякин, че той, забравяйки за своя футуризъм, написва цяла книга със стихове за случващото се в онези дни, доста реалистична и изпълнена с ужасяващи подробности. Може би в нея ще се намерят две или три силни стихотворения.

Преселниците от Ван не забравят родния си град и родното езеро и предават своите спомени на поколенията, живеещи далече от първоизточника на предците.

Веднъж Силва Капутикян гордо ми каза, че предците й са ванци. Строго погледнато, присъединяването на името на малката родина към дадено литературно име е нещо обичайно за поетите. Особено през Средновековието.

Ето какво ни разказва накратко Уикипедия за един древен арменски автор:

„Григор Ванеци е арменски поет от XVI-XVII век. Роден е в град Ван. Запазени са само две поеми под авторството на Григор - „О, Боже мой, Създателю” и „Духовно и алегорично учение за каруцата”. Първата от тях е инструкция как да се изживее този кратък живот богоугодно, за да не бъдеш застигнат неподготвен в Деня на възмездието. Във втората Ванеци акцентира вниманието на суетата на живота и тщеславието на хората. Тази внимателно изработена творба привлича вниманието с драматичността и същевременно с безгрижието на автора; тя съдържа съблазнителни образи и е пропита от атмосферата на безпомощна носталгия по отиващия си живот. Тя е една от най-добрите поеми в арменската литература от този период”.

Като си помислим, промяната на епохите малко прибавя към предмета на поезията. Но затова пък внася в нея опита си от нови болезнени сътресения, удари и всеобщи страдания.

Изминали са сто и една години от началото на априлското клане, унищожило едва ли не почти една трета от нацията и потъпкало нейния цвят.

Още няма пълно, световно признаване на арменското нещастие, на арменската скръб. Невъзвратимото все още се колебае. Ето какво казва във връзка с това Сона Ван, внучка и правнучка на бежанците:

…малко тишина

и отново
моят дядо свещеник
от олтара
въпросително
ме поглежда в очите -
ще произнесе ли Обама
думата „геноцид”
след рекламата
на войната?…

а междувременно баба ми,
полулегнала на бродираната възглавница,
ту изчезва,
ту се появява
и отново изчезва
сред ярките цветове на килима…
а с нея и ванската котка
със синьо-зелени
очи

От стихотворение в стихотворение преминава тази тема, която понякога е огненият фон на повествованието, но по-често е самата същност на драмата. Мисълта за съдбата на нейния народ присъства винаги и във всичко. Това е като вечно повтаряща се илюзия.

Мързеливо се приближава април
сънищата са изпълнени с шум
викове
и бягащи момичета
и
животинско пръхтене

в градината вече е април
пясъкът от моя сън се обагря
в пурпурна меланхолия -
пустиня без начало и край

а паметта
като на камила -
жаден
избледнял хурджин
деформиран
и пълен с вода…
под низа
на водата
на водата

Но животът на поета е трагичен и без потапяне в историята. В края на краищата има и собствена, лична история, в която също се разрушават и възкресяват светове.

Като неин летописец, Сона Ван е безпределно гола и изповедално откровена. Авторката на тази остра хроника не е заплашена от монотонност.

В смесения спектър от чувства се преплитат тъгата по детството, спомена за първата любов, болката от преживяното, горчивината от поражението, омразата към лъжата, мъката от загубата, триумфът на възраждането, нажеженият страстен призив към новата любов, звучащ дори с някакво безсрамие, жесток и свещен едновременно.

Тогава следват въпросите към Бога, а понякога води спор с Него.

Тази лирика се характеризира с изключителна жизненост на въображението и с непрестанно напрежение. Изглежда справедливо изказването на главния редактор на вестник „Култура” Юрий Белявски: „Както и при Рембранд, при Сона Ван акцентът пада не върху еротичността на женското тяло, а на усещането за трагичност от голотата, на състраданието за несигурността. Голотата никога не се превръща в наглост и каприз. Тялото не е основното нещо, въпреки че жената не се страхува да се появи, създадена от плът и кръв. Погледни право в нейните очи! Там има гняв и мъка пред силата на страстта. Персонажите на поетесата Сона Ван са реални и, аз мисля, че ще ги позная на улицата”.

Да, „персонажите”, или, както от известно време започнаха да казват, „лирическите герои”. В дадения случай - лирическите героини. Във всяка от тях е самата Сона…

…мечтаеш да бъдеш моят герой? - нали?
ела тук - убий ме!
можеш!
изтискай цялата ми задушлива сладост
искам да изчезна в това люлеене
като бледо венчелистче
под тежестта на трудолюбивата пчела

а аз не съм жена - обикновена лютня съм
ела и ме изцеди - хайде!
и аз ще погледам -
и когато разбера
какъв си…
ти можеш

Думите на Сона са твърди и категорични. И все пак съдбата й е още по-трагична, отколкото може да се изрази със слова. Всичко се понася от сърцето - очакващо, горещо и издръжливо.

Скъпо струва редът, в който пише, че на влажните й гърди вече се събуждат змейските глави… Но „Шехерезада, чиито речи не са прекъснати”, не се оплаква от съдбата. В края на краищата „приказката” става условие за оцеляване. Тук имаме предвид самата поезия:

…за да заспи бесът
и да ме остави жива

говоря
говоря
и говоря

той се научи да слуша с половин ухо
и почти
се научи да обича…
до вчера бях приказна фея
днес съм птица
налага ми се
да се увличам
от танци за плосък корем
свалям от себе си
една след друга
разноцветните
прозрачни
дрехи
(сини
после и зелени
с изумруди)
и сядам на колене
като приказно същество
и всеки ден
като пейзаж в прозорец
променям цветовете си
и се отразявам
в многобройните огледала
аз съм тук
аз съм там
и ето там -
също съм аз…

Ясно е, че казаното от тази Шехерезада ще позволи да изчислите премълчаното, да отгатнете тайнственото. Скритото в тъмнината.

За местонахождението на Висшата Сила блаженият Августин казва, че Бог се намира в съсредоточието на Светлината и че то е толкова ослепително, че се възприема като безпросветна тъмнина.

Ние често виждаме нещо подобно и в блясъка на божественото начало, каквото е поезията, и по-конкретно в този неин отрасъл, който се нарича „сугестивна лирика”.

Тук изглежда уместен цитата на великия руски поет Иван Бунин: „Поезията е тъмна, неизразима с думи: Как силно ме вълнува този див скат, този празен каменист дол, стоборите на овчите стада, овчарският огън и горчивата миризма на дим! С тревога странна и измъчвано от радост, сърцето ми говори: „Върни се, върни се назад! Димът мирише като сладък аромат, и със завист, с копнеж край него минавам. Поезията не е това, съвсем не е това, макар че светлината Поезия наричат. Тя е в моето наследство. Колкото по-богат съм с нея, толкова повече съм поет. На себе си го казвам, усетил тъмната следа на Този, Който възприел е моя прародител в древното му детство:
„В света няма различни души и време в него няма!”

Тези стихове са точно на сто години. Столетията само са укрепили тази далече по-стара истина.

Да, но, от друга страна, в поезията, ако това е поезия, и крайната простота на изказването не е толкова просто, колкото изглежда на пръв поглед.

Тази простота не е примитивна; тя не е едностранна; тя е наситена с всичко онова, което стои зад изговорените думи.

А директните думи на бележитата арменска поетеса на нашето време Сона Ван са пронизани и осветени от острия лъч на мисълта.