Юлиуш Словацки

превод: Атанас Далчев

СОНЕТ

Среднощ е - мрачна сянка вселената обвива,
на чувствата не дава покой сърцето свито,
въздишка след въздишка се кърти от гърдите,
а мисълта все дири минутата щастлива.

И тялото макар и в съня си да почива,
пак мисълта се скита в страната на мечтите,
видението гони, без радост да изпита,
зове душа душата насън с печал горчива.

Аз знам вълшебно цвете, що цъфва в тъмнината,
ухае на луната в сиянието бяло,
додето не съгледа лъчите на зората.

Знам и сърце, стаено в измъченото тяло:
то само нощем диша, на сълзи изблик дало,
а през деня грижливо прикрива си тъгата.

ПОГРЕБЕНИЕТО НА КАПИТАН МАЙЗНЕР

От болницата взехме му ковчега
да го не хвърлят в сиромашка яма;
ни топли майчини сълзи над него,
ни скромен паметник върху пръстта му!
Бе пълен с младост и със сила вчера,
а утре даже гроб не ще намери.

Ах, под главата пушката му верна
да сложеха със почест кавалерска,
таз пушка, от чието дуло черно
до днес дими куршумът белведерски!
Сърцето му ни меч, ни гръм прониза:
лежи във болнично легло и риза.

Дали той мислеше в нощта безсънна,
когато бе в ковчега на затвора,
когато Полша в твърда броня звънна
и в тоя час ковчегът се отвори,
до гръд притиснал пушката си хладна,
дали той мислеше, че тъй ще падне!

Днес, лаком за пари, дойде вратарят.
Отвориха дома на мъртъвците
и рекоха ни вещиците стари:
„Познайте брата си! Бихте ли самите
посочили кой тук е офицера,
с когото вий се скитахте довчера?”

Свалих му савана от главата,
червен от ножа на касапа сетен;
гледецът бе открит за светлината,
от братята отвърнато лицето;
казахме да затворят пак ковчега,
защото свиден брат лежи във него.

И тая бедност страшна ни се стори.
Един попита: „Де ще го положат?”.
Болногледачката му отговори:
„В земята свята, де по милост божа
умрелите полагаме ний само,
ковчег върху ковчег във обща яма.”

Младежът мъка искрена усетил,
една монета златна взе от джоба
и рече им: „Молитва му четете,
и нека има гроб и кръст на гроба…”
Замлъкна той и сипахме им ние
пари и сълзи в медната чиния.

И с думите от кръста си героя
ще каже, щом пред Господа предстане,
че рицари предвождаше във боя,
че бе един от наште капитани,
отдал дълга на своята родина,
макар с отделен гроб по милостиня.

Ти, Боже, който пазиш дни и нощи
родината ни с меча си отгоре,
ний молим те пред тия братски мощи
да палнеш слънцето над нас в простора:
при нашта смърт да грее небосводът,
да види как умираме народът.