Адам Мицкевич

превод: Атанас Далчев

ЧАС

елегия

Преди час, във часовника впила очите,
ти караше с поглед да бързат стрелките
и напрегнала слух посред градската врява,
разпознаваше моята стъпка корава;
да се спомня сега е приятно и мило,
че и друго сърце тъй припряно е било.
В тоя час покрай нея душата ми тайно
като нов Иксион обикаля безкрайно.
Докато дойде тя, цял ден чакам и крея,
а замине ли пак, цял ден мисля за нея.
Забавляват ме спомени дребни, но мили:
как ме срещна? Какво сме изпървом кроили?
Как понякога, рекли си думи студени,
ние бяхме сърдити, а после - сдобрени.
Натъжех ли се, виждаше ти по очите
и с молби ми предварваше често молбите,
аз те слушах смирено в такива минути.
Недоволен понякога, кипнех ли люто,
ти ме спираше кротко, а щом прекалявах,
ти се сърдеше, аз се тогаз извинявах…

Ах, взаимни страдания, сладки милувки,
топли погледи, думи, надежди, преструвки
безпогрешно сама паметта запечати
и ги гледа с очите си жадни душата;
тъй съперникът грабнал съкровища скрити
все не може ни взор, ни сърце да насити.

С тоя час свързах минало с бъдеще ясно.
С него почнах и свърших аз дните прекрасни.
Той на моя живот във повесмото блесна
като нишчица златна, преплетен чудесно;
аз я взех и като пеперуда полека
я увивах и там се затворих навеки.

На небето усмихнато слънцето грейна.
Би часът! А къде са зениците нейни?
И мечтите къде са? - Ръцете й бели
галят чужда ръка и до чуждото чело
тя долепва уста и сълзата й пада,
а сърцето - до чуждото - бие и страда.
Може би не очаква раздяла студена
от гърма, който падна пред прага до мене.

О, самотност презряна! В оная година
те оставих, но връщам се в твойта светиня,
както идва детето при свойта бавачка,
изкушено с бонбони и нова играчка.
Всяко щастие крие примамка голяма,
ала вярваш ли ти, че винаги мами?
Може би недостойната страст ще сподавя,
но нали се на времето всеки надява.

Ах, надежди далечни! Примамва морето
и забрава отново предлага полето.
Ето дни за разходка; защо ли се мая?
Вън вратата ли тропне, аз мисля си - тя е,
че невярна е - съдя по нейните длани
и без нужда часовника някога хвана,
а веднъж чак на прага изскочих уплашен.
Ах, то сигурно беше часът някогашен!
Тъй човекът, изгубил детенце любимо,
от предългата жалба, от скръб нетърпима,
омотан в размишления сладки, по грешка,
в миг забравя за своята загуба тежка
и така по измамата хуква веднага,
но облива се в сълзи, прекрачи ли прага.

РАЗМИШЛЕНИЯ В ДЕНЯ НА ЗАМИНАВАНЕТО

Одеса, 29 октомври 1825

Отде тая мъка без време? Запирам на прага
и сякаш забравил съм нещо, се връщам веднага
обратно назад; моят поглед, обзет от замая,
сбогува се пак със стените на празната стая.
Те толкова нощи безсънни и утрини ранни
са слушали мойте безцелни и глухи стенания.
До тоя прозорец веднъж ли, загледан във мрака,
стоял съм самин, без да зная що искам и чакам?
Омръзна ми гледката, пода и цялата стая.
Аз ставам и с крачки несмели отново блуждая;
на стария черен часовник, опрян във стената,
железните стъпки аз дълго броя в тишината
и слушам как червеят тихо, ала без умора,
почуква - невем на вратата на свойта изгора.
Зората е близо. Отвънка ме чака коларя.
Вземете нещата, вземете ми книгите стари;
да тръгнем. Дойдох, непосрещнат от свой и приятел,
и тъй си отивам, от никой и днес неизпратен.

Какво, че след миг от очите ми ще се изгуби
градът, дето никой не ме е очаквал и любил?
Скръб никому няма сърцето след мен да засени,
аз сам не желая тук никой да жали за мене.
И както над някоя пъстра засмяна морава,
от своята вейчица родна далеко отвеян,
понякога блед и самотен цветец прелетява
и срещнал на пътя си роза, притиснат до нея,
почивка във нейните пазви безпомощно дири,
додето го вихрите злобни отново потирят -
така и аз, чужд, неизвестен, с тъга във очите,
се лутах изгубен в тълпата, със дни из стъгдите;
аз срещах рояк хубавици и сам безразличен,
защото бях чужд и незнаен, ги често привличах.
Подир пеперудата тича детето далече,
но хване я, казва: „Лети си! Не трябваш ми вече!”
Да литнем! Ний имаме още пера по крилете.
Да литнем и нека целта ни от днес е небето!

Кога заминавах сам - помня - на млади години
далеч от родина, другари, любима, роднини
и чувах как глъхне смехът им ведно с гласовете,
и между дърветата кърпи съзирах развети,
аз плачех. Да плачеш е сладко в разцвета на дните.
Днес вече на старост не са ми утеха сълзите.
Че младият леко умира: света той не знае
и мисли - в сърцата любими навеки ще трае.
Но старецът, маската пъстра свалил на живота,
не вярва във нищо и гине дълбоко самотен;
взор склопим ли, няма и спомен от нас да остане…
Затуй със тъга те напускам, о, град чуждестранен!
Да седнем в колата! Знам, никой дори и за малко
не ще ме запре изненадан във таз катафалка,
ни лик ще извърне надире с очи насълзени,
чул сетния звън на колата, заминала с мене.