Емили Дикинсън

превод: Атанас Далчев

ЕТО КАК СИ ЧЕТА ПИСМАТА

1.
Ето как аз си чета писмата:
най-напред заключвам пътната врата,
после леко я опитвам с пръсти,
да съм сигурна за радостта.
После се отдръпвам по-далече
да не чувам тропане отвън,
после писъмцето си измъквам
и отварям го като насън.
После крадешком поглеждам пода
и стената крадешком,
убедена, че се крие мишка
неотпъдена от тоя дом,
и прочитам колко съм безкрайна
за човека, който ви е непознат,
и въздишам за небе, но не небето,
давано от вярата във оня свят.

2.
В света се втурва пролетта,
но ти преди да си дошъл,
безцветен е април за мене,
тъй както и преди пчелата
не са цветя цветята -
а стават от едно бръмчене.

3.
Награби всичко вятърът от север,
натрупа го на юг завчас,
лих изтока въз запада прегъна,
раззина ненадейно паст

и сякаш глътна вкупом всички
четири точки на света;
изплашени до смърт се изпокриха
в ъглите твари и неща.

Прибра се вкъщи вятърът. Подаде
природата вън образ благ
и свойте поданици върна
на старото им място пак.

И пак над стряхата димът се вие.
Денят отвред дочуваш ти.
Щом мине бурята, как мил, възторжен
гласът на птичката трепти!

4.
Има ли наистина зора, о, хора?
Съществува ли такава вещ - деня?
Мога ли да я съзра от планините,
ако съм голяма като планина?

Има ли пера тя като наште птици?
Като лилиите има ли стебла?
Носят ли я от страните знаменити,
дето никога до днес несъм била?

О, моряко, о, мъдрецо чуден!
От копнение аз цялата горя.
Моля ви, кажете ми къде е
мястото, наречено зора?

5.
Лъка да има, трябва детелина
и пчела,
пчела и детелина,
и мечта.
Ала мечтата стига само,
даже и пчела да няма.

6.
В цъфтежа е целта. Когато
със своя разум слаб и смътен
цветенце някое съгледаш
и бегло го разгледаш пътем,

ти ролята не подозираш
на тази мъничка подробност
в това сияйно сложно дело,
на пеперудата подобно.

Да израстеш полека, да напъпиш
навреме и да не измръзнеш,
със червея и зноя да се бориш,
от вятъра да се изплъзнеш,

да не отчаеш мъдрата природа,
да я дочакаш в оня ден покорно:
да бъдеш цвете е голяма
отговорност.

7.
Аз съм никой! Ти, кажи ми, кой си?
Никой ли си също? Тъй да бъде.
Значи двама сме - не казвай нищо!
Инак, знаеш ли, ще ни изпъдят.

Колко жалко е да бъдеш някой! -
Жаба някаква си там, която
кряка името си ден и нощ сред
възхитеното от нея блато.