Шандор Петьофи

превод: Атанас Далчев

АЛФЬОЛД

Какво сте вий за мен, Карпати диви,
със борове и изглед романтичен!
На ваште върхове и ваште урви
учудвам се, но аз не ви обичам.

Сърцето тегли ме по моя Алфьолд;
там моят свят е, моя покрив роден;
в безбрежната му шир ли се загледам,
като орел се чувствувам свободен.

Тогава се понасям над земята
до облаците горе с мойта мисъл
и гледа ме засмяна равнината,
изтегната от Дунава до Тиса.

На Кишкуншаг чардите угоени
подрънкват със звънците си унило;
събират ги по пладне коритата
на кладенеца с дълго геранило.

Летят табуни и кънтят копита,
разнася вятър звънкия им тропот,
ечат подвиквания на коняри
и като изстрели камшици хлопат.

Овъд стопанствата ветрец люлее
на скута си пшеницата класила,
която във море от изумруди
е цялата околност потопила.

Ята от диви патици със крясък
долитат тук във вечерите душни,
но стреснати от въздуха се вдигат,
щом повей лек тръстиката полюшне.

Във дъното на пустата, самотен,
стар хан с комин полегнал се намира:
там жадни се отбиват конекрадци
на път към Кечкемет за панаира.

Край хана трепетликова горичка
жълтей, тя вече до зида му стига,
гнездо във нея керкенезът вие,
далеч от палвци и дечурлига.

Вирее там печалното коило
и челядникът син цветец разпуща,
а в сянката му, прималнял от жега,
хлад търси пъстрият и пъргав гущер.

Там, де земята слива се с небето,
овошки в здрача, почне л ида мръква,
подават върше, а зад тях далеко
се мержелей кубе на градска църква.

Красив си, Алфьолд! Тук е мойта люлка,
родил съм се тук, в твоя край вълшебен.
Тук нека аз и свойта смърт посрещна,
тук нека спя в земята ти погребан.

Пеща, юли 1844 г.

АЗ НЕ ПЛАЧА

Аз не плача и не се оплаквам.
Няма да ви кажа моите несрети.
Ала ме във бузите изпити
погледнете,
погледнете ме в очите
и ще прочетете
страшното проклятие на злото:
как тежи, как много ми тежи живота!

Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.

АЗ БИХ ИСКАЛ ДА НАПУСНА…

Иска ми се да напусна този свят,
в който толкова петна видях унил.
Иска ми се в лес да ида непознат,
дето преди мене никой не е бил.
Там бих слушал жадно горския мълвеж,
ромона неспирен на потока свеж
и на сладкопойни птици песента;
всеки ден бих гледал облаците бели,
слънчевия изгрев, слънчевия залез…
докато и аз заляза с вечерта.

Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.

И ТОЛКОВА НЕ СТРУВА ЖИВОТЪТ

Животът ни не струва колкото една
строшена и навън изхвърлена чиния,
отдето просяк стар, сломен от немотия,
изблизва малкото засъхнала храна.

Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.

ЗАД МЕНЕ Е НА МИНАЛОТО…

Зад мене е на миналото синята гора,
пред мене е на бъдещето златната зора,
далеч е първото, но с мен е всеки час,
макар и близо, второто не мога стигна аз.
Така се скитам ден по ден
с нозе кървящи,
скитам се сломен
в безкрайно продължаващото настояще.

Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.

ЧЕСТО АЗ СЕ ПИТАМ…

Често аз се питам:
ако някой път
рухне на света редът,
както пада днес дъждът или снегът,
ще се сгромолясат ли тогава и звездите,
и ще потекат ли на съзвездията реките?

Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.

НЕ ОСТАРЯВАМЕ НИЙ, ХОРАТА, ЕДНИЧКИ…

Не остаряваме ний, хората еднички.
Тук на земята остарява всичко.
Но, погледнете слънцето през януари:
кажете, не прилича ли на старец?
То късно буди се, готово да се килне
веднага, толкоз е безсилно,
поглежда към света, намусено и зло,
и рано пак се свлича в своето легло.
А най-накрая посивява…
и стават бели чак лъчите му тогава.

Салксенмартон, преди 10 март 1846 г.

ПРЕХОДНОСТТА

Крал на кралете е преходността.
Дворецът й огромен е света.
Тя крачи тук и там, тя ходи вредом,
била е и във къта ни последен
и дето стъпи, носи мор и смърт,
под стъпките й гибелни лежат
развалини: почупени корони,
сърца разбити, прах от цвят отронен.

Салксенмартон, преди 10 март 1846 г

МЕЧТАЯ АЗ ЗА ДНИ НА СМУТ

Мечтая аз за дни на смут;
те твоя свят ще сринат, зная,
та въз руините му нов,
добър и чист, да възсияе.

Да проечи, да проечи
тръбата още днес над мене!
Сигнал за бой, сигнал за бой
душата чака с нетърпение.

Без да се бавя нито миг,
ще яхна възликувал коня,
и ще се влея с грейнал лик
охотно в бойната колона.

Ако пронижат мойта гръд,
ще има кой да я превърже
и раната да изцери
с целувка вместо с балсам бърже.

Пленят ли ме, ще има кой
да дойде в моята тъмница
и цяла да я озари
с очи по-светли от зорница.

На ешафода ли умра,
или на боя в златна сприя,
ще има кой от моя труп
кръвта със сълзи да изтрие.

Беркес, 6 ноември 1846

ПЕСЕНТА НА ВЪЛЦИТЕ

Под облаците тъмни
вий бурята и хлипа,
на зимата близнаци,
и дъжд, и сняг се сипят.

Живеем в степи голи,
сред пущинак безмерен;
ни храст един, де можем
подслон да си намерим.

Навън е студ ужасен,
глад вътре неспрестанен,
преследва ни жестоко
тоз двоен наш тиранин.

А ето там и трети:
бди пушка заредена.
И шарим снеговете
ний с нашта кръв червена.

Гладуваме и мръзнем,
с прострелян хълбок вием.
Злочест енашият жребий!
Но сме свободни ние.

Пеща, януари 1847

ТИСА

В лятна вечер, потънал в прах,
аз край Тиса лъкатушна спрях,
там, де Тур се спуска към реката,
като син към майка тичешката.

Носи се реката с ромон благ,
в своето русло без праг и бряг
и, пенлива, къдрите си бяли
не оставя слънчев лъч да гали.

В миг по нея алена заря,
сякаш рой от феи заигра,
в стъпките им леки ми се стори
да дочувам звън от малки шпори.

Стелеше пред моите крака
своя скъп килим една лъка;
откосите, взор додето стига,
бяха като редове на книга.

Зад лъката тука на възбог
се възправя в здрача лес висок,
в който залезът главни запраща;
скоро сякаш го пожар обхваща.

Раснат на оттатъшния бряг
храски от леска и ракитак,
там в една пролука ми се мярна
на селце църковната звънарка.

Като спомени от ден блажен
плаваха рой облаци над мен,
гледаха ме през мъглите сини
чудните на Мармарош вършини.

Тихо е. Понякога една
църкне птица в тази тишина.
Иде шум от мелница до мене,
като че е на комар бръмчене.

Срещу мен на тихата река
слезе булка със кърчаг в ръка.
Докато го пълнеше, ме гледа,
после бързо си отиде бледа.

Неподвижен аз стоях в нощта,
сякаш бях се сраснал със пръстта,
съзерцавах, вгледан в небосвода,
хубостта на дивната природа.

О, природо, чийй, кажи, език
може с теб да се сравни за миг?
Колкото си ти по-мълчалива,
толкоз твойта реч е по-красива.

Късно във чифлика стигнах сам;
с пресни плодове вечерях там
и край огъня от сухи грани
разговарях с близки и акрани.

„Клета Тиса - рекох пътем аз, -
спомняте я с лошо час по час.
И защо я всеки тук ругае?
Тя в света най-кротката река е.”

Подир три-четири дни от сън
ме събуди бърз камбанен звън.
Чух: „Водата, тичайте, приижда!” -
и пред мен море, излязъл, виждам.

Като луд, разкъсал букаи,
тича Тиса, бурно се струи,
къса бента, с рев простора пълни
и света май иска да погълне.

Пеща, февруари 1847

ЧОВЕКЪТ

По-смешно от човека няма -
така надменността му е голяма!
Той хули със уста света жестоко,
а нос е вирнал толкова високо,
че да оре небето май жадува.
Човеко горд, с какво се ти надуваш?

Дори от мигането на окото
по-кратък ти е, драги мой, живота.
На люлките си пелените хванал
с едната си ръка, а с другата - савана,
като насъне дните си минуваш!
Човеко горд, с какво се ти надуваш?

През този миг какво ти можеш стори?
Да покоряваш с меч земи и хора?
Страхливеца се само покорява,
а мигар над страхливци власт е слава?
От нея трябва ти да се срамуваш.
Човеко горд, с какво се ти надуваш?

И ако, да речем, спечелиш име,
то ще изчезне с теб неудържимо
или до гроба с близки и познати
подобно вярно псе ще те изпрати
и там ще пукне като погладува.
Човеко горд, с какво се ти надуваш?

Кому ще завещаеш свойта слава?
Народът ти - той вечен не остава.
Страната му - тя също ще умре,
море била, ще стане пак море.
Дори Земята няма да векува.
Човеко горд, с какво се ти надуваш?

Калто, септември, 1847

В НАЧАЛОТО НА ЕСЕНТА

Лястовичето гнездо от вчера
пусто е под сламената стряха,
пусто е на щъркела гнездото
горе там, високо на комина:
странниците мили отлетяха.

Ето ги в просторите мъгливи,
като малки облачета плуват.
Аз ги виждам още на небето.
Или там изгубиха се вече?
Може би тъй само ми се струва.

Те си заминават, заминават,
гостите на нашто кратко лято
и след някой ден ще ги последват
на градините цветята пъстри,
жълтите листа на дървесата.

По-късно, като капризна дама,
ще се муси сигурно небето.
Устните ще се усмихват още,
ще се пълнят със сълзи очите,
докато усмивка пак засвети.

Весели сълзи, усмивка скръбна!
Смесица, кажи го, чудновата.
Хванали ни за ръката, скоро
ще ни отведат оттук мечтите
в други свят, високо над земята.

С часове и дни ще си мечтая
и събуди ли ме от мечтите
изтърван предмет или камбана,
няма аз действително да зная
где умът ми до тогаз е скитал.

Сатмар, 1 - 7 септември 1847

ВЪН ВЯТЪРЪТ С ДЪРВЕТАТА ПРИКАЗВА

Вън вятърът с дърветата приказва.
Какво ли толкоз тихо им мълви?
Аз гледам как заслушани в словата
поклащат те унесено глави.
Изтягам се блажено на дивана
във привечерната дрезгавина.
Главица на гърдите ми склонила,
спи тихо мойта мъничка жена.

С едната си ръка усещам кротко
как диша на любимата гръдта,
а с другата разгръщам моя требник:
на Свободата наша повестта.
Като комета всяка нейна буква
в духа ми пламва с бурна светлина.
Главица на гърдите ми склонила,
спи тихо мойта мъничка жена.

До днес, от злото мамен, с бич подгонван,
деспота бранеше, народе мой,
но се усмихна вече свободата
и всички тръгват срещу него в бой;
като от либе цвете смърт от нея
приема на Унгария сина.
Главица на гърдите ми склонила,
спи тихо мойта мъничка жена.

За теб колцина, свобода свещена,
загинаха - мърцина досега!
Но не и занапред: накрай в борбата
ти ще възтържествуваш над врага
и ще мъстиш, ще отмъстиш жестоко
за мъртвите и цялата страна.
Главица на гърдите ми склонила,
спи тихо мойта мъничка жена.

пред моя взор се носят гледки страшни,
видения на бъдещия ден;
във блатото на свойта кръв удавен,
тиранинът ще падне победен!…
Не бий, гърми сърцето ми; главата
светкавица прорязва не една.
Главица на гърдите ми склонила,
спи тихо мойта мъничка жена.

Колто, септември 1847 г.

ДОКОГА ЩЕ СПИШ, РОДИНО

Докога ще спиш, родино?
Знай, отдавна над света
с кукуригане петелът
възвестил е утринта.

Докога ще спиш, родино?
Ето слънцето изгря.
И нима не те смущава
водопадът от заря?

Докога ще спиш, родино?
Вече примижал око,
котаракът се облизва
над паничката с млеко.

Докога ще спиш, родино?
Във трева до колене,
твоята лъка косена
изпотъпкаха коне.

Докога ще спиш, родино?
Вместо в лозето да бди,
твоят млад пъдар грижливо
нова кръчма ти гради.

Докога ще спиш, родино?
Своя дял и тоя път
твоите съседи будни
овреме ще изорат.

Докога ще спиш, родино?
Докато не се срути
твоят дом и погребален
звън над теб не прозвънти?

Докога ще спиш, Унгарийо,
роден кът, любим и свят?
Няма ли да се събудиш
или чак на оня свят?

Колто, октомври 1847 г.

ПУСТАТА ЗИМЕ

Сега пустее вече пустата безкрайна.
Че есента, стопанка лоша, е нехайна:
туй, що пролетта добра
що с лятото събра,
прахоса тя и от имането голямо
намира зимата едни огризки само.

Стадата няма ги, не пее хлопатара,
не му приглася там овчарската цафара,
а птичките мълчат;
не чува се гласът
и на дърдавеца в тревите отдалече;
щурчето цигулар дори не свири вече.

Море замръзнало е пустошта просторна,
прелита Слънчо ниско като птичка морна
или е старец клет
и трябва късоглед
да се понаведе, че да съгледа нещо.
А що ли има пък в мъртвилото зловещо?

Не иде никой. Тих е на чифлика двора.
Отдавна е прибран добитъкът в обора.
На постава отвъд,
щом вечер го поят,
мучат косматите бичета и се бият:
не тук, на езерото искат те да пият.

Снел от гредата куп листа тютюн, на прага
ги ситно ратаят нарязва с нож веднага
и вади още тук
от кончова чибук,
натъпква го, дими (за него туй е празник)
и гледа яслите да не остават празни.

Самите ханчета замрели са отколе.
Ще спи ханджията с ханджийката на воля;
оставил и врата
отворена нощя,
не ще насочи никой пак теглич към хана:
зарил е друмите със преспи сняг бурана.

Сонм ветрове за власт в степта сега се борят,
високо горе с яд фучи един в просторът,
с проточен тръбен звук
препуска долу друг
и цял искри снегът под него като кремък,
а вече трети там срещу им се въззема.

По здрач, когато те затихнат уморени,
разстилат се мъгли безмълвни и студени
и в тях се мержелей
разбойникът злодей,
додето коня си под навеса откарва.
Иззад гърба му вълк, на темето му - гарван.

Като прокуден крал открай земите свои
още веднъж денят обръща неспокоен
очите си назад,
но взорът му злорад
не стига другия предел на небосклона,
когато пада кървавата му корона.

Пеща, януари 1848

КАК ДА ТЕ НАЗОВА

Как да те назова,
когато в здрача на мечтите
вечерницата на очите ти изгрее
и в нея моите очи се взрат,
като че ли за първи път я виждат,
и всеки лъч
на таз звезда е сякаш
поток от обич, що се влива
на моята душа в морето,
как да те назова?

Как да те назова,
когато устремиш
към мене взор,
прекрасен кротък гълъб,
най-малкото перце на който
е клон маслинов на мира,
а чийто ласкав допир
по-нежен е от свила,
от люлчина постелка,
как да те назова?

Как да те назова,
когато заизвиваш глас,
от който, ако го дочуят,
скованите от зимен студ дървета
покрили биха се с листа,
помислили, че вече
дошла е пролетта,
спасителката тяхна,
щом славей пее вън,
как да те назова?

Как да те назова,
когато моуте устни
пламтящия рубин на твоите докосват,
душите ни в целувка огнена се сливат,
тъй както призори денят с нощта,
и чезне цял светът за мен,
и чезне времето за мен,
и ме обсипва вечността
със всичките си тайнствени блаженства,
как да те назова?

Как да те назова,
на щастието мое майко родна,
на блян в небето извисен
вълшебна щерко,
надминала най-смелите надежди,
действителност блестяща,
съкровище на моята душа,
единствено, но от света по-скъпо,
теб, моя млада, сладка, хубава жена,
как да те назова?

Пеща, януари 1848 г.

НАШИ НЕПРИЯТЕЛИ

Наши неприятели са вече
всички, и вселената сама;
ти, унгарецо, си изоставен
сам-самичък върху таз земя!

На, когато трябваше по-рано
да делиме своята софра,
домовете си и своите дрехи,
цяла сган от гладни се събра.

Но сега, когато ний делиме
своите неволи в този свят,
и ръка приятелска ни трябва,
няма ни приятел, ни познат.

Шом е тъй, тогаз, добър е Господ,
тъй да бъде, както си е днес:
нека сме сами! Не се отчайвай,
смел бъди, унгарецо злочест!

Няма ние да се изоставим,
докато ръцете меч държат,
и ще съжаляват тез, които
се опитват да ни оскърбят.

Нашето търпение е дълго,
но избухне ли сред плам и дим,
дълъг ще е и гневът ни също,
безграничен и неутолим.

Нека неприятелите знаят,
че сме страшни в бой със своя враг
и ако забравили са вече -
хубаво! - ще им припомним пак.

Свършили с търпението свое,
тъй ще ги натупаме тогаз,
че за тез окаяници клети
ще ни стане жално и на нас.

Пеща, април 1848

ТЕБЕ ДИРИ ВЗОРЪТ МОЙ…

Тебе дири взорът мой,
тебе, моя обич, само тебе.
Ала всеки друг днес вижда той,
не и тебе.
Нека слънце и небе покрие мрак,
само теб да видя, скъпа, пак.
Ах, без теб, любов,
колко е животът ми суров!
Ако тъй е занапред със нас,
по-добре да се превърна аз
в птица, заблудена сред пустиня,
дето свеж поток и свежи храсти няма,
а горещи пясъци, лъчи горещи само.

Дебрецен, 23 октомври - 15 ноември 1848 г.

В ПЛАНИНИТЕ

Доле, там, в дълбоката падина,
в парите на далнината синя,
е градът… той ми изглежда вече
като спомен някакъв далечен,
който неусетно избледнява
и потъва най-подир в забрава.
Вън, сред вечно младата природа,
с възродени сили днеска бродя,
гледам как на планината дива
облакът-чергарин си почива
и ако прекарвах тук нощите,
бих се разговарял със звездите.
Доле, там, в дълбоката падина,
скрита от далечината синя,
във града със неговите вряви,
грижите, родино, аз оставих.
Аз оставих в низината доле
всичките си грижи и неволи,
в ледената сянка на които
гаснех тихо със сърце разбито.

Вий не се сърдете, че открадвам
този кратък ден, да се порадвам
сам на свойто щастие голямо.
Стига съм живял за други само!
Доле, там, остана всичко клето,
тук донесох само туй, в което
радост моето сърце намира:
моята любов и мойта лира.
Моята изгора съчетала
малкото дете с жената зряла,
тича лудо из тревите луди,
свива китки, гони пеперуди,
появява се и пак изчезва,
току-виж, на някой връх, над бездна
очертае й се силуета
в миг като видение в небето.
В тоя свят, природо, аз какво съм?
Гледам твойта хубост омагьосан,
и в учудването, що изпитвам,
крий се няма, но света молитва.
Колко дивни тайни в тебе има!
Всякое дърво ми сякаш кима,
вейка ли над мене наклонява,
бащинска ръка ме благославя.
Господи, така щастлив съм аз,
че едва не плача в този час!