Тудор Аргези

превод: Атанас Далчев

ГЛЕДАМ ЦВЕТЯТА

Звездите гледам, гледам аз цветята:
по теб тъгува ден и нощ душата.
Надниквам в себе си като в килия,
в небето се стремя да те открия,
във празния безкрай те търся аз,
сред тръните, в разшумения храст.
Отгръщам бурените смъртоносни,
та твойте скрити дири да докосна.
На кон пресичам кукурузите, междите
и търся те с очите и ушите.
Навеждам се и пия аромат
от пъпките корави на трендафил млад.
Ти бе във всичко, но от всичко се оттегли.
Опитвам комунигата: досегнал си я бегло.
На нежните върбинки питам злакът.
Отвръща: знае жиловлякът.
А гущерът направо ме изпрати
при плахите светулки и змията.
И кошерът не ми ли отговори,
при вълците ще ида и орлите горе.
Родината надлъж и шир обиколих,
година след година скитах бърз и лих,
и уморен, безпомощен, злочест,
не те намерих никъде до днес.
Навред е крачката ми закъсняла:
току-що минала е твойта сянка бяла.
Твърдта небесна от огърлици трепти.
Един път ми се стори, че си ружа ти.

Но шепот чух и се обърнах изведнъж:
бе вятърът говорил с трепетната ръж.
„Човекът и соколът търсят със тревога
пътеките на Бога.
В градините го виждаме, в лъката рижа.
Еднички имат те очи, а го не виждат.”

В смъртта заклети, клетвата си всяко спазва:
цветята знаят Бога - ни едно не ми го казва.

ДЪЛГО СЕ ВЪРВИ

Дълго се върви по Жиу пеш,
но не палят вече нийде пещ.
Дълъг, дълъг, дълъг път вървиш ти,
няма пушек, няма и огнище,
качамак и пита не пекат.
Плаче майка и деца пищят.
Живи са останали в селата
само призраци сакати,
без коси и без зъби в устата.
Накъдето се обърнеш ти,
на кандило и мъртвец дъхти.
Майките, кравушките, овцете
нямат вече капка мляко, клети.
Търсят устни майчината гръд,
суха мърша дъвчат и сумтят,
вимето и бозки от седмици
виснат грапави, подобно трици.
Кучетата глад и смърт сломи,
старците останаха сами
да оплакват свойте дни и старост.
В тебе бликат жалост, сълзи, ярост,
поплаци и яростни слова.

Ти ли си, Румънийо, това?