ПРЕДИВРЕМЕННА ПРОЛЕТ
превод: Атанас Далчев
ПРЕДИВРЕМЕННА ПРОЛЕТ
О, дни честити,
скоро ли пак
ще ми дарите
слънце и злак?
Тича бръз ручей,
цяла река.
Дол ли е тучен?
Или лъка?
Вис необятна!
Свежест и мир!
Грей с рибки златни
синият вир.
В клона надвесен
шушнат криле;
екнат от песен
лес и поле.
Скитат из злака,
тежки от мед,
с роя си лаком,
пчелите вред.
Люшва в почуда
въздухът лъх,
мила възбуда,
сладостен дъх.
По-силен повей
духва завчас,
стихнал отново
в близкия храст.
Дайте спокоен,
о, небеса,
щастието свое
да понеса.
Цял аз треперя
в унес блажен:
тук е от вчера
милата с мен.
ЕДНО И ВСИЧКО
Отделното да вкуси смърт желае,
та пак да се намери във безкрая,
де всяка скръб ще се стопи съвсем.
За нас е не желание, не тревога,
не тежък дълг и не повеля строга,
с блаженство да се самоотречем.
Душа световна, в нас всели се! Порив
ще имаме тогава да се борим
с Духа всесилен на света дори.
И духове със кротост благосклонна
ще ни напътствуват сами към оня,
що всички сътворил е и твори.
И сътвореното да претворява,
за да се никога не вкочанява,
неспирно буден действа труд велик.
Туй, що не е било, копней да стане
слънца блестящи и земи засмяни;
не бива да почива нито миг.
И нека мине ред превъплъщения,
да се оформя, пак да се променя,
притихвайки единствено наглед.
Тъй продължава Вечното едничко:
защото в нищо се разпада всичко,
за да пребъде живо занапред.
НОЩНА ПЕСЕН НА СТРАННИКА
По всички чукари
е тишина,
във всички върхари
долавяш едва
лъх да трепти;
птичките спят в гъсталака.
Ще си отдъхнеш, почакай,
скоро и ти.
БЛИЗОСТ
Как често, хубаво дете, защо, не знам,
чуждиш се ти от мен и аз се чувствам сам.
Когато сме сред хората в тълпата,
държиш се с мене като непозната,
но срещнем ли се нощем в тишина и мрак,
по твоите целувки те познавам пак.
РАДОСТ И МЪКА
Върху черна канара в морето
сам седях, рибарче малко, аз
и на куката стръвта додето
турях, тананиках си на глас.
Въдицата, хвърлена, се мярна,
рибка покрай нея се изви;
беше песничката ми коварна:
рибката се мигом улови.
На брега, по ниви и баири,
в дол горист, сред сенки и тъма,
проследих аз от ходило дири
и видях овчарката сама.
Свеждат се очи, немей устата.
Сякаш ножче щракна и се сви,
сграбчи ме за къдрите момата
и момчето малко улови.
Бог знай с кой овчар се забавлява
тя отново някъде сега.
Трябва аз да се опаша здраво:
как бучи морето на брега!
В мрежата си рибки уловени
колчем видя с жалостно сърце,
все тъй силно иска ми се мене
да съм още в нейните ръце.
СТИХОВЕТЕ
На стъклопис приличат стиховете.
Човек отвън ли в черквата надзърне,
ще види вътре само здрач и мрак;
тъй вижда и еснафинът простак:
той може цял живот да хапе бърни
и в яд да сипе хули и навети.
Веднъж обаче вътре вий елате!
Ще грабне погледите ви олтарът.
Как пъстроцветни са оттук стъклата,
де шарки с жития се надпреварят!
Как празнично струи се светлината!
Туй прави божите чеда честити,
духа издига, весели очите.
СРАВНЕНИЕ
В полето китка от цветя набрах,
замислен вкъщи се завърнах с тях;
от мойта длан затоплени едва,
надолу бяха свели те глава.
Във чаша със вода ги сложих аз
и сякаш чудо стана с тях тогаз;
нагоре те издигнаха чела,
зазеленяха листи и стебла;
и стана всеки цвят по-чист и гъст,
като че сучеха от свойта родна пръст.
Тъй се учудих аз и в оня миг,
когато свойта песен чух на чужд език.
ВЪРВЯЩАТА КАМБАНА
Живееше в света един хлапак,
все нямаше за черква време:
неделя дойде ли, ще гледа как
по-скоро в къра да поеме.
Гълчеше майка му: „Чуй, в утринта
камбаната те призовава
и щом не тръгваш ти, ще дойде тя
и ще те отвлече тогава.”
Момчето си помисли: „Горе там
стои си старата камбана.”
И от училищния двор едвам
излязло, пак полето хвана.
Камбаната не бие. Тишина.
Лъжа е майчината дума.
Но що е туй? Камбаната сама
след него идеше по друма.
Тя се клатушка бързо и без звън.
Сърцето детско тупа-тупа.
Момчето тича, тя като насън
след него - ха да го захлупи.
Но път избрало правилен завчас,
стремително се то пониса
през трапища, межда, поле и храсти
към черквата, към параклиса.
И всеки празник спомняше си то
премеждието свое странно
и с първия камбанен звън само
на черква тръгваше отрано.
