Лаза Костич

превод: Жоржета Чолакова

Свята майко, ти прости, прощавай,
че пожалих бора в нашите гори,
с който храм се вдигна в твоя слава
въпреки злината, що навред цари;
грешника от земна пръст направен,
мен, небеснице блажена, ти презри:
аз разкаян ти целувам скута,
Santa Maria della Salute.

Красота жадувам да раздавам
и да бъда стълб на твоя свят амвон,
вместо в огъня на светска врява
разум и сърце да пепеля без стон;
вцепенен пред прага, до брега удавен,
аз нима на дявола съм дал подслон?
Искам вечно с теб в безкрая чутен,
Santa Maria della Salute.

Майко, ти прости ми, много страдах
и разкайвах се за много грехове,
всичко, що копня сърцето младо,
разпиляха ураганни ветрове;
и надежди, и мечти в отрада,
всичко прах и пепел вече е довек,
злостно да се радват разни люде,
Santa Maria della Salute.

Трови ме коварството проклето,
ала няма никого да прокълна,
за годините на мъки клети
никого на този свят не ще виня:
туй, което скърши ми крилете
в полета към прелестната висина,
всичко е заради мойта лудост,
Santa Maria della Salute!

И тогава дивна самодива
от тъмите черни в миг се появи
няма по-сияйна, по-красива,
тя е славеева песен призори;
всяка болка мигом си отива,
ала острие в сърцето ми се впи:
иде радост или мъка люта,
Santa Maria della Salute?

Тя погледна ме. В душата грейна
блясък на незнайни досега лъчи
и стопи леда на цялата вселена
чудната искра на нейните очи,
болка сладка, от наслада стена,
всичко, що бленуват моите мечти,
и душа, и вечност, жажда луда
давам всичко аз за таз минута! -
Santa Maria della Salute.

Тази прелест аз ли заслужавам?
Мигар е за мене този земен дар?
Златен плод пред мен сега узрява,
но защо, когато толкова съм стар?
Плод танталов, сладко изкушаващ,
о, защо за мен по-рано не узря?
Ти прости, в греховен път се лутам,
Santa Maria della Salute.

В мен враждуват във жестока свада
мозък и сърце, разсъдък и жив блян,
битка страховита, без пощада
на вековен дъб и бесен ураган,
най-накрая силите отпадат,
разумът, с победа увенчан,
все така объркано се лута,
Santa Maria della Salute.

Разумът ме мъчи, аз - сърцето,
и пожертвах любовта - безумец луд,
изоставих я - умря тя клета.
Слънцето изтля, навред настана студ
и беззвездно зарида небето,
съд последен, апокалиптичен смут -
О, ти, Страшен съд, о, свят порутен,
Santa Maria della Salute!

Със сърце сломено, с ум размътен
и със спомена за нея - светъл храм,
аз съзрях я в образа безплътен,
сякаш Бог ми се яви пред мене сам:
мигом стопли моя дух безпътен,
аз чрез нея виждам и от нея знам
как умът се гърчи в болка люта,
Santa Maria della Salute.

Идва в моя сън. Но не когато
моите желания отправят зов,
идва, щом поиска тя самата,
господарка на живота нов
и на сили тайни, непознати,
взели образа на земната любов.
Ширен път към нея - в сън потулен,
Santa Maria della Salute.

С нея аз се чувствам като женен,
ала няма ни тревога, нито плам,
любовта ни в рая е блажена,
но не мога страстни ласки да й дам;
тя по-възрастна е днес от мене,
ала аз за нея млад ще бъда там,
там ведно е вечност и минута,
Santa Maria della Salute.

Нашите деца са мойте песни
на онези срещи вечната следа,
ни се пише, ни се пее лесно,
само въздухът прониква във гръдта.
С теб разбираме това чудесно,
то родено е от райската звезда
за пророците с божествен усет,
Santa Maria della Salute.

Щом реша главата да си пръсна
на живота о скалистия му край,
моят сън наяве ще възкръсне
с думите ми сетни: „Ето ме, сполай!”.
Аз от нищото ще се откъсна
и от свят без нея ида в този рай!
На прегръдката й в райския безкрай!
Всички чувства тук ще се пробудят,
струните ми ще звънтят в полуда,
удивен ще е светът и ще се чудят
даже богове, не само люде,
ще сияят звездни изумруди,
слънце студовете ще прокуди,
вредом ще разсъмне в таз минута
за безумната любов нечута,
Santa Maria della Salute