Отокар Бржезина

превод: Жоржета Чолакова

***

О, сила от екстаз и сънища, с които
изкуството пламти сред багри, в грохот еква!
Чрез твойто чудо мислите в заря излитат
и нишки светлина от етера потрепват.
О, властна сило, вдъхновение от пламък,
обляха ми душата с огнена стихия,
тъй огън се изля върху олтар от камък
там, дето жертвеника бе сложил Илия!

В душата ми тъга изтлява с дъх горчив,
а мисълта ми - вощеница светлина,
потрепва в тялото на свещник нечeстив
върху олтара вечен на Незнайния.

Аз от любовна страст не съм обезумявал,
горещи устни не разпалваха кръвта ми,
екстаз не ме е нажежавал чак до бяло,
не вдишвах на приятелството аромата.

Сам в тих затвор животите си преброявах
и само над лехата на съня се свеждах,
грешах по-често в мислите си, не наяве,
бях влюбен в призрака на своите копнежи.

Бе пролетта ми тъжна, елегична песен,
животът я изсвири с флейтата си тихо,
а радостта ми - храст сред камъни заплетен
в мига, когато капките роса политат.

А спомените ми - без влага и без цвят -
хербарий с еделвайс сред дъх на плесен сива;
отрано знам дъха горчив на бедността
и жътвата на бедните бе в мойта нива.

Зарята на всемира в моя поглед падна,
когато на извечни сили светлините
от огледалото космично към душата
се сляха в палещо и кърваво огнище.

С душата своя от историята дишах
страх от незнайния и смрад от кръвна глеч
и как през процепите сред седеф изтича
видях на щастието призрака възблед.

Не искам като Гедеонови войници
край изворите жажда да гася със длани:
взех нежност от мистичните искрици
и коленичих аз на Тайнството във храма.

В душата ми прелива скръб и дъх горчив,
а мисълта ми - вощеница светлина,
потрепва в тялото на свещник нечестив
върху олтара вечен на Незнайния.

О, сила на екстаза и съня, с които
изкуството пламти сред багри, в грохот еква!
Чрез твойто чудо мислите в заря излитат
и нишки светлина от етера потрепват.
О, властна сило, вдъхновение от пламък,
обляха ми душата с огнена стихия,
тъй огън се изля върху олтар от камък
там, дето жертвеника бе сложил Илия!

МАЙКА МИ

Премина майка ми разкаяна, сирота
през дни без цвят, без аромат, без трепет:
плодът изсъхна на дървото на живота,
прекърши се, остана само вкус на пепел.

На нищетата песъчинките се впиха
в красивото лице, в очите се вдълбаха,
постлаха пътя й като пустинен вихър
а сводът на вълните им й беше стряха.

Под бремето на дните рамене наведе,
посърна младостта й от съдба коварна,
смъртта целуна тя, в мига последен
шептяха устните слова на благодарност.

Стоеше в храма на колене в упоение
сред гробен аромат на свещи пред олтара
и дъжд от утешение и изкупление
на своята душа в потира бе събрала.

Самата светлина, си днес, о, майко моя,
ти, в огъня на Тайнствата стрела от злато!
Знам, близо си, макар да глъхне сред покоя
звукът на името ти, носен от вълната.

На твойта хладна мъртва кръв съм бледо цвете,
от влагата във твоя поглед разцъфтяло:
с целувка вля горчилка в моя ден несретен,
остави ми в наследство болестна отмала.

И щом зелена полунощ света огрява,
от гроба ти се вдигаш, лягаш ти при мене;
в дъха ми ритъма на твоя дъх долавям
и във вълните на гласа ми тихо стенеш.

Във вените ми твойта топлина се стича,
в очите ми проблясва твоят тъмен поглед,
от твоя дух лъчът на вярата мистична
премина в мен като изгарящ кървав огън.

Тъй както твоят път, и моят е сиротен:
без цвят е моят ден, без аромат, без нега:
плодът изсъхна на дървото на живота,
обвеян с твойта сянка, падам аз от него.

ОГЪНЯТ БЯЛ НА СВЕТЛИНАТА

Бял пламък във фенера на душата стягаш
и той сред полумрак в агония кърви.
Вървя през дните си под сводове от влага
като в коридор на изоставен манастир,

там, где вълни от мрак се блъскат в стенописи
и митове далечни в рамките тъмнеят -
прозорци във века на чудото разбити
на Тайнството към хоризонтите му бледи.

Синеят в димни далнини мъгли безбрежни
над дворцови веранди, в уличната суетня,
сред пяната на страсти, пориви, копнежи
победният живот кипи във вихрена игра;

oт женските очи вали в телата огън,
изтляват в черепите нерви обгорели,
и тръпнат сред илюзии, възторг, тревога
на Тайнството по опнатите струни бели.

Бял пламък във фенера на душата стягаш
и той сред полумрак в агония кърви.
Вървя през дните си под сводове от влага
като на меланхолия среднощен вик.

И часовете на Нощта отекват в мрака
от кулата на онзи вечен Град с метален глас,
сред бдение молитвено душата чака
тя ангела на Тайнството във своя сетен час.

ВЕЧЕРНА МОЛИТВА

О, смърт на живите, чиято нощ е ден,
влей своя тъмен сок във мойта топла кръв,
към ложето от смъртна слабост съм вграден
под меката прегръдка на девича гръд.
Ухание от друг свят носиш, дъх вълшебен,
скрий земния живот, небесния прати,
под бич и огън викам аз към тебе,
молитвите ми чуй и утеши ме ти.

Към моите очи фенера наклони
и запали нов пламък на познание
да озари пред мене ширни далнини
сред мрака на прадревно мироздание;
да видя как кристали камъка градят,
как сплитат се цветята в пъстрия килим,
как ражда се живот в сърцето на света -
вода и семе сред безкрай необозрим.

С велика сила обдари ти моя слух
и нека като струна в него да звъни
на сока пулсът, на растежа всеки звук,
на тайнствения псалм трептящите вълни
и музиката звездна, пулсът на цветята,
на лъч пречупеното отражение,
на пеперуди трепкането на крилата,
на мислите ми тайното рождение.

Духа ми избави от земния товар,
за да лети навред свободно, величаво
над океани и над царства от кристал,
в угаснали вулкани, сред потоци лава;
и нека като мълния да полетя
към лоното на огъня неугасим -
в онези пещери, където вечността
сълзите вкаменява в сън под балдахин.

В нощта на полюсите вечен е снегът
и лед върху кристалните скали пламти,
на юг лети на одалиските смехът,
в султанските градини с песента кънти
над врявата и над пустиня от печал,
в която пулсът е замрял под черен креп,
над черната гора, над скалния превал,
над пролетни поля и меланхолна степ.

О, нека да провидя пътя непознат
на всяко раждане, растеж и тление,
живота как във своя вечен кръговрат
съзвездия заплита, полет и падение,
как в лилия ухае и горчи в скръбта,
как в синкав пламък над калта се вие:
о, нека жаден на брега на вечността
с едничка глътка Тайнство аз да се опия.

Във всеки нерв на тялото ми проникни,
от тайните си извори налей балсам,
в безумна огнена наслада ти пламни
сред лава на изригнал непознат вулкан;
додето догори със своя тайнствен плам
дъхът на факела греховен на страстта,
дъхни в челото ми, от тебе призован,
сън вечен, в който непробудно да заспя.

ЖЕНИ

Кой пее вечер над жита, над градове, над кралските земи,
над тайнствените пътища, над оросените тъми?
Чии ръце в градините на залеза под пламнало небе
посрещат ви с букет от рози векове след векове?

Когато се завръщате подир любовно изтощение,
дъх черната земя към вас въздига във знамение,
а хоризонтът златен извисява грандиозни градове
и сън на светещи градини, на метал, на зверове.

А във слънцата, дето преминават и угасват, и горят,
ръцете бели на жените сред сияние блестят,
и през годините примамват ви и бягат, чезнат без следа,
но вечно с прелестния жест на неизвестната съдба.

Ръце искрящи, накъде ли сте повели нашата мечта?
В кои градини, поразсънени в съня си прокълнат?
В кои безмълвия, където със тъга на прелестна заря
полярни птици пеят над меланхолични езера?

На мисли облаците са куп острови в море от светлина,
покрити с живите творения на фосфорна луна,
подобно звън на сребърни вериги екне трепкащият пулс
тъй сякаш кораб вдига котва и поема своя курс.

Любовното крушение е кораб в онемелите вълни,
люлени бясно от огньове в призрачните планини,
и като вплетени един в друг клони необятни небеса
в конвулсии изгряват над всемира древен на леса.