Ацо Гогов

превод: Наталия Недялкова

Винаги е там. Мога да видя неговата приведена фигура през прозореца. Постоянно в същата стая на втория етаж, надвесен над книгите и хартиите. Напразно е да му се вика отвън, защото той или не чува, или се прави, че нищо не чува.

Хвърлям житото на живинката на двора, а тя, прегладняла, се нахвърля върху зърната и ги кълве, вдигайки врява, която моя брат, скрит горе, въобще не чува.

Мога да видя, че някои кокошки накуцват с единия си крак - кой знае защо? Може би след междуособните си разчиствания на сметки нощем в кокошарника. Може би заради хвърлените от минувачите камъни.

Странен е гласът им, докато ги подкарвам към кокошарника: метално кудкудякане, което изглежда толкова незначително, безчувствено, тривиално скърцане, което, отново, моя брат не може или не иска да чуе.

Изобщо не съм сигурен дали от прозореца си може да види и едрите тела на биволите, които като грозна, но достойна стража, стои под прозореца му и гледа към него.

Дълго време той разгръща страниците на книгите горе, в бърлогата си и нито аз, нито който и да било друг не може да знае какво прави всъщност. Скитал е из големите градове дълги години, винаги с торба, пълна с книги, а често и е вървял през тези непознати места, както разказват очевидци, с книга в ръце, четейки.

Сега е тук. Понякога слиза долу, в приземието, и с нас дроби и яде сухия хляб на сиромашията. Речта му е толкова несвързана, че след известно време успявам да свържа тези нечленоразделни думи и, от чиста любов, да вложа в тях някакъв смисъл, който разбирам, но не и другите.

Веднага след това бързичко се качва горе, в жилището си и разтваря книгите пред себе си като страните на света. Често, докато окосявам плевелите в двора, си мисля, че той всъщност търси някаква огромна, гигантска банкнота, скрита в някоя от страниците сред тези купища книги.

Някое голямо богатство, което ще му позволи да опакова целия си багаж и отново да замине, с усмихнато лице, поздравявайки ни, преведени над браздите в нивата и прегръщайки ни с някаква, непозната на нас, милост.

Край пътя, на няколко метра, мога да чуя как, тракайки с колелата, преминават каруци, натоварени с дини. Брат ми не може да ги види, защото стои от противоположната страна на къщата, там, където няма прозорец.

През деня присъствието му горе е толкова неусетно, тъй че често се замислям, напрягайки очи, за да го видя, дали е тук, в стаята, или просто е излязъл през някакъв таен за мен, непознат изход, и скита сред околните полета, търсейки богатството на друго място.

* * *
Сред въздуха се разсейвам,
за да се върна като Слово….
Тези написани върху хартия думи, намерихме край лакътя му, вече вкочанен и мъртъв, един ден, когато трябваше да започнем сеитбата. Те бяха написани с прекрасен почерк.