Светозар Казанджиев

Пролет е. Слънцето, провесило крака от връх Острич, се киска над Тетевен, опнат като тетива по бреговете на река Вит. По пътя, който се надбягва с реката, цигански катун се връща от селищата, натоварен с просия и калайджилък.

В късния следобед на 26 юли 1928 г. възпълничък и оплешивял чиновник от местната община, с бяла риза, абен панталон и домашноплетен елек, записва в гражданския регистър, че на циганина Керим Кожев - работник в шпертплатовата фабрика, се е родило момче с име Усин.

Заобленият мъж, тъкмо преминал четиридесетте, се усмихва на лелята, дошла да уведоми за събитието, деликатно притиска попивателната преса върху мастилото в тефтера и уж възрадван, повтаря: „Честито, булка, честито!”, без да знае, че това е бабата, а не майката.

Малкият Усин расте като всички циганчета в града. Здравото и будно дете започва да срича до закнижения прозорец, преди да е навършило седем.

Приказките го увличат до забрава, а вечер, когато дядо му запее и засвири на цигулката, то замира в ъгъла на измазаното с чоп стайче. Покорено от мелодията на песните и от тъгата, която извира от тях, в очите му често блясват сълзи.

Нерядко обаче впечатлителното и романтично момче се прибира вкъщи с пукната глава. То блъсва вратата на едностайното жилище и покрусено се вплита в краката на дядо си, разплаква се и през плач му разказва как българчетата от другите махали го пердашат и убиждат с думите:

- Усин е циганин, Усин е циганин! Цинга - минга! Цинга - минга!

***
Никога няма да се стопят в паметта ми едрата осанка и буйният му перчем. Той беше като огромен къс гранит, отсечен от снагата на Балкана. Чернозем, върху който избуяваха с еднаква сила и радостта, и тъгата.

Когато пристигаше от Чепеларе в Смолян, атмосферата в града ставаше друга. В малките часове на нощта, над площадите се понасяха страстите на вдъхновението.

Музата - боса, разгърдена, предизвикателна, опила с вино и строфи своите поданици, ги въвличаше в буйния танц на мистериите. Тогава полудяваше не само сърцето, а и разумът. Хората знаеха, че тук е бил поетът Усин Керим.

Талантливото му немирство и горещата циганска кръв караха почитателите на поезията да разказват легенди след всяка среща с него. Но той не се впечатляваше от това.

Стараеше се да влезе не в устата на хората, а в сърцата им. Вътрешният му свят, специфичните черти на характера и онзи нестихващ копнеж по свободата определяха не само поетиката на неговите стихове, но и поведението му.

Обагрени от ярките тонове на източния фолклор, съединени с българската традиция, те са наситени с оригинални метафори, вълнуващи образи, огнени чувства. Музиката в тях, която гали сетивата ни, се носи по пътищата на литературата, както се носи волната песен на катунарите.

Още през 1959 г., преглеждайки поетичната нива на младите, Пантелей Зарев пише за него:

„Вместо лъха на книжност и сухота, които идват от многото стихосбирки, неговите творби излъчват едно свежо дихание, напомнящо ни сладостно вълнение, което сме изпитали от допира с природата, радостно вълнуващия трепет на живи хора, мъките и болките им. За разлика от авторите, за които поетичното става достъпно след вътрешни усилия, при Усин Керим е твърде „излиятелно” - поезията се ражда непосредствено от душата му. И затова в творчеството му блика бодра, жива струя - в тон и колорит, в израз и слово - напомнящи ни народната песен”.

От срещите ми с Керим разбрах, че той е тъжен човек. Един самотен дъб, израснал в гората на еднообразието. Творец, постигнал безброй победи в своя „изпружен” живот и в същото време останал раним като дете. Едно грозно пате, непораснало никога в лебед. Самотник, живеещ с орисията на победен. От съдбата и от живота.

Недоумявах защо! Усин Керим беше известен още приживе като поет, печаташе стиховете си в най-авторитетните вестници и алманаси, издаваше книги, имаше дом, семейство, деца…

А страдаше. Приличаше на сокол, заставен да върви сред кокошките. Когато вникнах в поезията му, разгадах всичко или почти всичко. Там бе душата му като на длан.

Неподвластна и обичлива, горда и несломима, долетяла от Тетевенския балкан в Родопите, за да остане завинаги в небето на Чепеларе.

„Било е лято, когато съм се родил - разказваше Усин Керим, а разказът му звучеше така, сякаш беше за друг, - катунът се завръщал в Тетевен от поредното скитане из Балкана за надежда и хляб. Край Вит скимтели колела на каруци, накуцвали обосели коне, тичали в слънчева премяна деца… На опашката на колоната, в малка каруца, постлана със сено, се гърчела мама в родилна агония. Баба шепнела непознати проклятия. Дарявайки ме с живот, природата ми отнема най-скъпото - мама. Умряла в каруцата, докато баща ми пушел своя качак и чакал да се появя в скута на баба Джина. Смъртта се вряза като белег в сърцето ми и не престава да ме боли. Откакто се помня, все търся гроба й и все не мога да го открия. Искам да прегърна земята, в която са я „посяли”, да чуя съвет, да отправя молитва. Напразно. Това засилва още повече любовта ми към нея. Като дете, после като войник, а сега като труженик, в представата ми за красота няма нищо по-прекрасно от образа на мама. Никога не съм го виждал, но той се оглежда в кръвта ми. Често се питам, ако беше жива, щях ли да я обичам така.

Роден съм аз сред старите катуни
де цигани и циганки шумят,
и приказки в нощта при песен лунна
разказват те за бял, далечен свят…
………………………………………………….
Пуста да си, клета и проклета,
катунарска, мрачна орисия!
Ой, ти слънце, що червено светиш!
Буря иде, буря ще завие!

Когато загубиш Слънцето, задоволяваш се с Луната. Това бе философията на баба Джина. Тя ми беше майка, татко, братец и сестрица. Дано сега, когато е на небето, бъде щастлива, защото тук не видя хубаво. Тя ме отгледа. Като сукалче, всеки ден ме носела при една млада циганка, която ме кърмила заедно с дъщеря си. Това мляко и тези гърди съединиха душата ми с душата на Ата, влязла трайно в мечтите и в поезията ми.

Пей ми, Ато,
пей ми, мила,
пей ми песни
стари,
как в полята,
в дъжд
и вятър
скитат катунари.

Животът, в който навлизах, съвсем не бе лек. Нежността на баща ми и сладкодумството на баба бяха достатъчни, за да се чувствам щастлив. Скоро загубих и двамата. Останал сам, като колело от разбита каруца, често си спомнях приказката на баба Джина „Легенда за Слънцето”, която ме напътстваше като секач в Балкана, като общ работник в Маджарово, като журналист в Сливен, като поет и редактор… Тази легенда бе моята молитва към живота”.

Всеки опит да го склоня да разкаже за себе си, удряше в камък. Отдавах го на факта, че не бях от неговите акрани, а само приятел на сина му Кирил. „Не ме разпитвай, всичко е казано в книгите”.

Причината обаче бе друга - ненавиждаше съжалението и слабостта да занимава околните с личните си проблеми. (Бяха отсекли единия му крак в болницата в Смолян, за да спасят другия и самия него.)

Истинските разговори се получаваха по-късно, когато самотата и виното омайваха света около нас, а той скриваше ежедневното си лице зад блуждаещите сенки на спомена. Тогава беше различен, откровен, непринуден, естествен.

Разказваше емоционално, ангажирано, страстно. Понякога изпускаше юздата на собствения си глас, но грубостта му бързо минаваше в друга тоналност - извиваше в стих или в сълза.

Това бе маската, която го бранеше от яростта на времето. Ярост, завихряла го от едната крайност до другата. Това не му пречеше да си бъде като нормалните хора, само малко по-мъдър, по-духовит. Приличаше на горска ябълка - кисела, но ароматна.

Усин Керим не обичаше натрапниците, които ровеха в интимния му живот. За такива той казваше с болка: „Те нямат ни срам, ни сърце за човека. Търсят в мен душата на циганин, не душата на поет…” Затова живееше живота по свой начин и свое разбиране.

Не отдаваше никакво значение на обстоятелства от типа: къде ще преспи, какво ще яде, ще има ли чаша вино, къде ще го води ранобудният път… За него най-важна бе свободата. Когато имаше приятел до себе си, песен в гърлото и друм пред очите - имаше всичко.

Скитанията бяха истинската му страст. Дори в заглавията на книгите отекват друмнишките му стъпки: „Песни от катуна”, „Под синия шатър”, „Като прашен скитник се завръщам”…

За мен тогава, начинаещия в литературата, срещите с поета бяха особена привилегия. Чрез тях откривах истинския творец, оригиналното дарование, свестния човек, който не се хвали с дебели томове, големи хонорари и златни ордени. Беше прекалено зает със своя живот и своята поезия, за да слугува на суетата.

Веднъж добих смелост и му показах два разказа. Прочете ги и ме погледна право в надеждата: „Открил си къде е златото, но не си изкопал шахтата. До него има тонове скална маса и излишна баластра. Трябва упорито и дълго да работиш. Задникът ти да хване паяжина за стола. Тогава ще стигнеш до златото…”

Домът му в Чепеларе бе скромен. Стаята, в която посрещаше гости, имаше две легла и маса за работа между тях. На стената висеше някаква репродукция, на пода - постлана чистичка черга, тъкана от стари парцали.

Въпреки скромността, вътре беше духът на поезията. Той превръщаше провинциалния дом в храм. На масата имаше ваза с цветя, под нея - туба с червено вино. Освободен от бремето на вещите, поетът се радваше от сърце на красотата.

За него килимените поляни на Рожен, скачащите реки в планинските пропасти и белите камъни по върховете бяха любимата му среда.

От един смълчан бор, спуснал ямурлука си до земята, от един бряг, обрасъл с хвойна и репей, с помощта на метафорите ръката му създаваше неповторим акварел, който се запечатваше като стигма в съзнанието на зрителя или читателя.

Усин Керим нямаше заблуди относно човешката и творческата си участ. Независимо от тежестта и от раните, които отболяваха в душата му, носеше стоически своя кръст през живота, убеден, че освен чашата с медовина, трябва да изпие до дъно и чашата с горчилката.

Днес да потъна в земята,
Вит да ме влачи студен,
пръст няма кой да поклати,
не да пожали за мен.

Осъзнал, че любовта живее само в устното слово, Усин не вярваше и не получи истински приятели. Онези, които го следваха и величаеха, се опиваха повече от виното, отколкото от поезията му. („А покрай мен - с притворна маска жени и сноби глуповати. И няма глас, и няма ласка на мил човек и скъп приятел”).

Той ги подозираше в неискреност и етническа обремененост. Това подозрение дълбаеше сърцето му със свредел.

За жалост, времето потвърди разочарованията на самотника. Другарите го забравиха, критиката залости вратите към признанието, а чепеларци още мъдруват да има ли знак, който да им напомня, че край тях е минавал поет.

Само овехтелият дом, в който се родиха децата му и най-хубавите му стихове за Родопа, стои на пътя като баба Джина и продължава да разпитва минувачите: „Видяхте ли нейде, бре чедо, видяхте ли наше дете?…”

Усин Керим е необикновено явление в българската литература. Той идва в нейния широкорегистърен хор с автентичен и неповторим глас, за да изпее най-съкровените песни на катунарите.

Неговото поетично наследство е олицетворение на циганската мечта за литературна слава и обществено признание. На фона на българската природа, със силата на мощния си талант и въздействието на българския език, Усин ни показа романтиката и първичните страсти на циганската душа.

Една смелост, придобила силата на инстинкт, тласка лирическия герой към ведрината на простора и полето. Той изпитва жизнена радост от волното пътуване по друмите на отечеството, които го мамят към далнините.

Отшумял е животът със своите виещи бури и е оставил твърде тежки следи върху лицето и душата - но този инстинкт-копнеж по скиталчеството е останал в кръвта му.

Чрез него се изживява младостта и щастието, нерадостните спомени и тежките впечатления. Изживява се поезията.

В любовта на Усин Керим има нещо нравствено чисто, в известна степен трагично, но силно като образ и като чувство. То се запазва и преобладава дори в най-чувствените му по тон стихотворения.

Един до друг. Сънувам ли, о, Боже?
Луната се закри зад облак. Тъмно.
Целувам я и трепна разтревожен -
ще мине миг и виж, че се разсъмне.

Стиховете му провокират нови усещания, различна емоционалност, скрити нюанси на чувствата. Те ни заставят да четем „Бабахак”, „Очите говорят”, „Песни за Ата”, „Кон жадувам аждраханин”, „Син”.. със затаени сърца, тръпнещи от удоволствие или ридаещи от скръб.

Той е толкова дълбоко в съдбата на лирическите герои, че ти се струва да е живял живота на всеки един от тях. Това го прави единственият поет циганин, въздигнал се до висините на националния поетичен небосклон.

„Трудно е да бъдеш циганин-поет - изповядваше той, - защото за циганите няма по-добра музика и поезия от приказките и песните за първоначалието. Моите братя имат нестандартно разбиране за щастието, за любовта, за живота. Тям са чужди сложните зафърцунени фрази, които не им казват нищо. По-лесно е да ви призная, че съм български поет. Това не изпълва с въодушевление някои литературни особи, но мен не ме интересува. Ние сме дошли тук преди хиляда години, сраснали сме се с тази земя, преживели сме нейната история, усвоили сме религията, традициите, културата. Тя е нашата родина, затова тъй молитвено се обръщам към нея - „майко”, „родино”, „майчице”…”

Усин Керим беше искрен към нас, ние към него - не съвсем. Неизживени комплекси ни пречат до днес да разтворим сърцето си и да го приемем с цялата си любов. Той воюваше за тази любов. Нека разлистим страниците на поетовата душа, където тлеят стихотворните заклинания, и ще се убедим в правотата на тези мои съждения.

Спомням си преди трийсетина, а и повече години колко неестествено прозвуча представянето му за партиен поет. Спънат в костюм и вратовръзка, чиновниците го настаниха на средата на сцената, за да изглежда величествен и голям.

Залата беше пълна с хора, цветя и аплодисменти, въпреки това обстановката бе изкуствена. Атмосферата, позата, словата, думите, които си казахме, подаръците, които си разменихме - всичко бе чуждо, празно.

Хората се радваха, преживяваха срещата със своя поет, ръкопляскаха му, но емоциите бяха ялови, изливаха се по протокол. Нямаше го духът на Усин. Отсъстваше неговата поезия.

Нещо повече, нещо съвсем неоправдано и тъжно, представиха го под името Асен Кирилов и това направи анонимността пълна.

Никола Боздуганов казва: „Животът не гали закъснелите романтици и нехае за техните чувствителни сърца. Но той не може да сломи вродената им и закалена от измамите гордост, да ги лиши от техния непомръкващ оптимизъм. Може би тъкмо защото вижда света през сълзите на дълбокото си страдание, Усин Керим го превръща в светла и силна поезия.

Но за нищо сега не жалея!
Нека нося в косите слана.
Пак вървя по земята и пея
За любимата моя страна.

Усин Керим не можеше да бъде заменен с никого. Той е един от най-редките представители на поетичното поколение от петдесетте и шейсетте години на Двайсети век. Извоювал си е свое място в българската литература и колкото и да се бави неговото признание, няма да бъде изместен. Самобитният му глас не може да се стопи в гълчавата на новите поколения. Как се пренебрегва например това:

Има думи - кажеш и забравиш.
Има думи - цял живот се помнят.
Има песни - чуеш и отминеш.
Има песни - влизат в сърцето.
Има обич - любиш и разлюбиш.
Има обич - обич дор до гроба…

Когато го погребвахме на 8 май 1983 г. в Чепеларе, имах усещане, че си отива поетичният дух на Родопа. Тогава не мислех за неговите събратя, защото малцина от тях знаеха, че той е във висините на националната ни поезия.

Мислех за българската литература, защото тя обедняваше с един неподражаем талант. Загубваше един безспорен поет. Потънал в цветя и метафори, без крака, но с крила на сърцето, той сам беше една красива и тъжна метафора.

Скитникът, поетът, гражданинът на България си отиваше от живота. Земята на Родопа се разтвори и го приюти в своята пазва. В сърцето си, където стануват поетите и светкавиците.

май 1998 - декември 2018 г.

——————————

***
ВСИЧКО ЗАПОЧВА ОТ ЧЕПЕЛАРЕ

Разказ на сина му Кирил Кирилов

В началото на 1953 г. трудовакът Усин Керимов е командирован от Мадан в с. Чепеларе, където продължава да отбива военната си служба към тогавашните строителни войски. Спалното помещение на трудовашкия взвод се помещава на централната улица в дюкяна на комшийката ни кака Руса Гаджуркина…

Преди да продължа разказа, ще вметна, че Усин Керимов - с това име, вече има публикувани поетични прощъпалки в централния младежки вестник, разбира се, подкрепени с картбланша и с тежкия подпис на Георги Караславов, председател на СБП, който с прозорливия си нюх към словесната магия успява да съзре Божия искрица по отношение на подредбата на думите на тоя учил-недоучил дяволски черен младеж.

И с многозначителното си кимване на главата и строгия поглед отсича: „Дерзай!” И поетичната Одисея на бъдещия Усин Керим е предопределена…

Във въпросния дюкян, за който споменах, вече са се установили и Георги Парцалев, любимият ни актьор от детството, Людмил Георгиев, виртуозният саксофонист от Биг-Бенда на Вили Казасян, Стоян Бакърджиев, литературен преводач от Пазарджик и др., между които и бай Цветан, наш съсед, съпруг на Руса Гаджуркина…

Само през порта от спалното помещение на трудовашкия взвод е входната врата на Васил Димитров Сивков, знаен още с прякора „Златната круша”, праведен християнин - лете селски говедар, зиме - клисар в църквата „Света Богородица”.

Двете му дъщери, моите лели - Шина и Райна, са създали своите семейства - едната в Устово, другата в Пазарджик, а най-голямата - Мария - все още се момее край родителите си. Ама той, късметът си й стои - не иска да яде, не иска да пие!

Чернокожият, вапцан по рождение от саждите на родословието си циганин, се заглежда по бялата дългокоса мома, от очите му всичат искри, едва ли и коленете на майка ми в тоя момент биха останали безчувствени? И още на първата официална среща между тях баща ми пророчески казва: „Ти ще станеш моя жена!”

Отива си в отпуск в Тетевен и известява на баща си и близките, че е харесал българско момиче и че ще я доведе булка в махалата. Познавайки буйния нрав на сина си, дядо ми Керим го заклеймява: „Внимавай да не излъжеш момичето, че повече кракът ти няма да стъпи тук!” А Керим е бил суров човек и думата му тежала на мястото си.

Връща се баща ми в Чепеларе, среща се с майка ми и казва, че ще поиска ръката й от баща й. Мама въобще не била обнадеждена, защото из селцето (Чепеларе) са плъзнали вече слухове за тяхната закачка.

На другия ден Усин се среща с Васил Сивков и му казва, че иска ръката на дъщеря му Мария за законна съпруга… Познавайки отношението на дядо ми към баща ми, чак докато не си отиде от тоя свят, мога само да си фантазирам за сценката, която се е зародила в тоя сюблимен момент.

Още при първоначалния разговор мамата агупска на баща ми вече е разгонена, прастовете й са разкатани…

Въпреки всички попържни, отправени на етническа основа, и последвалото подключване на непослушната дъщеря, е знайно, че за любовта прегради няма.

Когато, в края на 1953 г. изтича трудовашката служба на татко, заедно с мама замислят бягство. Уговарят се да заминат за Тетевен след Коледа и там майка ми да пристане на баща ми.

На следващата вечер, след празника, мама, която е събрала предварително най-необходимото в една бохчичка, отваря прозореца и - хоп! - хвърля я в ръцете на баща ми, който по това време е гост на селския хотел. Сутринта тя се измъква, без да каже хък-мък на никого.

Тя ми е разказвала, че когато стигнали Червен бряг, на път за Тетевен, на 31 декември, изпратили поздравителна телеграма на дядо ми (Васил), с която му честитили Васильовден. Колко благословии е имало по техен адрес, не ми се говори.

На връх новата 1954 г. пристигат младоженците в Тетевен. Цялата махала се изнизва да види бялата булка на Циньо, такова е галеното прозвище на баща ми.

Сълзи на радост в очите на близките, наричания и греяна сливовица. Ложето на младите е приготвено - малка стаичка, прясноваросана, подът измазан с кал, примесена със сухи конски фъшкии, а на средата - разпален мангал.

Но посред нощ, нищо неподозиращите младоженци, унесени в лоното на съня, където бъдещето им се представя като повей от аромат на благовонни масла и тамян, а-ха да се задушат от пушека на суровите сливови цепеници.

И нощта била накъсана от писъци, пак всички се разтърчали, софрата пак била сложена и след първоначалната уплаха, раздумката продължила със смях и веселие, само на ръка разстояние от 5-литровата дамаджана със сливовица.

Докато не я изсмукали, никой не продумал за сън, нито за лека почивка.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

ВАРТОЛОМЕЕВ, Стою. Скъпо и неделимо: 60 г. от рождението на поета Усин Керим. Отечествен глас (Пловдив), № 140, 28 юли 1988.
ГЕНЧЕВ, К. Поетът - циганин Усин Керим. Отечествен глас (Пловдив), № 3550, 10 март 1956.
ГЕОРГИЕВ, Любен. Усин Керим: Литературен портрет. Простори: Лит. Алманах. С. 1966, с. 167-177.
ДИНКОВ, Иван. Усин Керим е името на поета. Литературен фронт, № 1, 4 януари 1990, с. 3.
ЗАРЕВ, Пантелей. Поетът по новите пътища на живота. Пламък, 1959, № 7, с. 64-69
КАЗАНДЖИЕВ, Светозар. Поетичната звезда на Усин Керим гори в небето на Чепеларе: 75 години от рождението на твореца. Отзвук (Смолян), № 59, 31 юли - 3 август 2003, с. 7.
КАЗАНДЖИЕВ, Светозар. Усин Керим: Снобите търсеха в мен душата на циганин, не душата на поет. Отзвук (Смолян), № 18, 11-17 май 1998, с. 9.
ПЕНЧЕВ, Георги. Поетът от катуна: Усин Керим - поетът, който стана знак за възхождение на българските цигани. Дума № 84, 10 април 2001, с. 16.