Александър Сергеевич Пушкин

превод: Тодор Харманджиев

Вечер… в стаята седят
три девици и предат.
„Ако бих била царица -
казва първата девица, -
бих приготвила сама
пир за цялата земя.”
„Ако бих била царица -
казва нейната сестрица, -
аз платна ще натъка,
всичко с тях ще облека.”
„Ако бих била царица -
казва третата сестрица, -
царя ни ще наградя -
син-юнак ще му родя.”

Щом го каза, в тъмнината
скръцна тихичко вратата,
влезе тук самият цар -
на страната господар.
Чул бе всичко, що говорят:
той стоял бе зад стобора;
най хареса, най разбра
той последната сестра.
„Мила, хубава девице -
каза той, - бъди царица
и роди ми ти юнак,
щом настъпи есен пак.
Вий сестрици-гълъбици,
с мен и с вашата сестрица
тръгвайте за дом богат,
ще живеете в палат.
Първата ще е готвачка,
а пък втората - тъкачка.”
Всички с годеника-цар
влязоха в палата стар.
Царят дълго не мая се:
още вечерта венча се.

И на веселба, игра,
той покани, насъбра
гости знатни, именити;
младоженците честити
след богат, разкошен пир
легнаха си най-подир.
В гняв готвачката беснее,
а сестра й - сълзи лее,
те завиждат и сумтят,
от злина и яд кипят.
А пък младата царица
помни, що като девица
тя на царя обеща,
и зачена през нощта.

Тръгна царят да воюва,
със жена си се сбогува,
каза да се пази тя,
вярна да е в обичта.
И докато той воюва,
по жена и дом тъгува,
тя роди му хубав син -
колкото един аршин.
И над своето детенце
бди - орлица над орленце,
вест на царя праща тя,
че е станал той баща.
А със сватя Бабариха
тъй сестрите й решиха:
пратеника да възпрат
и да я оклеветят;
вестоносец друг си хващат,
друга вест на царя пращат:
че си има той царче,
не момиче, не момче,
не позната животинка,
а невиждана гадинка.

Царят, щом узна това,
своя гняв сдържа едва
и без малко не обеси
този, що вестта донесе.
Но престана да крещи
и разумно той реши:
нека те да го почакат -
лично той да види как е.
Конник - вестоносец млад,
влиза в царския палат…
А сестрите с Бабариха
пак се сдумаха, решиха
някак да го оберат:
здравата го те поят
и торбата му пребъркват,
и писмо там друго пъхват.
И с това писмо оттам
при болярите, пиян,
носи заповед такава:
„Царят строго повелява
да удавят, умъртвят
и жена му, и синът.”
Щом така желае царят,
натъжените боляри
влизат в спалнята им; там
пред царицата едвам
не заплакват, но повтарят
що е заповядал царят;
те прочитат го на глас
и веднага, в тоя час,
я затварят със детето
в бъчва - хвърлят ги в морето -
цар Салтан уж бил решил,
той така бил наредил.

Трепкат, светят си звездите,
пляскат, гонят се вълните;
облак се в небето рей,
бъчвата вълна люлей.
И царицата във нея
плаче, блъска се, слабее;
а пък царското дете -
не с дни - с часове расте.
Плаче майката, горката…
А детето на вълната
дума: „Ти си ми добра
и във своята игра
в морските скали се плискаш
и отиваш, дето искаш,
потопяваш ти брегът,
кораби по теб вървят -
не губи ни, пощади ни
и на суша изхвърли ни!”
Чу вълната, заплющя,
на брега веднага тя
бъчвата изнесе леко
и отля се пак далеко.
Майката с момчето там
чувствуват брега едвам,
бог дотука ги опази,
но навън как да излязат?
А момчето посъбра
сили и с глава опря
здравото дебело дъно.
„Тук прозорец ще издъня!” -
каза то и след това
дъното изби с глава.

Вдъхнаха навън дълбоко;
гледат - хълм в поле широко,
и море, и дъб зелен
там на хълма извисен.
А момчето за вечеря
мисли нещо да намери.
Прът откърши от дъбът,
лък изви от този прът
и със шнура си набързо
краищата той завърза,
за стрела изостри тръст
и заспуска се чевръст
край брега във долината -
дивеч търси край водата.

До морето стигна той,
чува стон, сподавен вой…
Ей морето се люлее,
ясно - работата зле е:
ястреб със крила плющи
и над лебед се върти,
лебедът водата плиска,
мъти я, шуми и писка…
Злият хищник настървен
удря с клюн окървавен…
Но стрела запя наблизо,
ястреба за миг прониза
и кръвта му зашуртя,
и царевичът се спря;
гледа - ястребът се дави,
но не птичи глас издава,
стене, писка и реве,
че го лебедът кълве,
гибелта му ускорява,
със крило го бие, дави,
към царевича възви
и на руски промълви:
„Ти си мой добър спасител,
избавител, отмъстител,
не тъжи, че тоя ден
ще гладуваш зарад мен,
че си хвърлил ти стрелата,
нека туй да е бедата.
Със добро ще ти платя,
щедро ще те наградя:
ти спаси не лебед-птица,
а спаси от смърт девица,
в ястреб ти стрела заби,
но магьосник зъл уби.
Туй ще помня аз навеки
и отблизо и далеко
с теб ще бъда, а сега
ти върви си без тъга.”

Литна лебедът далече,
цял ден чакат, мръква вече,
пуст и мрачен е брегът,
гладни легнаха да спят.
Пръв царевичът се буди -
гледа, мисли и се чуди:
как нощес пред него там
е израсъл град голям
с кули и стени зъбчати
и зад тях - кубета златни -
църкви в тишина и мир,
манастир до манастир.
Майка си веднага буди,
ахка тя - и тя се чуди.
Мисли той, че на шега
прави лебедът така.
Майката с сина се вдигат
към града и щом пристигат,
юрна се навън градът,
в хор камбаните ечат.
Всичко се към тях отправи:
хор църковен бога слави;
среща ги дворецът, цял
блеснал в злато и кристал.
Всички там ги възхваляват,
на царевича поставят
княжески калпак - и княз
той им става в тоя час.
В столицата оттогава
почна той да управлява,
в дом разкошен заживя,
княз Гвидон се назова.

Вятър по море лудува,
корабче платна надува,
в сини морски ширини
пори гривести вълни.
А моряците дивят се,
върху кораба тълпят се:
там на острова познат
виждат нов чудесен град,
със кубета златоглави
и пристанище с застава.
И топове в залп гърмят,
искат кораба да спрат.
Ето, слизат всички гости;
кани ги Гвидон на гости
и гощава ги добре,
пита ги - да разбере
откъде, с какво търгуват
и в каква посока плуват.
Отговарят: „В своя път
ний кръстосахме светът
и търгувахме от лани
със самури, с астрагани;
а на изток се стремим,
предстои ни да вървим
покрай острова Буяна,
в царството на цар Салтана…”
Князът казва: „Господа,
на добър път, без беда
през морето там стигнете
и на цар Салтан кажете,
че изпращам му поклон…”
Тръгват те, а княз Гвидон
тъжен гледа - ето вече
корабът се скри далече;
гледа - по вълните там
плува лебедът насам.
„Що си, княже мой юначен,
днес така умислен, мрачен,
мълчалив, опечален?” -
казва той, а натъжен,
княз Гвидон му отговаря:
„Мъка тежка ме изгаря,
тъжен съм, че в този час
за баща си мисля аз.”
Лебедът му казва: „Ето,
искаш ли сега в морето
да им станеш ти другар?
Превърни се на комар!”
Яхна лебедът вълната
и пред княза във водата
плесна силно със крила,
с капки княза цял обля.
В точица Гвидон смали се,
на комар преобрази се,
кораба в безкрайността
той догони, прилетя,
тихо спусна се, изви се,
в малка пукнатина скри се.

Вятър весело плющи,
кораб весело лети
покрай острова Буяна,
към града на цар Салтана,
ей желаната страна
в синята далечина.
Ето, слизат всички гости,
кани ги Салтан на гости -
с тях крилатия другар
влезе при самия цар.
Гледа - цял сияе в злато
цар Салтан, седи в палата
на престол, с венец и взрян,
мисли тъжно замечтан.
А сестрите с Бабариха
се поглеждат мълком, тихо
до престола му седят,
гледат го в очи, слухтят.
Царят гостите тогава
със богат обяд гощава,
пита дълго ли са те
плували и докъде,
как е там - добре ли, зле ли,
и що чудно са видели?
Отговарят: „В своя път
ний кръстосахме светът,
там добре е, дето бяхме,
чудно чудо ний видяхме:
има остров с бряг висок,
залив - стръмен и дълбок;
пуст, необитаем беше;
дъб самотен там растеше,
а сега израснал град,
хубав, славен и богат,
със кубета - все от злато,
със градини и палати,
там живее княз Гвидон,
той изпраща ти поклон.”
„Само да съм жив, ще ида
гост на княз Гвидон, ще видя
тоя чуден остров сам” -
казва удивен Салтан.
А сестрите с Бабариха
се спогледаха, решиха
той да не отиде там.
И готвачката едвам
поусмихна се лукаво
и намигна им, тогава
каза: „Интересно, да,
но не струва си труда.
Друго знам: ела в гората,
катеричка под елата
пее денем и нощя,
лешници си хрупка тя,
ала лешници чудати -
със черупки чисто злато,
ядките им - чист елмаз,
туй разбирам чудо аз.”
Пак се чудом чуди царят,
а от яд кипи комарът,
жилна лелка си за миг
в дясното око, със вик
тя се люшна пребледняла -
бе с окото ослепяла.
Скачат всички и крещят,
та комара да ловят.
А пък той - изтънко-тънко
през прозореца избрънка
и постигнал си целта,
през морето отлетя.

По брега отново княза
ходи, гледа - забеляза:
ето, по вълните там
плува лебедът насам.
„Що си, княже мой юначен,
днес така умислен, мрачен,
мълчалив, опечален?” -
пита той, а натъжен
княз Гвидон му отговаря:
„Мъка тежка ме изгаря,
чудо имало и аз
искам да е то у нас.
Имало ела в гората,
катеричка под елата
пее денем и нощя,
лешници си хрупа тя,
ала лешници чудати -
със черупки, чисто злато,
ядките им - чист елмаз;
вярно ли е? Знам ли аз?”
Казва лебедът на князът:
„Вярно е това, що казват,
знам го; в къщи си върви,
мъката си забрави,
ще ти служа вярна служба
зарад вечната ни дружба.”
Князът, вече ободрен,
тръгна си развеселен;
щом пристигна той във двора,
гледа - под ела, сред хора
катеричка - красота -
хрупка златен лешник тя,
и елмазецът отбира,
а черупките събира
и нарежда куп до куп,
и си пее - хрупа-хруп!
Насъбрали се на двора,
слушат я добрите хора.
Княз Гвидон се удиви
и зарадван промълви:
„Ех, ти, лебед - дай му, Боже,
да е весел, колко може.”
Дигна после княз Гвидон
в двора си кристален дом,
катеричката постави
там и писар й остави -
денонощно да стои,
лешниците да брои.

Вятър по море лудува,
корабче платна надува,
в сини морски ширини
пори гривести вълни,
покрай остров с бряг неравен,
покрай град голям и славен
и топове в залп гърмят -
искат кораба да спрат.
Ето слизат всички гости,
кани ги Гвидон на гости
и гощава ги добре,
пита ги - да разбере -
откъде, с какво търгуват
и в каква посока плуват.
Отговарят: „В своя път
ний кръстосахме светът,
изпродадохме ний много
донски жребци бързоноги.
А ни чака дълъг път -
ще отплуваме отвъд,
покрай острова Буяна,
в царството на цар Салтана.”
Князът казва; „Господа,
на добър път, без беда
през морета, океани
в царството на цар Салтана;
отнесете му поклон
и от мене - княз Гвидон.”

Сбогом гостите си взеха
и отново път поеха.
Лебедът намери пак
княза на самия бряг.
Моли князът: в далнината
нещо тегли му душата…
Плесна лебедът с крила,
с капки княза пак обля,
той в муха преобрази се,
бързо полетя, изви се
между небе и море
и във корабът се свре.

Вятър весело плющи,
кораб весело лети
покрай острова Буяна,
към града на цар Салтана,
ей желаната страна
в синята далечина.
Ето, слизат всички гости,
кани ги Салтан на гости
и след тях в палата пак
влезе нашият юнак.
Гледа - цял сияе в злато
цар Салтан, седи в палата
на престол, с венец и взрян,
мисли, тъжно замечтан.
А сестрите завистливи
с Бабариха, мълчаливи,
до престола му седят,
като жаби зли слухтят.
Царят гостите тогава
със богат обяд гощава,
пита дълго ли са те
плували и докъде,
как е там - добре ли, зле ли
и що чудно са видели?
Отговарят: „В своя път
ний кръстосахме светът,
там добре е, дето бяхме,
чудно чудо ний видяхме:
има остров непознат,
в тоя остров има град
с кули, със кубета златни,
със градини, със палати;
пред двореца, под ела,
в къща, цяла от стъкла,
катеричка си живее,
чудно нещо тя умее!
Пее денем и нощя,
лешници си хрупка тя,
лешниците - чудновати -
със черупки чисто злато,
ядките - елмаз - искрят
и слуги над нея бдят;
чест войската й отдава;
писар честен надзирава,
денонощно там стои,
лешниците той брои;
от черупките монети
леят, а момите шетат
и насипват със елмаз
бъчви, каци - час по час.
Всички там са все богати;
няма хижи - все палати.
Там живее княз Гвидон,
той изпраща ти поклон.”
„Само да съм жив, ще ида
гост на княз Гвидон, ще видя
тоя чуден остров сам” -
казва удивен Салтан.
А сестрите с Бабариха
се спогледаха, решиха
той да не отиде там.
И подсмива се едвам
първата сестра лукаво:
„Нищо чудно там не става. -
Помълча и пак подзе: -
Катеричката гризе
камъни и злато ражда,
купища елмаз изважда;
с туй не ще ни удивиш,
даже да ни убедиш.
Аз познавам друго чудо:
люшне се морето лудо,
забушува, закипи
и брега си потопи,
пък отлее се и в мрака
тридесет и три юнака
прави на брега стоят
в брони като жар горят,
всички - хубавци отбрани,
млади, снажни, великани,
все еднакви, все отбор,
главатар им - Черномор.
Ако трябва да се чудя,
ей това се казва чудо.”
Умно гостите мълчат,
спор със нея те не щат.
Цар Салтан се удивява,
а Гвидон се разлютява,
жилна тетка си за миг
в лявото око, със вик
тя се тръшна побледняла:
бе с окото ослепяла.
Всички викат: „Дръжте, бре!”
Но дорде се разбере,
през прозорчето мухата
бръмна към далечината,
отлетя до своя дом
през морето княз Гвидон.

Князът край морето ходи,
с поглед по морето броди;
гледа по вълните - там
плува лебедът насам.
„Що си, княже мой юначен,
днес така умислен, мрачен,
мълчалив, опечален?” -
пита той, а натъжен
княз Гвидон му отговаря:
„Мъка тежка ме изгаря,
чудо имало и аз
искам да е то у нас.”
„А какво е това чудо?”
„Люшне се морето лудо,
забушува, закипи
и брега си потопи,
пък отлее се и в мрака
тридесет и три юнака,
прави на брега стоят,
в брони като жар горят,
всички - хубавци отбрани,
млади, снажни, великани,
все еднакви, все отбор,
главатар им - Черномор.”
„Туй ли те смущава? - каза
кротко лебедът на княза. -
Не тъгувай, зная аз -
и това е в мойта власт.
Тези воини подводни
все са мои братя родни.
Не тъжи, а замини,
братята ми посрещни!”

Князът, утешен, закрачи,
в кулата си той се качи,
гледа - ураган заля
в миг брега и се отля,
и остави там във мрака
тридесет и три юнака -
ето, по брега вървят,
в брони като жар горят,
крачат те по двама смело,
главатарят - с къдри бели
води ги по двама в строй,
към града ги води той.
Спуска се Гвидон да среща
гостите, нахлу насреща
и града като на сбор;
заговори Черномор:
„Лебедът ни прати, княже,
и поръча да ти кажа,
че ще пазим твоя град
славен, хубав и богат.
И от днес на будна смяна
всяка нощ от океана
ще излизаме сами
край високите стени.
С тебе скоро ще се видим,
а сега ще си отидем,
вън не дишаме добре.”
И се скриха вдън-море.

Вятър по море лудува,
корабче платна надува
в сини морски ширини,
пори гривести вълни,
покрай остров с бряг неравен,
покрай град голям и славен:
и топове в залп гърмят,
искат кораба да спрат
с чуждите далечни гости -
кани ги Гвидон на гости;
той гощава ги добре,
пита ги - да разбере -
как и със какво търгуват
и в каква посока плуват.
Отговарят: „В своя път
ний кръстосахме светът
и продавахме стомана,
злато и сребро ковано;
а ни чака дълъг път -
ще отплуваме отвъд,
покрай острова Буяна,
в царството на цар Салтана.”
Князът казва: „Господа,
на добър път, без беда
вий морето прекосете
и до цар Салтан стигнете,
отнесете му поклон
и от мене - княз Гвидон”.

Сбогом гостите си взеха
и отново път поеха.
Лебедът намери пак
княза на самия бряг.
Моли князът - в далнината
нещо тегли му душата…
Плесна лебедът с крила,
с капки княз Гвидон обля.
Князът много намали се,
във оса преобрази се,
кораба в безкрайността
той догони, прилетя,
тихо спусна се, изви се,
в малка пукнатина скри се.

Вятър весело плющи,
кораб весело лети
покрай острова Буяна,
към града на цар Салтана.
Ей желаната страна
в синята далечина.
Ето, слизат всички гости -
кани ги Салтан на гости;
и със тях в двореца пак
влезе нашият юнак.
Гледа - цял сияе в злато
цар Салтан, седи в палата
на престол, с венец и взрян,
мисли, тъжно замечтан.
А сестрите завистливи
с Бабариха, мълчаливи,
до престола му седят
и слухтят, и зорко бдят.
Царят гостите тогава
със богат обяд гощава,
пита дълго ли са те
плували и докъде,
как е там - добре ли, зле ли,
и що чудно са видели?
Отговарят: „В своя път
ний кръстосахме светът;
там добре е, дето бяхме,
чудно чудо ний видяхме.
Има остров непознат,
в тоя остров има град,
всяка нощ там става чудо:
люшне се морето лудо,
забушува, закипи
и брега си потопи,
пък отлее се - и в мрака
тридесет и три юнака
прави на брега стоят,
в брони като жар горят;
всички - хубавци отбрани,
млади, снажни, великани,
все еднакви, все отбор,
главатар им - Черномор.
Из морето ги извежда
и по двама ги повежда,
покрай острова вървят,
цяла нощ те зорко бдят;
няма стража по-надеждна,
по-безстрашна, по-прилежна.
Там живее княз Гвидон,
той изпраща ти поклон.”
„Само да съм жив, ще ида
гост на княз Гвидон, ще видя
тоя чуден остров сам” -
казва удивен Салтан.
А сестрите се стаиха -
нито гък, но Бабариха,
поусмихната едва,
казва: „Зная го това:
хора из море след буря
идат, в острова дежурят,
що за чудо? Но поне
вярно ли е или не?
Друго чудо се разправя,
носи се мълва такава:
за царкиня - красота,
хубавица на света.
Денем - слънчице прекрасно,
нощем - месечинка ясна,
месец в къдрите блести,
на чело звезда пламти.
А пристъпва горда, права,
сякаш се паун задава.
Заговори - слушаш ти,
сякаш ручейче шурти.
Туй е чудо най-голямо,
във света подобно няма.”
Умно гостите мълчат,
спор да водят те не щат.
Слуша и се чуди царя,
а Гвидон от яд изгаря,
жали бабата сега
и направи той така:
разбръмча се, кръг направи
около носа й, здраво
жилна я в носа голям
и мехур изскочи там.
И се вдигна пак тревога:
„Помогнете, ай, за Бога!
Дръж, лови, души, тъпчи!…”
А над тях бръмчи, бръмчи…
през прозорчето осата
бръмна към далечината
и през морския безкрай
отлетя във своя край.

Князът край морето ходи,
с поглед по морето броди,
гледа - по вълните там
иде лебедът насам.
„Що си, княже мой юначен,
днес така умислен, мрачен,
мълчалив, опечален?”
Княз Гвидон му отговаря:
„Мъка тежка ме изгаря,
всеки си е задомен,
ходя само аз ерген.”
„А коя избрал си?” Князът
казва: „Чувам да приказват
за царкиня - красота -
хубавица на света.
Денем - слънчице прекрасно,
нощем - месечинка ясна,
месец в къдрите блести,
на чело звезда пламти,
А пристъпва горда, права -
сякаш се паун задава;
заговори - слушаш ти,
сякаш ручейче шурти.
Само истина ли казват?”
Чака неспокоен князът.
Гледа - лебедът мълчи,
пак загледа го в очи:
„Знам я чудната девица,
но не е туй ръкавица -
на ръка я подържиш,
хрумне ти - и я свалиш.
Та преди да се венчаваш,
после да не съжаляваш,
обмисли добре това:
тя не е за ден, за два.”
Князът се кълне, че нему
за женитба му е време,
че за всичко е мислил
и премислил, и решил,
че царкинята да види,
той готов е да отиде
сам пеша до край светът
по опасен, труден път.
Лебедът въздъхна, рече:
„Но защо така далече?
Тя е тук във тоя час:
че царкинята съм аз.”
Плесна лебедът с крилата
и политна над водата,
над брега се извиши,
в храсталака се сниши,
тръсна се и се разгърна,
на царкиня се превърна.
Месец в къдрите блести,
на чело звезда пламти,
запристъпва - горда, права,
сякаш се паун задава,
заговори - слушаш ти,
сякаш ручейче шурти.
Князът я прегръща нежно,
тръгват те и я завежда
там - при майка си - Гвидон,
в своя хубав, славен дом.
Коленичи той пред нея,
рече: „Майко мила, ей я -
тя ще бъде отсега
мен жена, на теб снаха.
Молим те за одобрение,
дай ни свойто разрешение,
своя майчин благослов -
да живеем в мир, любов.”
Тя с икона чудотворна
над главите им покорни
сълзи лее и реди:
„Господ да ви награди!”
Много-много не чакаха,
а набързо се венчаха;
в мир живеят, чакат те
да им се роди дете.

Вятър по море лудува,
корабче платна надува,
в сини морски ширини
пори гривести вълни,
покрай остров с бряг неравен,
покрай град голям и славен
и топове в залп гърмят,
искат кораба да спрат.
Спират, слизат всички гости,
кани ги Гвидон на гости,
той гощава ги добре,
пита ги - да разбере -
със какво и как търгуват
и в каква посока плуват.
Отговарят: „В своя път
ний кръстосахме светът.
Забранени стоки тайно
карахме в страни незнайни,
а ни чака дълъг път
все на изток - там отвъд,
покрай острова Буяна,
в царството на цар Салтана.”
Князът каза: „Господа,
на добър път, без беда
по морето, океана,
поздравете цар Салтана,
припомнете му от мен,
че го чакам всеки ден;
обещал е - а се бави,
да не би да ме забрави,
пращам му по вас поклон.”
Тръгват те, а княз Гвидон
си остана у дома си,
не дели се от жена си.

Вятър весело плющи,
кораб весело лети
покрай острова Буяна,
към града на цар Салтана.
Ей познатата страна
в синята далечина.
Спират, слизат всички гости -
кани ги Салтан на гости…
Гледат - седнал цар Салтан
със венец и замечтан,
а сестрите завистливи
с Бабариха, мълчаливи,
седнали до него бдят,
все оглеждат и слухтят.
Царят гостите тогава
със богат обяд гощава,
пита: дълго ли са те
плували и докъде,
как е там - добре ли, зле ли,
и що чудно са видели?
Отговарят: „В своя път
ний кръстосахме светът,
там добре е, дето бяхме,
чудно чудо ний видяхме:
има остров непознат
и във тоя остров - град
със кубета все от злато,
със градини, със палати.
Пред двореца, под ела,
в къща, цяла от стъкла,
катеричка си живее,
чудно нещо тя умее:
пее денем и нощя,
лешници си хрупка тя,
лешницнте - чудновати -
със черупки - чисто злато,
ядките - от чист елмаз
и я хранят час по час.
Има там и друго чудо:
люшне се морето лудо,
забушува, закипи
и брега си потопи,
пък отлее се и в мрака
тридесет и три юнака
прави на брега стоят,
в брони като жар горят,
всички - хубавци отбрани,
млади, стройни, великани,
все еднакви, все отбор,
главатар им - Черномор.
Няма стража по-надеждна,
по-безстрашна, по-прилежна.
Князът има си жена,
ах, красавица една!
Денем - слънчице прекрасно,
нощем - месечинка ясна,
месец в къдрите блести,
на чело звезда пламти;
княз Гвидон там управлява,
всеки радостно го слави;
праща ти сега поклон,
но сърдит ти е Гвидон:
щял си уж да му гостуваш,
а кога ще отпътуваш?”

Каза царят да строят
флотата за дълъг път.
А сестрите с Бабариха
се спогледаха, решиха
пак да го разубедят -
да не тръгне той на път.
Но Салтан не ги и слуша
викна той, та ги проглуши:
„Цар ли съм, или дете?”
И уплашиха се те.
„Тръгвам” - каза той и тропна,
и вратата силно хлопна.

Край прозореца седи
князът, леко се бразди
тихото море безмерно
и потрепва равномерно.
В синята далечина
се показаха платна -
носи се по океана
флотата на цар Салтана.
Скочи княз Гвидон, за миг
екна гръмогласен вик:
„Майко и невясто, ето,
погледнете към морето,
виждате ли - хей оттам -
татко движи се насам.”
Флотата се приближава,
княз Гвидон я наблюдава;
цар Салтан стои отпред -
гледа със далекоглед.
А сестрите завистливи
с Бабариха мълчаливо
чудят се на този град,
в този остров непознат.
А топове загърмяха
и камбани заечаха;
идва на брега Гвидон,
среща царя със поклон
и сестрите завистливи
с Бабариха. И отиват,
всички към града вървят,
бавно крачат и мълчат.

Всички идват към палата,
а във брони край вратата
братя - тридесет и три,
всеки с поглед смел гори,
всички хубавци отбрани,
млади, стройни, великани,
все еднакви, все отбор,
главатар им - Черномор.
Царят тръгна към палата,
катеричка под елата
хрупка златен лешник тя
и си пее песента,
и елмазецът отбира,
във торбичка го прибира,
от черупки - златен сбор,
свети хубавият двор.
Бързат гостите нататък,
гледат, чудят се - снахата:
месец в къдрите блести,
на чело звезда пламти
стъпва гордо, величаво,
сякаш се паун задава,
със свекървата върви,
царят срещу тях възви,
разигра му се сърцето,
гледа той, познава, ето,
тя е - сякаш се смрази…
и задави се в сълзи…
И прегърна той жена си,
и сина си, и снаха си,
всички да се веселят
сядат - пият и ядат.

А сестрите завистливи
с Бабариха мълчаливо
се разбягаха от срам,
но намериха ги там.
Трите всичко си признаха,
лицемерно поридаха;
царят - весел, вместо съд
пусна ги да си вървят.
Цар Салтан развесели се
и от радост понапи се.
Бях и аз там - ядох, пих…
и от нищо не вкусих.

——————————

А. С. Пушкин. Рибар и рибка. Народна младеж, С., 1961